Какво е общото между поражението на Байдън в дебатите и избирането на Макрон?

Главен редактор на списание «Россия в глобальной политике» от момента на неговото основаване през 2002 година. Председател на Президиума  на Съвета по външна и отбранителна политика на Русия от 2012 года. Директор по научната работа на Международния дискусионен клуб «Валдай». Професор-изследовател в Националния изследователски университет «Высшая школа экономики».

Две забележителни политически събития от последните дни - дебатът на кандидатите за президент на САЩ, завършил с опозоряването на Джо Байдън, и провалът на партията на Еманюел Макрон на предсрочните парламентарни избори във Франция - остро поставиха въпроса за състоянието на западното статукво (естаблишмент). Брънка от тази верига вероятно ще стане и общият вот във Великобритания, на който се прогнозира безпрецедентно поражение за управляващите в момента консерватори.

Всеки от тези случаи има своите причини. Но се очертава една закономерност. Липсата на разбиране за това как да се решат нарастващите социално-икономически проблеми слага край на средностатистическия политически мейнстрийм, приет като норма след края на Студената война. Избирателите очакват идеи и предложения. За да се появят те, обаче е необходим дебат по същество. Но през последните десетилетия такъв дебат не е воден.

Първо дойде „краят на историята“. Разпадането на СССР беше възприето като доказателство за безусловния триумф на западния модел. Това повлия както на външното, така и на вътрешнополитическото поведение. На Запад, особено в Европа, триумфира центризмът - партиите на власт се редуваха и създаваха коалиции (консерватори, социалисти, либерали, отделни маргинални групи, изстреляли се за кратко напред), но курсът се променяше незначително. Смяташе се, че това не е необходимо - общата посока беше очевидна, възможни бяха само малки корекции.
Наистина политическата икономика стана глобална, все по-малко определяща се в рамките на страните.

И ефективността на властите зависеше от способността им да „решават въпроси“ на наднационално ниво, предполагащо специални умения, които не винаги бяха разбираеми за техните съграждани.

В САЩ ситуацията беше различна, тъй като те бяха на върха на световната пирамида, но и там имаше представа за определена политика. Америка ставаше все по-зависима от собствената си доминираща позиция в света и съответно всеки неин лидер трябваше да я укрепва.

В края на 2000-та година стана ясно, че либералната глобализация не само не решава всички проблеми, но и създава нови, дори и в най-развитите страни. Усещането за напрежение и несигурност за бъдещето се засили. При смяната си, личностите и партиите разбъркваха едни и същи карти. Не се намираха отговори в установената парадигма. Но вътрешното напрежение растеше и неговата сублимация беше появата на алтернативен дневен ред. Вместо социално-икономическите проблеми, на преден план бяха придвижени, доведени до границите на поносимост, теми за равенство и насочване на вниманието към всякакви, дори измислени идентичности.

Дали това трябва да се смята за умишлен трик на статуквото или за логично развитие на либералната концепция е въпрос на гледна точка. Но това явление доведе до остра поляризация на социално-политическия дневен ред. Не какъвто беше модела от 19-20 век, когато идеологическият спор беше за материалната основа на развитието. Сега дискусията настоятелно насочва към етичните аспекти, а това безусловно прави невъзможен всякакъв разговор по същество. Подходите са именно ценностни, тоест оценъчни, а не идеологически, приложни. Последните, независимо дали сте съгласни с тях или не, предполагат набор от практически мерки за решаване на наболели проблеми на обществото. Но първите (етичните спекти) не са.

Издигането на така наречените популисти от позицията на маргинали до положението на водещи политически сили се дължи на факта, че те – понякога дори екстравагантно – се опитват да върнат дискусията към темите, които вълнуват много избиратели.

Статуквото противодейства на протестните движения по различни начини. Единият метод е да бъдат класифицирани като морално неприемливи, а недопускането на идването им на власт, като битка за запазване на демокрацията. Вторият е да се заменят протестиращите фигури със сурогати. Първият се наблюдава навсякъде. Ярък пример за второто е преувеличеният образ на лесно приспособимия центрист Макрон, когото управляващите издигнаха преди седем години на фона на паниката от победата на Тръмп и привържениците на Брекзит.

Видимо е, че и двата метода са неуспешни. Опитите просто да се потискат и маргинализират популистите вече не работят. Има търсене на смислена идеологическа борба, в която биха се предлагали различни решения на значимите въпроси. Доскорошните аутсайдери се опитват да наблегнат на това. Не винаги успяват, но имат известен напредък.
Не се знае кога и до какви промени ще доведе това. Въпреки тревожната превъзбуда на мейнстрийма, социални революции не се случват.
 „Нормализацията“ на бившите маргинали е обратен процес (в ход), те също се адаптират към съществуващите рамки. Обаче процесът на смяна на политическите поколения започна. И няма да мине незабелязано.

Автор: Фьодор Лукянов