"Убеден съм, че политическата коректност е форма на езиков фашизъм и тя побива тръпки по гръбнака на моето поколение, което воюва именно срещу фашизма. "
П. Д. Джеймс
"Фашизмът сам по себе си не е нов обществен ред. Той отказва бъдещето на новия обществен ред. "
М. Наваз
В последно време, следейки новините, човек е завладян от чувството на déjà vu от един особен период от европейската история – края на 30-те години на двадесети век. С всеки изминат ден това чувство става все по-осезаемо. Не са малко сериозните, непринадлежащи към кохортата на алармистите наблюдатели, които сравняват 2025 година с последната предвоенна - 1938-ма. Въпреки максимата, че историята никога не се повтаря, подобна аналогия не е лишена от легитимни основания.
Действително непрекъснатото дрънчене на оръжие, съчетано с приглушения монотонен тътен от барабаните на войната, идващи от Брюксел, както и от някои европейски столици: Париж, Лондон, Варшава, Рига, Хелзинки, усилват това усещане. Особено след срещата в Париж на 27 март на така наречената “коалиция на желаещите“, или както вече е известна - “коалиция на самоубийците“. Казионните медии решиха веднъж завинаги да доведат европейските граждани до естественото умозаключение, че войната е неизбежна. Стилистиката е същата от 80-те години, от времето на Желязната Лейди - вдъхновителката на икономическия проект, наречен нео-либерализъм, Маргарет Тачър. Нейната ПР мантра е TINA (ThereisNOAlternative - Няма Алтернатива) . От телевизора същата тази мантра всеки ден ни я припяват, макар с трогателна неубедителност, и Макрон, и Стаймър и украинският президент с изтекъл срок Зеленски. Да не забравяме, че все пак това е ПР, и нещо съвсем различно е в кой момент дълбоката държава ще разпореди на гастролиращата марионетна трупа, изявяваща се като настоящия политически елит на ЕС, фигуративно казано,
да натисне спусъка..
Колкото и парадоксално да звучи, днес наблюдаваме една перверзна симбиоза на либерализъм и фашизъм, превърнала се в една идеологически “шизоидна магма“, чийто разностранен състав, дори и на електронно ниво, е вече неразделим. За съжаление, това изобщо не звучи странно, напротив, противно на логиката, за Брюкселката бюрокрация тази хомогенна сплав се е превърнала в тривиална нормативна закономерност. Но тук има един кардинален проблем. В тази връзка как да разбираме максимата, според която единството във вярата е теокрация, а единството в политиката - фашизъм?
Нима днес в либералния Европейския съюз не може да закупите на всичките 24 езика “MeinKampf”, естествено заради изконното право на свобода на словото, но по същата логика, същият този либерален ЕС не се притеснява да забрани всички руски медии! В последния пристан на нео-либерализма днес се приема за абсолютно нормално да се забраняват стотици медии. Разбира се, аутодафета засега няма, но затова пък книгите на руски класици се изхвърлят от обществените библиотеки, курсове по руска литература и история се закриват, а контракти на световно известни руски музиканти, артисти, диригенти се анулират. С единственото обяснение, че са… руснаци. Всичко това се прави в името на демокрацията и разбира се, върховенството на закона, идеологическия крайъгълен камък, върху който е изграден Европейският съюз.
През 30-те години на ХХ век антисемитизмът бе официалната идеология, заляла либерална Европа. Днес, в ХХI век, официалната идеология на либерална Европа нима не е русофобията? Това се счита за напълно нормално в континента, в койт либерализмът победи фашизма и то с цената на 60 милиона жертви. Въпреки това, 80 години по-късно официалната политика на нескрита, фанатична омраза към цяла етническа група избуя отново! Как допуснахме либерална Европа неусетно да забрави призива “Neveragain!“ - “Никога повече!“
В контекста на победата на ултра-либерализма, а оттам и на неизбежните произтичащите парадокси, ще си позволя да отворя една малка скоба, макар да не става дума за Европейския съюз, а за страната, в която живея. За да преподавам в най-стария двуезичен университет в Северна Америка - Отавския университет, основан през 1848 година, трябва да попълня едно или повече, а може би дори всички 14 квадратчета (!), идентифициращи пол. Признавам си от всички тях успях да схвана смисъла на само едно с наименованието “флуиден“. Логиката на този победил ултра-либерализъм обаче не попречи съвсем наскоро мой колега, преподаващ история, да бъде уволнен единствено поради произнасянето на думата негър в една от лекциите му, отнасяща се за робството през 18 век в Америка. Разбира се, в ерата на уок културата това е равносилно на углавно престъпление. Но успоредно с лексикалната дискриминация наполитически “некоректни“ термини, други “волности“ и “свободи“ на същата култура са не само допустими, но колкото и неправдоподобно да звучат, изглеждат приемливи. В Монреал, в университета, в който дъщеря ми следва, в края на семестъра един от нейните професори, иначе напълно нормален, компетентен и ерудиран преподавател, е споделил пред студентите си, че той се идентифицира (уви, не е шега) като… котка, и се облича в такива костюми.
Но да се върнем в Европейския съюз и неговата
шизоидна симбиоза либерализъм-фашизъм.
В Европа днес има близо 4000 монумента, целящи запазването на историческата памет на “героите на фашизма и нацизма“, намиращи се в Белгия, Хърватия, Естония, Литва, Латвия, Унгария и Испания. Естествено най-много се намират в Италия - 1400 и Германия – 2000.
Аргументът, както обикновено е свързан със свободата на изказване, както и със защитата на паметници на културата, каквото и да означава това. Но в същото време, знакови паметници на Съветската армия, победила фашизма, се унищожават повсеместно в същите европейски страни Полша, Литва, Естония, Латвия, Румъния. България не прави изключение. Очаквано Украйна държи първенство с 2000 разрушени паметници! Следвана от Естония с 322 разрушени паметници, Латвия - 69 и Полша - 60. Очевидно желанието на настоящите политически елити е да демонстрират категорично един идеологически Uturn, неизбежно водещ до следващия пътен знак: ”Historyrepeatsitself” . “Историята се повтаря“. След което, както е известно, пътят … свършва.
Паметниците, увековечаващи нацизма, са само част от палитрата на политическата коректност на “победилата демокрация“. Факловите шествия със символи и инсигнииот времето на Третия Райх се организират не единствено в Украйна, но и в редица страни на Европейския съюз въпреки специалното законодателство от 2008 година, изрично забраняващо прояви на расизъм и ксенофобия. Повечето държави-членки на ЕС разглеждат отричането на Холокоста чрез своя наказателен кодекс, но това решение все още не е легализирано от всички европейски парламенти. Естествено, организаторите на шествията се позовават на свободата на изразяване, свободата на сдружаване и свободата на събранията, които са сред най-важните демократични права и либерални ценности в Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (чл. 17). Както е известно, съществува обща рамкова забрана срещу злоупотребата с тези права. Все пак, да се запитаме има ли достатъчно правни основания в законодателствата на отделните страни за забрана на тези шествия? Според координатора на ЕС за борба с антисемитизма Катарина фон Шнурбайн: “Отговор е по-сложен, защото организаторите на шествията успяват да намерят вратички в законодателството. Националното законодателство е в сила в повечето страни, но се случва властите да си затварят очите и да не налагат забрани срещу шествията, а те са показателни за особено либералния климат на днешния ЕС.“ А този списък не е кратък:
Будапеща, Унгария, Ден на почитта, в памет на опита на германски и унгарски войски от Arrow Cross да пробият съветската обсада на Будапеща в края на Втората световна война.
Дрезден, Германия, Мемориален марш за бомбардировките над Дрезден на 13 февруари 1945 г.
София, България, Луков марш в памет на смъртта на българския нацистки колаборационист Христо Луков.
Мадрид, Испания, Марш на Синята дивизия, в чест на испанските доброволци, които са се сражавали заедно с нацистка Германия.
Рига, Латвия, Ден в памет на латвийските легионери, които са се били заедно с нацистка Германия срещу съветската Червена армия.
Блайбург, Австрия, възпоменателна служба, на която присъстват хърватски ултранационалисти в памет на колаборационистите, убити от югославските партизани в края на Втората световна война („клането в Блайбург“).
Берлин и други градове, Германия, Марш в памет на Рудолф Хес.
Steenstrate, Белгия, Iron Wake и Front Night, събиране на крайнодесни фламандски групи.
Предапио, Италия, Марш срещу Рим, в памет на Мусолини.
Варшава, Полша, Марш на независимостта, в чест на възстановяването на независимостта на Полша през 1918 г.
Хелзинки, Финландия, марш „Към свободата“ и „612 за свобода“ в памет на финландския батальон от SS, който се е биел на страната на нацистка Германия
Каква е равносметката днес в ЕС:
факелни шествия в памет на фашизма и нацизма, разрушаване на над 3 000 паметници на победилата фашизма Съветската Армия, но в същото време запазване на 4 000 фашистките паметници, установяване на пълен контрол върху медиите, тоест евфемизъм за въвеждането на тотална цензура на публикации и предавания, разграничаващи се от “правилната линия“, спусната от Брюксел, показно ритуално самоубийство на “свещената крава“ на демокрацията - тоест анулирането на парламентарни избори поради избирането на “неправилния“ кандидат (Румъния и Франция); ”politicalassassination”, политическо елиминиране на опозиционерски лидери: Калин Джурджеску, Марин Ле Пен, както и подправяне на изборните кодекси в тези две страни, войнствена милитаризация, отхвърляне или по-точно забрана на дипломатическите усилия при решаване на проблеми, свързани с международното право, агресивна русофобия, отявлен милитаризъм.
Всички тези политики едва ли се вписват “в името на демокрацията“, правата на човека и върховенството на закона.. Това издава една много напреднала анамнеза, или по-точно това е смъртният акт на същия този Европейски съюз, замислен през далечната 1950 г. от френския външен министър Роберт Шуман, чиято “Декларация на Шуман“, прокламира войната в Европа “не само немислима, но и практически невъзможна“.
ЕС не наподобява ли днес много повече на един друг проект - на този от 1941 г.?! Както е известно, по това време нацистите контролират всички европейски столици, с изключение на Берн, Лондон и Стокхолм и разработват редица амбициозни проекти за кардинална реорганизация на Европа “от Атлантическия океан до Урал“, припомняйки си думите на Де Гол, естествено под строгия и безапелационен нацистки контрол. Типичен пример в това отношение е планът за “Европейска конфедерация“, изготвен през 1943 г. от външния министър Рибентроп, според който, забележете, “общата съдба на европейските народи“, ще бъде контролирана от Берлин”.
Нима днес не чуваме същите фрази от Европейската комисия? Нима промяната, заложена в нацистките планове за “обща съдба на европейските народи“, е много по- различна от днешна Европа, управлявана под диктата на Европейската комисия? Колко демократично бе взето решението на Европейския съюз да се трансформира във военен съюз. Вече излязоха публикации, предупреждаващи, че топва решение на ЕС под ръководството на Урсула фон дер Лайен е последният гвоздей в ковчега на съюза, известен под името Европейски.
В период на дълбока икономическа рецесия и турбулентна геополитическа трансформация Европа отчаяно се нуждае от нов политически елит. Именно този нов политически елит ще се бори за думата, вече превърналата се табу – мир, а не за милитаризъм; ще се бори не за настоящата “либерална диктатура“, минаваща за демокрация, не за превъоръжаване за сметка на ликвидирането на социалната държава, а именно за социалната справедливост. Това е бъдещето, което очакват европейските граждани.
Действително ли ЕС се доближава до точката на бифуркация, след което следва отново неизбежният, финален акорд на ”Historyrepeatsitsel!”, “Историята се повтаря“…
Да си спомним предупрежденията на израслия по времето на Мусолини Умберто Еко, според когото, макар с различни форми, “вечният фашизъм“ както той го нарича, може лесно да бъде идентифициран с “14 типични характеристики". Тези характеристики, твърди Еко, "не могат да бъдат организирани в система; много от тях си противоречат и са типични и за други видове деспотизъм или фанатизъм. Но е достатъчно една от тях да присъства, за да позволи на фашизма да се коагулира около нея."
Друг автор - Лорънс Брит, изучавайки фашистките режими на Хитлер (Германия), Мусолини (Италия), Франко (Испания), както и авторитарните режими на Сухарто (Индонезия) и Пиночет (Чили), достига до същия извод - че всички те имат именно “14 структурни елемента“. Той ги нарича “отличителните черти на фашизма“. Предлагам на читателите да направят един не особено труден експеримент, използвайки скалата от 0 (никакви прояви) до 10 (пълно покриване си със споменатите характеристики) и да се опитат да отговорят на един изключително важен въпрос, от който зависи бъдещето на Европа. А именно: До каква степен флиртът на Европейския съюз с официално погребания преди 80 години идеологически проект се е превърнал в траен романс?
1. Мощен и продължаващ национализъм.
2. Пренебрежение към признаването на човешките права.
3. Идентифициране на врагове/изкупителни жертви като обединяваща кауза.
4. Превес на армията.
5. Разпространен сексизъм.
6. Контролирани средства за масово осведомяване.
7. Обсебеност от националната сигурност.
8. Религията и правителството са преплетени.
9. Корпоративната власт е защитена.
10. Работническата сила е потисната.
11. Пренебрежение към интелектуалците и изкуството.
12. Обсебеност от темата престъпление и наказание
13. Разпространена корупция.
14. Измамни избори.
Да обобщим набързо някои от тях: необуздана милитаризация, армията като основен решаващ фактор, “коалиция на желаещите“, “3-дневен военен пакет“, сирени, контрол върху медиите, цензура, агресивна русофобия, отказ от съобразяване с референдуми (Гърция, България), корупция на най-високо ниво (само един пример: понастоящем Фон дер Лайен е следствена), фалшифицирани избори, отстраняване на политическите опоненти от политическия процес.
Нима този флирт днес не се е превърнал в траен романс?
Кой, всъщност, има нужда от такъв съюз?
Завършвам с едно друго déjà vu което, изглежда е по-силно от аналогията с 30-те години от миналия век и с което започнах този текст. То е свързано с една картина. Днес Европейският съюз наподобява известното платно на Йероним Бош “Корабът на глупците“, обрисуващ един странен кораб с разклонено дърво вместо мачта, плаващ неизвестно накъде, чийто екипаж се състои от монах, монахиня с лютня, спящ пияница, клоун и няколко пияни хористи, които непрекъснато говорят, очевидно без да се разбират. На английски тази картина има друго име - “Ship of Fools“ (“Корабът на безумците“), което е по-точната илюстрация за сегашния политически елит начело на Европейския съюз. Посланието на Йероним Бош е категорично. Този кораб е обречен.
