Най-голямото престъпление на СССР беше съветската окупация на Централна и Източна Европа

Преди петдесет години, на 1 август 1975 г., с подписването на Хелзинкските споразумения беше призната неприкосновеността на границите, установени след Втората световна война. Както знаем, Хелзинкският ред просъществува около петнадесет години. Съветският съюз престана да съществува, а страните от Източна и Централна Европа, които бяха предадени на СССР съгласно Хелзинкските споразумения, намериха пътя към свободата и националната си държавност.
Това, което изглеждаше като край на историята, сега се превърна в завръщане на историята в най-бруталната ѝ форма, с военната агресия на Русия срещу Украйна, окупацията и претенциите за регионално господство.
Бъдещето е по-неясно от всякога през последните три десетилетия, а часовникът на Съдния ден е по-близо до полунощ, отколкото някога е бил.
Като руснак, който почти цял живот се е ровил в миналото на Русия, опитвайки се да разкрие корените на злото, което моята страна донесе на света, мисля, че е редно да се изкажа от тази гледна точка, за да се опитам да разбера какво е било фатално пренебрегнато.
И двамата съпрузи на баба ми по майчина линия са били съветски офицери. Биологичният ми дядо Григорий е бил капитан в Червената армия, командир от пехотата, три пъти тежко ранен. Вторият ми дядо, за когото разбрах едва като възрастен, е бил подполковник в съветската тайната полиция и началник на няколко лагера от ГУЛАГ.
В началото в въображението си ги противопоставях един на друг: войник и палач, честен човек и убиец.
Единият се е борил срещу нацистите, другият е потискал невинни хора.
Единият не е получил никакви отличия, само медал за Победата, който се даваше на всички, служили в Червената армия. Другият е получил орден Ленин, орден Червено знаме, орден Червена звезда – най-високите отличия на Съветския съюз.
Смятах това за голяма несправедливост, за противоречие. Моралът изглеждаше обърнат с главата надолу.
Вече не мисля така.
Всъщност и двамата са били част от една и съща машина на насилието. Войникът е проправял пътя и е завладявал земята. Служителят на държавната сигурност я е съветизирал.
Така че те са били едно цяло.
Често чуваме, че неспособността или нежеланието на Русия да се справи с престъпленията от своето минало, да поеме отговорност и да възстанови справедливостта, е довело до възстановяването на тиранията и военната агресия, които виждаме днес.
Такива разкази обикновено се фокусират само върху вътрешните действия на Съветския съюз: принудителната колективизация, Големия терор от 30-те години, системата ГУЛАГ и т.н. Някои от тези неща бяха номинално признати за престъпления, но не бяха направени опити да бъдат подведени под отговорност извършителите. Руските демократи от периода на перестройката като цяло се противопоставяха на всякакви съществени действия за лустрация или други мерки за преходно правосъдие.

Но бих се осмелил да кажа, че най-чувствителното от политическа гледна точка съветско престъпление е и почти винаги е било изключено от дискусията, а неуспехът на Русия да се справи с това конкретно престъпление е много по-опасен и засяга съдбата на много народи.
Това престъпление е съветската окупация на Централна и Източна Европа, която продължи десетилетия, доведе до много смъртни случаи и арести, унищожи социалния и културен живот и отне свободата. Несправедливостта беше огромна.

Вътрешните съветски престъпления, които останаха ненаказани, поне бяха признати от закона и жертвите им бяха почетени. Външната агресия и окупацията не бяха. Дори руските дисиденти и либерали никога не се осмелиха да повдигнат въпроса.
Ето защо по отношение на Централна и Източна Европа съществуват две концепции за паметта и историята, които обикновено не могат да съществуват едновременно, които се сблъскват и противоречат една на друга. Те са напълно противоположни и не могат да бъдат помирени с никаква дипломация.

Това е съветското „освобождение“ срещу съветската „окупация“.

Едва когато съветските войски най-накрая се изтеглиха от Централна и Източна Европа 45 години след края на Втората световна война, дойде истинското освобождение, когато Съветският съюз се разпадна и окупираните народи намериха пътя към независимостта. Но беше по-лесно да се възстанови или установи държавността и независимостта, отколкото да се постигне „суверенитет на историческата памет“.
Прогресивният образ на късния Съветски съюз, големите надежди на момента, предпазиха Москва от сериозна критика и обвинения, свързани с окупацията на Източна Европа. Тази сдържаност беше резултат от прекомерно доверие или, може би, просто предпазлив прагматизъм – желанието да не се дразни Москва и да не се подкопава нейната добра воля, да не се натоварват прекалено много загубилите Студената война.
Но най-важната защита, от която се ползваше Москва, разбира се, се основаваше на статута ѝ на победител над нацизма.
Русия, като държава-наследник на СССР, изгради своя международен политически профил върху мита за съветското „освобождение“, който ѝ осигурява морален капитал и налага на бившите окупирани територии дълг на благодарност за „освобождението“ им от нацизма.
Този наратив представя Русия като основна жертва на германската инвазия и се подсилва от международните високопоставени лица, които през годините са присъствали на юбилейните тържества в Москва. Твърдението на Русия се подкрепя и от построената от Съветския съюз мемориална инфраструктура в Европа, която маркира територията като владение на завоевател.

Тук има и един трик, интелектуален трик, който служи за допълнително укрепване на „освободителната“ версия на историята. Можем да го наречем „страданието на потисниците“ или „жертвата на извършителите“. Той представлява силно подчертаване на огромните военни и граждански загуби, понесени от Съветския съюз. Жертвата е била толкова голяма, че самият ѝ мащаб се представя като оправдание за каузата.
Да, загубите бяха реални. И все пак е наистина трагично, че тези загуби помогнаха да бъдат поробни народи, жадуващи за свобода, да бъде заменена една диктатура с друга. Съветският войник, чиито статуи все още бележат пейзажа на Европа от Берлин до София, не беше освободител. Той беше поробител. И никакво количество кръв, пролята от съветските войници, за да победят нацистите, не може да оправдае собствената роля на Съветския съюз като окупатор.

Не е случайно, че съветските власти не желаеха да признаят дори самото съществуване на пакта Молотов-Рибентроп. В съвременна Русия всяко приравняване на ролята на СССР и нацистите се преследва като престъпление.
През 1939 и 1940 г. Съветският съюз окупира Литва, Латвия и Естония, както и части от Полша, Финландия и Румъния. В продължение на 22 месеца той беше верен съюзник на нацистка Германия. Първата вълна от съветски окупации по никакъв начин не може да бъде прикрита като „борба срещу нацизма“ и разкрива истинските намерения на Съветския съюз. Това, което последва, беше всъщност географски разширена реокупация. Това беше отделна цел на войната, която не беше непременно свързана с победата над нацистите.
За съжаление, доколкото мога да видя, разбирането за съветската окупация като престъпление не е станало съществена част от съвременната европейска история. То е географски ограничено до Изтока, размито, недостатъчно представено, част от националните истории, но не формира силен международен наратив, споделен от целия континент. Все пак това разбиране има дълбоко влияние върху съвременния европейски живот и е ключово за европейската сигурност. Само когато напълно разберете жестокостта и последствията от съветската окупация, можете да разберете опасенията на най-близките съседи на Русия, техните исторически обосновани страхове и нуждата им от сигурност.

Бих се осмелил да кажа, че самото единство на ЕС и НАТО зависи от общото разбиране на тази история, което в крайна сметка включва готовност да се защитят източните граници, ако е необходимо. Без такъв консенсус изведнъж става възможно да се изобрази разширяването на НАТО на изток като ненужен и провокативен ход, докато всъщност то беше отбранителна стратегия.

Когато Русия нахлу в Чечения през 1994 г., използвайки военна сила, за да смаже исканията за независимост на Чечения, единственото нещо, което защитаваше бившите съветски републики като Литва или Естония, беше тънката линия на тяхното ново международно признание. Желанието им да се присъединят към НАТО беше напълно оправдано и разбираемо, имайки предвид историята на насилие от страна на Москва. И ако Русия след това се оплаква, че интересите ѝ по някакъв начин се пренебрегват, тя може да вини само себе си, че е толкова заплашителна съседка.
Източните региони на Украйна в момента са окупирани от руски войски. За първи път от 1989 г. насам големи части от европейския континент, където живеят милиони хора, са под контрола на държава-агресор. Но изглежда, че твърде много европейци вече са забравили какво означава окупация. Когато говорят за мир, за необходимостта от преговори, за отстъпване на територии, те избягват въпроса за съдбата на хората, които живеят там.
Русия не иска само територии. Самото население е изключително ценна плячка за грабителската държава на Путин.
Настоящата окупирана зона е черна дупка. Последният случай с украинската журналистка Виктория Рощина, която се опита да отрази мрачната реалност в окупираните територии и беше измъчвана до смърт от руските служби за сигурност, е доказателство за това. Но това, което знаем, е достатъчно, за да направим пряко сравнение с бруталността на ранната съветска окупация на Източна Европа.
Руското гражданство се налага насилствено. Всъщност това е програма за масово прогонване, защото онези, които не се съгласят, ще бъдат третирани като чужденци и принудени да напуснат. Това е поредното грубо нарушение на международното право. То показва, че Русия следва същия път, по който вървеше СССР, например по отношение на балтийските държави, с цел да русифицира завладените региони, да промени техния етнически състав и да ги превърне в част от своята държава.
Имуществото се краде и преразпределя. Докарват „заселници“, които да съставляват гръбнака на окупационния режим. Историята се пренаписва, паметниците, отбелязващи съветските престъпления, изчезват, улиците получават обратно съветските си имена. Всичко това е част от атака срещу националната идентичност, опит да я изтрият.
Руските служби за държавна сигурност широко използват т.нар. техники за филтриране, а всеки, който бъде счетен за политически ненадежден, може да бъде хвърлен в затвора. Тежките изтезания и сексуалното насилие са широко разпространени. Украински военнопленници, освободени от плен, разказват за същите изтезания, малтретиране и умишлено недохранване, целящи да ги сломят физически и психически.
Всеки, който познава историята зад Желязната завеса, веднага разпознава модела. Всичко това беше мрачна реалност за Полша и Литва, Източна Германия и Румъния, както и за други страни. Масови депортации, брутално управление на тайната полиция, лишаване от собственост и граждански права… Но това никога не се превърна в истинско клеймо за СССР, а по-късно и за Русия. Никога не се превърна в нещо, от което една нация се срамува, нещо, което изисква справедливост и наказание, признание и изкупление.

И ето къде сме сега: окупаторът се върна.

И окупаторът води войната точно както го правеше Съветският съюз.
Тук имам още една история, която искам да споделя. Тя е важна както като пример, така и като лично признание и поемане на отговорност. Моят доведен дядо е бил войник в съветската армия, която нахлу в Финландия през 1939 г. Майка ми го е чувала да разказва за своите подвизи.
Тя беше запомнила една конкретна история, разказана с нисък, безстрастен глас. Разказваше за гранитния хълм, на който имало малък бетонен бункер, стратегически много добре разположен. Дълбоки блата отляво и отдясно, незамръзнали въпреки суровия студ, не оставяли на съветските войници място за маневри. Финландски картечари в бункера отблъснали няколко пехотни атаки; съветските войници се оттеглили, оставяйки мъртви и ранени на заледения, хлъзгав склон. Тяхният командир поискал подкрепление. След малко се появил съветски танк.
Той се опитал да се изкачи по хълма, за да стреля директно. Но веригите му се пързаляли по заледения гранит. Танкът засякъл на половината път, разклащал се и се движел хаотично. Съветски пехотен сержант, бивш дървосекач, наредил на разпръснатите си хора да намерят дървени трупи и да ги сложат под веригите. Но картечницата стреляла при всяко движение и на склона нямало нищо освен танка и войниците, живи и мъртви. Убитите при вчерашните атаки вече бяха замръзнали и твърди като дърво.
Затова сержантът заповядал да ги използват като дърво. Да съберат падналите и да ги сложат под веригите от двете страни на танка, за да може най-накрая да се придвижи напред.
След кратък момент на колебание войниците се подчинили. Танкът се изкачил нагоре, смазвайки телата на мъртвите, и произвел смъртоносен изстрел.
След като разказа тази част, майка ми добави:
„Той се върна от войната. Беше пленен от германците в края на юни 1941 г., когато неговата част беше изненадана. Оцеля в лагера за военнопленници. Беше освободен, а след това обвинен в антисъветска дейност и депортиран в урановите мини в Сибир. Върна се у дома през 50-те години. Представете си какво е видял през тези години. Но той настояваше: най-лошото, което си спомня, е звукът, много специфичният звук от замръзналите тела на другарите, които се трошат под тежестта на танка. Беше обсебен от него. Чуваше го навсякъде.“
Може да изглежда, че се опитвам да хуманизирам съветските агресори, да представя „тяхната гледна точка“. Не, не е така.
Вместо това бих искал да обърна вниманието ви към една специфична черта на руската или съветската империя: изключително ниската стойност на човешкия живот. Това не е само вътрешен проблем. В международните отношения ниската стойност на живота е незаменима валута на агресията, своеобразен природен ресурс, суровина за война. За агресора тя може да „купи“ това, което нищо друго не може да купи: време.
Десетилетия наред операция „Пустинна буря“, проведена през 1991 г., олицетворяваше революцията в съвременната война. Западните армии инвестираха огромни средства, за да предпазят личния си състав от опасност.

Армията на Путин обаче е армия от вчера. И точно това е нейното ужасно предимство. Тя може да понесе загуби, които биха били абсолютно неприемливи за всяка западна страна. Но тя е и достатъчно технически напреднала, за да противодейства на западните военни технологии.
Западната наука беше първата, която „дронизира“ войната, за да сведе до минимум участието на войски на земята и да използва машини за нови задачи. Армията на Путин, макар че също използва истински дронове, „дронизира“ и хората. Тя превърна войниците в заменими единици за еднократна употреба.

Художници, писатели и режисьори си представят бъдещите конфликти като сблъсък на роботи, на бездушни машини. Но истинската война на бъдещето дойде под формата на агресия от хора, превърнати в пушечно месо, точно както съветските войски воюваха през ХХ век.
С пълномащабната инвазия на Русия навлизаме в ерата на глобалната промяна на моралния климат.
Точно както едно земетресение може да има последствия по целия свят, или едно изригване на вулкан може да замърси небето над няколко континента, агресията на Русия променя политическия климат в целия свят.
Това е друг много реален, но все още не напълно признат резултат от войната. Може би най-мащабният от всички резултати. С хиляди войници, изпратени в битка и убити от украинците, които се защитават, Путин не само получава няколко парчета украинска територия – той подкопава политическия пейзаж в целия свят, разклаща съюзи, изчерпва търпението на избирателите в страните от НАТО и ни влачи в ада на моралния релативизъм. Не съм сигурен, че това е било планирано, защото очевидно Путин се надяваше на бърза капитулация на Украйна. Но той явно откри този начин на действие по време на войната, емпирично, за да поддържа баланса между агресията и тежестта, която войната налага на руското общество.

Какво може да се направи по този въпрос?

Старата концепция за политиката на паметта, свързана със събитията от ХХ век и основана на минимизиране на съветско-руската отговорност за окупацията на голяма част от Европа, вече е изживяла своето време; най-късно това стана през 2014 г., след незаконното анексиране на Крим и нахлуването в Донбас.
Страните от Западна и Югозападна Европа, които никога не са се сблъсквали с реалността на съветската окупация, сега трябва да чуят гласа на онези, които са я преживели от първа ръка. Да цитирам речта на Вацлав Хавел на срещата на върха на НАТО в Прага през ноември 2002 г.
Ако през последните векове различни велики сили са делили малките или по-малките европейски страни помежду си, без да питат мнението им, било то под пряка форма, като пакта Рибентроп-Молотов, или непряко, чрез споразумения като тези в Ялта, то настоящото разширяване на НАТО носи недвусмисленото послание, че ерата на такива разделения е приключила завинаги. Европа вече не е и никога повече не трябва да бъде разделена над главите на своите граждани и против тяхната воля на сфери на интереси или влияние.
В крайна сметка не изглежда, че това послание е било недвусмислено.
Русия води война срещу Украйна със съветски оръжия, създадени да сплашват Европа – съветски танкове, съветска артилерия и ракети, съветски бомбардировачи и изтребители. Оръжията имат дълъг живот, като акулите.

С тази война идва предложението да се сключи сделка с дявола – да се жертват други, за да се спасиш. Като агент на КГБ, обучен да пречупва хора, Путин знае, че пътят към пълната капитулация и морален провал започва с малка отстъпка, с малко предателство на собствените принципи. Европейският съюз не е създаден за война. За агресора е лесно да се възползва от вътрешните дисбаланси и противоречия в ЕС, от факта, че кървавата история на дългите руски окупации и войни не е напълно интегрирана в общия исторически наратив.

Трудно е да се каже дали в близко бъдеще ще бъде възможно да се потърси отговорност от Русия за престъпленията ѝ срещу Украйна. Но за да се изгради изобщо някакво бъдеще, истинско бъдеще, ще бъде от първостепенно значение да се разработи културна и историческа концепция, която да противодейства на опитите на Русия да разделя и властва.
В този смисъл 23 август се предлага като отправна точка. По предложение на Вацлав Хавел, Йоахим Гаук и други видни бивши дисиденти, 23 август, денят на подписването на пакта Молотов-Рибентроп, беше обявен за Ден на паметта на жертвите на сталинизма и нацизма в ЕС, или Ден на черната лента. Значението на този ден може и трябва да бъде значително увеличено, а смисълът му – съществено задълбочен, за да включи по-широка перспектива върху руския империализъм, който беше част от съветската комунистическа политика, но я надживя.
Трябва да превърнем този ден във фокус на дългосрочна и координирана политика на паметта, за да укрепим съществуващите институции като ENRS – Европейската мрежа за памет и солидарност, която включва предимно източноевропейски страни. Трябва също да изградим нови, междуконтинентални институции, които да могат да предадат посланието на Юга и Запада, противопоставяйки се както на левите, така и на десните нарративи, които продължават да оправдават Русия.
Освен това цялото отношение на ЕС към руската опозиция трябва да се определя от приемането от нейна страна на 23 август като ден на траур и покаяние, от готовността ѝ да скъса радикално с мита за съветското освобождение на Европа и да приеме оплакванията и обвиненията на онези източноевропейски народи, които сега приютяват руски изгнаници.

Путин не иска просто да подчини и изтрие Украйна като политическа единица. Той иска разпадането на ЕС като отмъщение за разпадането на СССР. Наистина вярвам, че това е негова лична мания.
Око за око, зъб за зъб. Съюз за съюз.

СССР се разпадна, защото изкуственото му единство беше наложено с насилие и потисничество. Устойчивостта на ЕС зависи от запазването на доброволното му единство. Но единството не е даденост. То е продукт на взаимното познание и състрадание, на много културни мостове, които свързват хората.
Време е да започнем да го градим.

* Редактирана версия на заключителната реч на Сергей Лебедев, произнесена на Дебата за Европа в Хелзинки, на 17 май 2025 г.и публикувана от voxeurop. Руският писател в изгнание през 2023 г. представи в България своите два романа „Предел на забравата“ и „Дебютант“ (Кръг). Последва сборникът с разкази „Титан“, отново в превод на Денис Коробко.