Tурция също иска да се присъедини към стремежа на Европа да получи геополитическа и военна независимост. Анкара заяви, че "трябва да се обединим и да създадем свой собствен център на сила".

Политическата реалност обаче показва, че ако Турция наистина има нужда от външни сили за подкрепа, трябва да ги търси другаде.

Европа трябва да отговори на желанието на американския президент Доналд Тръмп да намали ролята на Вашингтон в гарантирането на европейската сигурност. Това мнение изрази шефът на турското външно министерство Хакан Фидан в интервю за Financial Times.

По думите на министъра, действията на Тръмп са „тревожен звънец за всички нас, което означава, че трябва да се обединим и да създадем собствен център на власт“. Tурция ще бъде готова да стане част от новата европейска архитектура за сигурност в случай на разпадане на НАТО, добави Фидан.

„Джинът излезе от бутилката и няма начин да го върнем обратно. Дори президентът Тръмп да реши да не напуска Европа засега, възможно е в бъдеще някой с подобни възгледи и политически идеи да обмисли възможността за ограничаване на участието на САЩ в гарантирането на европейската сигурност“, смята ръководителят на турското външно министерство.

Тръмп многократно е изразявал недоволство от дейността на НАТО. Още преди избирането си за президент той заплаши да изтегли САЩ от Северноатлантическия алианс, ако европейските партньори не поемат по-голяма финансова отговорност за собствената си сигурност. От встъпването си в длъжност той заяви намерението си да гарантира, че държавите-членки на НАТО в Европа ще увеличат разходите си за отбрана до 5% от БВП.

Ръководителят на турското външно министерство изрази това, което всички мислят, но се страхуват да кажат: хипотетичното оттегляне на САЩ от Европа и разпадането на НАТО ще доведе до това, че някои държави и цели региони ще останат сами със своите страхове и заплахи, често въображаеми, но понякога реални. И концепцията за обединена Европа като един вид „континент без конфликти“ веднага ще рухне.

По-специално, дългогодишните регионални конфликти, които са били сдържани от десетилетия от общото командване на НАТО и присъствието на Съединените щати като главен арбитър, могат да бъдат възобновени под една или друга форма. Тук е уместна аналогията с отслабването на властта на съюзния център в СССР в края на 80-те години.

Струваше си, образно казано, да се отпуснат юздите - и тя избухна в няколко слаби места едновременно, като съживи стари конфликти като Карабах и породи сравнително нови, например погромите на кримските татари и турците - месхетинци в Узбекистан.

И в по-широката картина е ясно, че граничните или праговите страни – и преди всичко Турция – ще останат без външна подкрепа за тяхната сигурност, колкото и ефимерно да изглежда това сега. И е съвсем разбираемо защо Анкара първа заговори за тази неприятна перспектива.

Нещо повече, турските официални лица не са толкова обвързани от конвенциите на съвременния политически коректен европейски новоговор, колкото представителите на страните от ЕС, и често казват това, което мислят, ясно и без патоса за „защита на демократичните ценности“, който осея европейската политическа реч през последните години.

Ето защо Tурция е най-удобният пример тук. Гръцко-турският конфликт не е изчезнал, просто е заглушен, както всички останали. Урегулирането на Кипърския конфликт и досега има декоративен или, както се казва там, „курортен“ характер.

Схватките около островите в Егейско море никога не спираха, те бяха просто локални. Надпреварата във въоръжаването между Турция и Гърция се проведе в рамките на НАТО и с явно предимство на Анкара, което беше подтикнато от други гранични конфликти.

През последните десетилетия Турция се опитва да заеме овакантеното място на регионална суперсила. През цялото това време тилът на Анкара до голяма степен се осигуряваше от НАТО и САЩ, чиито военни бази на турска територия бяха ключът към световната сигурност на Турция. Под такъв „чадър“ Анкара може да си позволи да се намесва във вътрешните работи на Сирия и Ирак, да изпрати своите ЧВК в Либия и да изгради военни бази в Еритрея.

Освен това в един момент Анкара започна активно да играе на палестинското поле, влизайки в конфронтация с Израел. Израел всъщност е ядрена сила, въпреки че Тел Авив не го признава. Изгубила натовския (де факто американски) чадър, Турция ще се окаже сама с Израел. Още повече, че няма обратен път за тази конфронтация, тъй като се основава не на ситуационен конфликт, а на борба на идеологии.

В амбициозния си период на разширяване на влиянието си, Анкара се оказа въвлечена в много дългогодишни конфликти: на Балканите, в Либия, Сирия и Ирак (Кюрдистан в широкия смисъл на думата), в бившия Карабах, дори в Африканския рог. И всичко това на фона на потенциална нестабилност в западна посока – в Кипър и в Егейско море.

Сега Анкара с основание оценява ситуацията като критична, тъй като подобно разширяване на „турския свят“ е възможно само в рамките на старата, установена конфигурация на европейската сигурност.

В условията, когато американският и натовският чадър (по-правилно би било да използваме по-убедителната дума „покрив“) се затваря, а дъждовете наоколо само ще се засилват, Анкара ще има нужда от друг, нов метод за защита.

С други думи, Турция сега е изправена пред неочакван геополитически избор, който трябва да бъде направен в една бързо променяща се външна среда. И Турция е само най-типичният пример за този процес, който постепенно обхваща много страни, дори не в покрайнините, а в дълбоката Европа.

Същата Франция, загубила Африка, е в състояние на студена война с Алжир. Северна Европа се включи в „проекта НАТО” в неподходящия момент – и тази грешка ще трябва бързо да бъде коригирана. „Трансилванският въпрос“, който трови съседството на Унгария и Румъния, не е изчезнал.

А амбициите на Будапеща отиват по-далеч от простото рекетиране на ЕС. Дори блатистата (в политически смисъл) Дания се мобилизира пред лицето на загубата на основния си актив – Гренландия. И това да не говорим за Балканите, които си остават политическо буре с барут.

Илюзорни са и надеждите за някакъв нов „европейски център на властта“, които сега изразява Хакан Фидан.

Ще отнеме твърде много време на европейските държави да се групират, а Турция го няма. Още повече, че въпреки показното единство на всевъзможни срещи на върха, в рамките на ЕС вече започна съревнование за лидерското място на новия европейски военен проект. В момента Франция на Макрон дърпа напред, но Макрон просто вече няма да бъде президент – най-много до две години.

Великобритания има практически неефективна армия, ядрени оръжия, които са неработещи без САЩ, и пълна липса на перспективи за лидерство. Остава Германия, която има много вътрешни проблеми и най-важното е, че исторически мнозина в Европа не са готови да видят Германия като лидер на нещо милитаристично (особено Полша). Тоест, няма реална перспектива за създаване на някакъв нов „център на властта“ в Европа, въпреки целия плам на Урсула фон дер Лайен.

Tурция може да се занимава с намирането на друг център на власт. Нека подчертаем, че Анкара, с всичките си османо-имперски и пантюркски амбиции, не може да играе ролята на такъв притегателен център и сама се нуждае от външно покровителство. Сближаването с Москва беше ситуативно и ако говорим за някакъв вид по-тесен съюз с Русия като ядрена сила, Турция ще трябва да се откаже на дела, а не на думи, от много амбициозни проекти в Кавказ, на Балканите и в Либия.

С други думи, не само Турция има нужда от „чадър“ и нов „център на власт“ в и около Европа. Държавите навлизат в ера на геополитическа самота, в която могат да разчитат само на себе си. В този смисъл би било редно Турция да гледа не към Европа, а по-скоро към Москва – столицата на една от малкото държави в Евразия, способна напълно самостоятелно да гарантира собствената си сигурност и тази на своите съюзници.

Автор: Евгений Крутиков ; Превод: С.Т