Движение „Пътят към дома“ на жените на мобилизирани в руската армия

По думите на Владимир Путин в Русия са мобилизирани 318 хиляди души. Така наречената „частична мобилизация“ е обявена през септември 2022 г., половин година след нахлуването в Украйна. Много запасняци и техните близки смятат, че повиквателните са за относително кратък срок – най-много половин година. Това обещават различни чиновници, макар държавата да не е обявила нищо официално.

Почти половин година по-късно, през август 2023-та, в Русия се появява движението „Пътят към дома“, което обединява родственици на мобилизираните, техни съпруги и майки. Първоначално това са група активистки, които се запознават онлайн и вземат решение не просто да разговарят, но и да действат. Те създават чат за координиране на своите усилия. В началото повечето от участничките в чата са лоялни към властта и безразлични към политиката. Постепенно разбират, че никой не възнамерява да върне мобилизираните. Местните власти отминават всичко с празни обещания, а за официалната преса това е тема табу. Тогава активистките, за да бъдат чути, преминават към публични акции. Те се въздържат да критикуват решенията на правителството и войната като такава, съсредоточавайки се върху една-единствена цел – да върнат мобилизираните у дома.

На 7 ноември 2023 г. група жени излизат с плакати по време на митинг на Комунистическата партия на Руската федерация в центъра на Москва, на Манежния площад. На 7 декември движението публикува колективен манифест с искане за демобилизация. Хората започват да говорят за „Пътят към дома“, а общността расте бързо, като същевременно е подложена на все по-сурови атаки. Противниците на войната се присмиват на тези, които не са избягали от призовката и послушно са отишли ​​в армията. Поддръжниците на войната обявяват активистите на движението за „привърженици на Навални“. Телевизионният пропагандист Владимир Соловьов дори заявява, че движението „Пътят към дома“ е създадено от чужди разузнавателни служби за подривна дейност. Обществените прояви са забранени под претекст, че има ковид, а силите за сигурност посещават участничките и техните съпрузи в домовете им. Телеграм обявява „Пътят към дома“ за фейк. Проправителственият блогър Иля Ремесло заявява, че това е направено след негова жалба. Въпреки натиска обаче общността продължава да действа.

Историята на пожелала анонимност активистка на „Пътят към дома“ е разказана във филма на Владимир Севриновски „Жените на мобилизираните“. Тя не желае да покаже лицето си, защото се страхува за семейството си.

Монолог на съпругата на мобилизиран

В началото бяхме приятели. Той беше женен, а аз – омъжена. Познавахме се повече от десет години. Бях омъжена за съвсем кратко време – буквално година, а след това се разведох. Реших да подкрепя стар приятел, който беше на ръба на развода, и нещата постепенно започнаха да се променят. За развода му се събрахме с група приятели на изхода на деловодството и го посрещнахме с балони и торта в лицето. Същия ден той ми предложи брак. Първоначално живеехме в различни региони, след което той се премести при мен – от северозападната част на нашата страна в Централна Русия. Още през юли 2022 г. се роди дъщеря ни. Когато детето бе на два месеца, беше обявено най-страшното нещо в живота ни – частична мобилизация.

Приятели ми разказаха, че в жилището му го посетила представителка на администрацията с изискване за проверка на военната книжка. Той е изпълнителен гражданин – щом е необходима проверка, значи така трябва. Това е лошо, разбира се. Разубеждавах го, казах му да изчака да дойде призовката за работа. Но той отиде. Още на прага на военното окръжие му връчили призовка за мобилизация. Има такова нещо – законопослушни граждани. По онова време много твърдо и ясно казваха, че това е необходимо, че това е граждански дълг. Да, това е гражданско задължение според закона и ако получиш призовка, трябва да се явиш – това е нормалната реакция на всеки гражданин. Когато съпругът ми беше изпратен в армията, военните обясняваха, че ще бъде за три месеца или половин година, че въобще шест месеца е максимумът военна служба, който е възможен за запасняците, и след това се прибират у дома. През декември 2023 г. разбрахме, че това е лъжа. Но всъщност първата лъжа на държавата, първото обещание бе, че никога няма да има никаква мобилизация.

За войната? Какво би могъл да ми каже той за войната? Че там има въздушни атаки, а те пресмятат разстоянието и колко близо прелитат ракетите, дали ще има отговор, или не. Придобили са навика да заспиват на фона на този звук, не могат да спят в тишина. Той е моят водач, попаднал на някакво много страшно място, в окопите, а това е чернозем – такава кал, че ако се изправиш, няма как да си извадиш ботушите. Той винаги носи със себе си резервни чорапи и резервни панталони, за да може се преоблече и да не се разболее. Видял войниче с кубинки на бос крак. Съпругът ми му дал чифт вълнени чорапи, а момчето го прегърнало и рекло: „Някой ден ще се махна оттук и тогава ще ги обуя“. Тоест човек дори не е готов да облече нещо хубаво, защото не знае дали ще оживее, а ако оживее, значи поне трябва да има какво да облече. Всяка секунда може да е последна. Или ще се върнеш жив, ако успееш, или ще умреш там – в окопа, ще настъпиш мина, или ще ти се случи нещо друго. Вероятността да умреш е милион пъти по-голяма от тази в цивилния живот. Ако някое мое действие помогне за прибирането му у дома – това ще е победа.

Моята борба започна с първите писма до Министерството на отбраната. „Извинете, вече е февруари. Отмина половин година от мобилизацията. Вие обещавахте половин година срок на службата, ама какво стана? Не връщате мъжа ми“. Оттогава засипвам с писма местните депутати, на които по принцип въобще не им пука за нас. Какво от това, че бил мобилизиран, какво от това, че откраднаха живота ни, какво толкова? Писахме до „Московски комсомолец“, до „Комсомолска правда“, „Известия“ и т.н. Не получихме нито един отговор. Един познат журналист директно ми каза: „Ако напиша нещо или дори намекна на главния редактор, ще бъда уволнен“. Тоест ние разбираме – това е тема табу.

В началото на август се замислихме: защо просто стоим в чата, бърборим, обсъждаме гащите, чорапите и слуховете, че нашите мъже ще се върнат… Това са глупости. Част от момичетата създадоха чат-група, която нарекоха „Пътят към дома“. Има 318 хиляди мобилизирани. Смятате ли, че всички техни 318 000 родственици са доячки и колхознички? Че сред тях няма нито една юристка, нито една журналистка, нито една редакторка? Сериозно ли го мислите? Кои сме ние според вас? Просто групичка тъпи женоря, които са способни само на това, което изисква от нас държавата – да раждаме? Всяка от нас носи своята болка, някои страдат, защото им липсват любимите хора, други, защото искат да имат дете, но да придобиеш дете, когато си сама, е страшно. Много деца престават да говорят, след като им отнемат бащите. Много семейства се разпадат, някои не са готови да чакат, други не могат да живеят повече по този начин.

Общувам с много мобилизирани, но не обсъждам с тях темата за войната. И без това им е тежко, те се намират там, някои разбират какво правят, други казват: аз само нося снарядите и това е всичко. Опитват се да не мислят защо, какво и как, защото това е много сложно и изключително тежко. Момчетата желаят само едно: искаме да се върнем у дома. Тези, които не искат, отдавна са подписали договори.

Чуйте ме, моля ви, мобилизацията не е приключила. По думите на президента тя е спряна. Само спряна. Ние не знаем какъв брой войници са смятали да мобилизират и колко действително са мобилизирали, не знаем това, говорим само за официални данни. Изпращането на призовки може да се поднови във всеки момент, в абсолютно всеки момент. Ако на пресконференция Владимир Владимирович казва, че мобилизация днес не е необходима, това е добре. Днес не е необходима, но дали и утре ще бъде така? Уверени ли сте, че утре няма да се окажете на нашето място? Уверени ли сте, че ще продължите да живеете все така спокойно, а не да изпращате в окопите дрехи, обувки и вода? Вие също ще търсите откъде да купите бронежилетки, защото тези, които армията раздава, са много тежки. Уверени ли сте, че няма да попаднете в тази ситуация? Много се лъжете. Не искам никой да бъде на мястото на моя мъж. Безсмислено е цивилен човек да рискува и да изгуби живота си по този начин – заради нечия игра на война и заради постигането на някакви абстрактни цели, за да не дойде НАТО до нашите граници. Та нали Финландия е в НАТО, тъй че НАТО е вече тук, какво, и с финландците ли ще почнем война? Нима не разбират, че лоялните хора стават нелоялни, че на тях не им е нужна тази специална военна операция, безсрочното пребиваване там – в Херсон, Киев, Одеса или Варшава… Мобилизираните и техните семейства са аполитично общество, те никога не са се интересували от политика, но сега тези хора разбраха, че дори да не се интересуват от политика, тя се интересува от тях.

Хора от ФСБ са привиквали съпруга ми, интересували са се какво е отношението ми към канала „Пътят към дома“, каква е ролята ми в него – активист, участник… Каналът „Пътят към дома“ не се състои от един, двама, петима или десет души. Той е хоризонтална структура, която не може да бъде разрушена. Всички идеи и замисли, всичко, което се случва там, е решение на много хора. Питали мъжа ми коя съм аз, каква съм. Взели телефона му и не го върнали, наредили му: „Кажи на жена си да млъкне!“. Той отговорил: „Мога да кажа нещо на жена си само когато съм постоянно до нея“. Останалите войници, като разбрали защо го привикват, му стиснали ръката: „Благодарим ти, че имаш такава жена, че се бори не само за твоите права, но и за всички нас“. Властите се боят не от някакъв канал в Телеграм, боят се, че рано или късно всичко това ще омръзне на много повече хора и те ще се надигнат по родните си места. Аз например зная, че ако ме докоснат, моят мъж и много други хора ще захвърлят всичко и ще се обърнат срещу тях. Съмнявам се, че нашите политици разбират това. Те не осъзнават напълно случващото се.

Превод Александър Бакалов