Много насоки за необходимата политика бяха вече описани през 2021 г. в „Стратегия за националната сигурност на Руската федерация“ и особено в утвърдената през 2023 г. „Концепция за външната политика на Руската Федерация“.
Опирайки се на тях, ще се постарая да отида по-далеч.
Външна политика
Крайно опасният свят през следващите две десетилетия ще изисква корекция на външната и на отбранителната политика. Вече съм писал, че те трябва да се основават на концепцията „крепост Русия“ – максимална възможна самостоятелност, суверенитет, защитеност, независимост, концентрация върху вътрешното развитие (1). Но, разбира се, не автаркия – тя е смъртоносно опасна. Нужна е разумна откритост към изгодно икономическо, научно, културно, информационно сътрудничество с приятелските страни от Световното мнозинство (СМ). Но откритостта не е самоцел, а средство, обслужващо вътрешното материално и духовно развитие. Либерално-глобалистката отвореност, както вече се убедихме, е смъртно опасна. Стремежът за включване на всяка цена в „международните вериги за създаване на стойност“ е безсмислен, когато самите създатели на предишните модели на глобализацията я развалят и военизират икономическите връзки. Ролята на взаимозависимостта като инструмент за поддържане на мира е била преоценявана и преди, но сега е преди всичко опасна. Трябва да се стараем да създаваме „стойностни вериги“ на своята територия, за да увеличим нейната свързаност, като това се отнася особено за взаимодействието между центъра на страната и Сибир, и още по-точно – с приятелските страни. Сега това са Беларус, повечето централноазиатски държави, Китай, Монголия, страните от ШОС и БРИКС (2).
Политиката „крепост Русия“ изисква максимално невъвличане в конфликти, които ще възникват в хода на започващото „геостратегическо земетресение“. В новите условия директното въвличане не е актив, а пасив. Бившите колониални държави започват да изпитват това върху себе си, и особено САЩ, като се сблъскват с ръст на антиамериканизма, с атаки срещу базите си. Тези и други задгранични преки активи ще стават все по-уязвими, за което си струва да се допринесе косвено, като се повиши цената на американската империя и се улесни възстановяването на американската външнополитическа класа от глобалистката хегемонистична болест на следвоенните години и особено от последните трийсет години. Ние съвсем удачно не се въвлякохме в поредните армено-азербайджански и израелско-палестински конфликти. Но, естествено, не бива да се повтаря украинският провал, когато в съседни държави на власт идват антируски елити или те биват дестабилизирани отвън. Най-голямо безпокойство в това отношение извиква Казахстан. Необходима е превантивна работа съвместно с други приятелски страни.
За развитието на само отчасти получилия се източен завой през Далечния Изток е необходима нова комплексна сибирска стратегия, водеща напред, но и „назад“, към романтиката на усвояването на Зауралието. „Сибиризация“ на Русия, преместване на центъра на нейното духовно, политическо и икономическо развитие в Урал и целия Сибир, а не само в тихоокеанската му част, с ускорено развитие на меридианни пътища в допълнение към Северния морски път и широчинните магистрали. Въвличане в тази стратегия на страните от Централна Азия с техния излишък от работна ръка, но и дефицит на вода и водоемки стоки, оживяване на северния път на коприната (3).
Осъзнатото интегриране в новия свят изисква откриване на азиатските ни корени. Великият руски владетел свети княз Александър Невски не само получава властовите си инсигнии в Сарай от Бату хан, но ги потвърждава в Каракорум, столицата на Монголия. През 1248-1249 г. той пътува из територията на съвременна Централна Азия, Южен Сибир и Монголия. От тук след няколко години започва и въздигането до положение на велик владетел на Китай на великия хан, а после и император Кубилай, основателя на династията Юан, обединил под своята власт Китай, Монголия, Корея и редица прилежащи страни. Знаем за него от Марко Поло. Почти сигурно е, че Александър и Кубилай са се срещали. Майката на Кубилай е християнка, а във войските му се сражават и руснаци, набрани от землищата на Смоленск и Рязан. По същия начин във войските на Александър са се сражавали монголи, чиято власт той се опитвал да отхвърли, но и ги използвал за защита от враговете от Запад, заплашващи, както сега биха се изразили, идентичността на Русия. Историята на руско-китайските отношения е много по-дълбока, отколкото е прието да се смята.
Русия не би станала велика империя, и най-вече не би оцеляла в руската равнина, атакувана от Юг, Изток и Запад, ако не беше усвоен Сибир с неговите несметни ресурси. Петър изгради велика империя, опирайки се в голяма степен на тях. Множеството кервани, които са носели по северния път коприна и чай от Китай през Русия за Европа, са се използвали и за оборудването на полковете на новата руска армия.
При закъснялото (трябваше да е с един век по-рано) завършване на западния, европейски воаяж (на Запад вече няма почти нищо полезно за взимане, затова пък от там излизат много глупости), ние ще си запазим отхвърлената от постевропейската мода велика европейска култура. Без нея не бихме създали великата си литература. А без Достоевски, Пушкин, Толстой, Гогол, Блок нямаше да станем велика страна и велик народ.
В настъпилите световни условия безусловен приоритет трябва да стане развитието на отбранително съзнание в обществото, готовност да се защитава Отечеството, включително и с оръжие в ръка(4). Броят на „снежинките“ (поколението, родено през 21 в., което е убедено в своята изключителност – б.пр.) в нашето общество трябва да намалява, а броят на воините – да расте. Това ще развие нашето конкурентно преимущество, необходимо за света на бъдещето – умението и готовността да се воюва, което е резултат от нелеката история на успешни войни за оцеляване в гигантската равнина, открита от всички страни.
Векторът на деншната външна политика е всестранно развитие на отношенията със страните от Световното мнозинство. Още една очевидна, но все още неформулирана, цел е създаване на организация с партньорите от Световното мнозинство за максимално мирно оттегляне на Запада от доминиращите му позиции, които той заемаше почти пет века, а на САЩ – от техните хегемонистични позиции, получени в продължение на петнайсетте години, след края на 1980-те години на миналия век, до по-скромна, но достойна позиция в световната система. Не трябва да бъдат гонени. Предвид вектора на западното развитие, ще си идат сами. Но твърдо удържане на ариергардните битки на все още силния организъм е необходимо. След няколко десетилетия е възможно и частично възстановяване на нормалните взаимоотношения. Но това не е самоцел.
В новия многообразен, многорелигиозен, многокултурен свят трябва да развиваме в себе си още едно конкурентно предимство – интернационализъм, културна и религиозна отвореност. В образованието – особено засилване на изучаването на езици, култури, живот на развиващите се страни и цивилизациите в Азия, Африка, Латинска Америка. Във външнополитическото мислене трябва не само да поощряваме, но и твърдо да налагаме преориентиране от остарялото и вече не просто окаяно западно мислене към другия свят.
Много съм писал, че е необходима радикална реформа на външнополитическия апарат – тя тече, но е затруднявана от бюрократична и ментална инерция, от стаени надежди за връщане към безнадеждно отминалото status quo ante. Ще рискувам да призова към административни мерки – дипломатите, работещи на западни назначения, трябва да печелят по-малко, отколкото работещите в страните от Световното мнозинство. Най-важното направление в политиката е създаването заедно със страните от Световното мнозинство на нови институции, които биха подпомогнали изграждането на новия свят, биха предотвратявали или дори и само забавяли изпадането в поредица от кризи (5).
ООН има отминаваща същност, превзета е от западния апарат и поради това е нереформируема. Не трябва да бъде разрушавана, но е нужно да се изграждат паралелни структури на основата на БРИКС+, разширяването на ШОС, интеграцията им с Организацията за африканско единство, Лигата на арабските страни, АСЕАН, МЕРКОСУР. На междинен етап е възможно създаването на постоянен съвет на тези институции в рамките на ООН. Ако ние сме цивилизация на цивилизациите, то защо да не започнем заедно с приятелите и партньорите да строим организация на организациите, предобраз на бъдеща ООН?
Пекин е основният външен ресурс на нашето вътрешно развитие, съюзник и партньор в обозрима перспектива. Струва си да съдействаме за развитието на военноморската и военностратегическата мощ на Китай, за да лишим Съединените щати от ролята на агресивен хегемон и да подпомогнем прехода им към позиция на относително конструктивен неоизолационизъм от типа на 1930-те години, естествено, адаптиран към новия свят.
Китай и Русия са взаимодопълващи се държави. Тяхната коалиция, ако успее да се съхрани, а това трябва да бъде направено, е способна с годините да стане определящ фактор в строителството на новата световна система. Отрадно е, че съвременната китайска философия на външната политика е близка до нашата (6).
Заедно с това естествена стратегия на Русия трябва да бъде премахването на едностранната икономическа зависимост, както и работата по „приятелското балансиране“ на КНР чрез взаимодействие с Турция, Иран, Индия, Пакистан, страните от АСЕАН, арабския свят, с двете Kореи и даже в перспектива с Япония. Предотвратяването на междукорейски конфликт, който може да бъде провокиран от САЩ, е огромна задача. Най-важен елемент от „приятелското балансиране“ трябва да стане споменатото ново усвояване на Сибир. Балансирането ще е полезно и на Пекин, то ще бъде насочено към намаляване на опасенията, които съседите в Евразия изпитват по повод мощта на КНР. Накрая, приятелските, почти съюзнически отношения с Китай, приятелството с Индия, развитието на ШОС, са призвани да станат основа на система за сигурност, развитие и сътрудничество на Голяма Евразия. Надявам се, че нейното създаване ще стане официална цел на руската външна политика (7).
Такава стратегия ще бъде и предохранителна, ако изведнъж у мирния през последните векове Китай се събудят неговите исторически експанзионистки, включително и монголски гени. Ще напомня, че тези гени, впрочем, ни обединяват. И двете страни в голяма степен са наследници на великата империя на Чингис хан. Проследяването на общите корени е увлекателна задача за историците и от двете страни. Ако Русия остане силна, за което предстои да се борим, Китай ще запази подхода си на миролюбив гигант, а ако лидерите на двете страни и техните народи развият дружба, тази двойка ще стане опора на международния свят и стабилността.
Индия е друг естествен съюзник за създаването на нова световна система и за предотвратяването на подхлъзване към трета световна война. Страната е източник на важни технологии, работна сила за новото усвояване на Сибир, а също и почти бездънен пазар. Най-важна задача е въвличането на Индия в строителството на Голямото Евразийско партньорство, от което тя засега е малко встрани, предотвратяването на превръщането ѝ в неприятелски балансьор на Китай, към което бутат САЩ, както и изглаждането на естественото съперничество между Индия и Китай. Примаковият триъгълник Русия-Китай-Индия е гарант за относително мирно развитие на Голяма Евразия. Нужни са отделни усилия за смекчаване на индо-пакистанските противоречия, оставащи засега в периферията на вниманието на руската дипломация. Между другото ще напомня, там се намира едно от най-опасните огнища на възможен термоядрен конфликт. Сега са ни нужни стотици индолози, десетки специалисти по Пакистан, Иран, Индонезия, другите страни от Югоизточна Азия, африканисти. И, разбира се, стотици синолози.
В рамките на стратегията за изграждане на Голяма Евразия е нужно по-нататъшно усилване на вниманието към АСЕАН. Там има не само пазари и приятни дружелюбни места за курортисти. След десет години могат да възникнат сериозни конфликти. Още повече, че оттеглящите се Съединени щати засега са заинтересовани от тяхното разпалване.
Дълбоко удовлетворение извикват нашите връзки с арабския свят. С много от неговите лидери – Египет, ОАЕ, Саудитска Арабия, Алжир, отношенията са на практика приятелски. Руското външно балансиране помага за стабилизирането на неспокойния регион, който САЩ се заеха активно да преследват. В тази политика на външно балансиране започна бляскаво да участва и Китай, спомогнал за сближаването на Саудитска Арабия и Иран.
В северноамериканска посока е нужно съдействие на започналото дългосрочно оттегляне на САЩ в естествения за тях неоизолационизъм в новото глобално ниво. Пълно завръщане към политическата парадигма, която съществуваше преди Втората световна война, не е възможно, а вероятно не е и желателно. Зависимостта на Съединените щати от външния свят дава инструменти за натиск върху тях. В случай на смяна на сегашното поколение либерално-глобалистки елит, САЩ могат да се превърнат дори в относително конструктивен балансьор на световната система, какъвто бяха до втората половина на 20 век. Комплексната стратегия на сдържане (някогашното „containment“) не е нужна – тя води до пилеене на ресурси, необходими за вътрешно възраждане. Ние нямаме дълбинни противоречия с американците. Такива се появиха поради тяхната експанзия и се задълбочиха от нашата слабост и глупост през 1990-те години, които допринесоха за резкия ръст на хегемонистичните настроения във Вашингтон. Вътрешната криза, обръщането на днешния американски елит към постчовешки ценности, обуславят продължаващото отслабване на тяхната „мека сила“, или казано с наши думи – идеологическо влияние.
Междувременно една твърда политика на стратегическо възпиране (разгледана по-долу) трябва да създаде условия за превръщането на САЩ в нормална велика сила.
Европа – някога наша и на много други народи пътеводна светлина в модернизирането – бързо върви към геополитическа нищожност и, надявам се да греша, към разложение. Струва си опитът да се използва все още богатият пазар, но основният вектор по отношение на субконтинента е морално и политическо разграничаване. Изгубили първо душата си – християнството – сега те губят и плода от епохата на Просвещението – рационализма. Към това евробюрокрацията сама налага на Русия разграничаване по външна поръчка. Благодарни сме ѝ.
Разривът с Европа е нелеко изпитание за много руснаци. Но трябва да го преминем, колкото може по-бързо. Естествено, разграничаването не трябва да става принцип и да бъде тотално. Но разговорите за възстановяване на системата за европейска сигурност са опасна химера. Системите за сътрудничество и сигурност трябва да се градят в рамките на континента на бъдещето – Голяма Евразия – като се поканят заинтересованите и интересните за нас европейски страни. Важен елемент трябва да стане настъпателната, а не отбранителната като в миналото, идеологическа политика. Опитите да се „харесаме“ и да се договорим със Запада са не само безнравствени, но и контрапродуктивни от гледна точка на Realpolitik (8). Време е открито да издигнем знамето в защита на нормалните човешки ценности срещу идващите от Запада пост- и дори античовешки ценности.
Една от главните насоки на руската политика трябва да стане отдавна предлаганата от руската външнополитическа общност, но отхвърляна поради умората от съветските лозунги, активна политика на борба за мир. И не просто срещу ядрена война. Лозунгът с половинвековна давност „Ядрена война никога не трябва да се започва, в нея не може да има победители“ е прекрасен, но и простодушен. Той, както доказа опитът от войната в Украйна, отваря вратите за водене на крупни войни с използване на конвенционално оръжие. А тези войни могат и ще стават все по-чести, смъртоносни за обществата и едновременно още „по-достъпни“. Ако, разбира се, не им бъде противопоставена активна мирна политика.
За мен е достатъчно очевидна единствената разумна цел за нашата политика по отношение земите на Украйна. Освобождаване и присъединяване на целия юг, изток и, вероятно, Приднепровието. Западните земи ще бъдат предмет на бъдещ търг. Оптималното е там да се създаде буферна демилитаризирана държава с договорно-неутрален (с руски бази за гаранция на неутралитета) статут. Място за тези обитатели на днешна Украйна, които няма да поискат гражданство в РФ и живот по руските закони. И за избягване на провокации и неконтролируема миграция – ограда на периметъра, в духа на това, което Тръмп започна да строи на границата с Мексико.
Военно-политически аспект
С полагането на превантивно (макар и закъсняло) начало на активни военни действия срещу Запада, ние, действайки в руслото на старите представи, не разчитахме, че противникът ще започне голяма война. И не пуснахме от самото начало в ход активно ядрено удържане-заплашване. Бавим го и до сега. С това ние не само откриваме пътя на гибел за стотици хиляди и милиони, ако броим и загубите от рязкото влошаване на качеството на живот, хора в Украйна, както и на десетки хиляди наши мъже. Но правим и лоша услуга на целия свят. Агресорът, какъвто де факто е Западът, остава безнаказан. Разчиства се път за нови агресии.
Забравихме основите на стратегията на сдържането. Страната с по-големи конвенционални, човешки и икономически възможности, печели от намаляването на ролята на ядреното възпиране, и обратното. Когато СССР имаше превъзходство в областта на въоръжените сили с общо предназначение, САЩ/НАТО безсрамно разчитаха на концепцията на първия удар. Действително, Съединените щати блъфираха, а ако изобщо са планирали, то е било само срещу настъпващи съветски войски на територията на съюзници. По съветски територии удари не са се предполагали, доколкото нямаше съмнение в отговора срещу американски градове.
Засилване на опората върху ядрено сдържане, ускоряване на движението по стълбата на ескалацията, са призвани да убедят Запада, че за него има три изхода от военния конфликт в Украйна. Първият е да отстъпи с достойнство, например, на предложените наши условия. Вторият е да бъде разгромен, да избяга, както от Афганистан, и да получи вълна от въоръжени, включително и бандитски, бежанци. И третият, да получи всичко това, но с ядрени удари по своята територия и съпътстващия разпад на обществата.
В руската традиция влиза нанасяне на съкрушителни поражения на европейските вмешателства, с последващи договорености за нов ред. Така е направил Александър I с Кутузов и де Толи в 1812-1814 г., а след това договореностите от Виенския конгрес. След това Сталин с Жуков, Конев и Рокосовски отново разгромяват общоевропейската армия, този път под предводителството на Хитлер, сключен е Потсдамският мирен договор. Но аз не съм съгласен с аргументите в полза на такова завършване на поредната агресия. За да се сключи такъв договор сега, ще се наложи пътят на руските войски да се разчисти с ядрено оръжие. И така или иначе да понесем огромни загуби. Включително морални. Тъй като това би била настъпателна война. За гарант за прекратяване на агресията трябва да служи достоверно и надеждно ядрено сдържане, както и буфер на сигурност на територията на Западна Украйна. СВО трябва да бъде продължена до победа. Противникът трябва да знае, че ако не отстъпи, легендарното руско дълготърпение ще свърши. И ще се наложи за гибелта на всеки руски войник да се плати с хиляди животи на другата страна.
Успешното предотвратяване на попадането на света в серия от конфликти и последваща глобална термоядрена война, осигуряване на продължение на мирното възраждане на нашата страна и превръщането ѝ в един от архитектите и строителите на новата световна система, са невъзможни без рязко активизиране и модернизиране на политиката на ядрено сдържане. За многото аспекти на такава политика съм писал в предишни статии и други материали (9). Между другото, руската доктрина вече предвижда възможност за употреба на ядрено оръжие за париране на широк кръг заплахи, а реалната политика в съвременния си вид отива по-далеч от доктрината. Необходимо е уточняване и втвърдяване на формулировките и съответните военно-технически мерки. Главното е демонстриране на готовност и способност за прилагане на ядрено оръжие в случай на крайна необходимост.
Не се съмнявам, че модернизацията на доктрината е в ход. За това свидетелстват и множество конкретни стъпки. Най-очевидната е придвижването на предни позиции, на територията на братска Беларус, на ракетни комплекси с далечен обсег. Тези ракети явно са предназначени за използване не само при заплаха за „самото съществуване на държавата“, а много по-рано. Но в разпоредбите на доктрината относно условията за използване на ядрено оръжие има пропуски, които трябва да бъдат запълнени, особено в очевидно предвоенната ситуация.
Активизирайки ядреното сдържане, ние не само ще отрезвим агресорите, но и ще направим неоценима услуга на цялото човечество. Друг предохранител от серия войни и голям термоядрен конфликт засега няма. Трябва да го активираме. В неотдавна създадения Институт за световна военна икономика и стратегии НИУ ВШЕ, оглавяван от адмирал Сергей Авакянц и професор Дмитрий Тренин, ще помагаме на този процес от научна страна. Ще изкажа само част от мнението си, изискващо бърза преработка и претворяване в живота.
Руската политика трябва гласно да изхожда от това, че НАТО е враждебен блок, доказал агресивността си с досегашната си политика и де факто водещ срещу Русия война. Поради това всякакви, включително изпреварващи, ядрени удари по него са морално и политически оправдани. Преди всичко това се отнася за страните, които активно участват в поддръжката на киевската хунта. Старите и особено новите членове на алианса трябва да разберат, че след влизането в блока тяхната безопасност е кардинално отслабена, а компрадорските управляващи елити са ги поставили на границата между живота и смъртта. Вече неведнъж съм писал, че ако Русия нанесе изпреварващ удар на възмездие по която и да е страна от НАТО, няма да последва отговор от страна на САЩ, освен ако в Белия дом и Пентагона не седят безумци, ненавиждащи страната си и готови да унищожат Вашингтон, Хюстън, Чикаго или Лос Анжелис, за да защитят Познан, Франкфурт, Букурещ или Хелзинки.
Руската политика за използване на ядрено оръжие трябва, според мен, да сдържа заплахата от удар на възмездие и мащабно използване срещу Русия или нейните съюзници на биологическо или кибероръжие. Надпреварата във въоръжаването в тази област, водена от САЩ и някои техни сателити, трябва да се прекрати.
Време е да се сложи край на започнатите от Запада пререкания за възможностите за използване на „тактическо ядрено оръжие“. Неговото използване теоретично се разглеждаше в годините на отминалата Студена война. Сега американските стратези, съдейки по изтичащата информация, работят по по-нататъшна миниатюризация на ядрените боеприпаси. Движението в тази посока е глупаво и недалновидно, доколкото това продължава да размива стратегическата стабилност – то е показател за вероятността от разгръщане на глобална термоядрена война. Доколкото аз разбирам, както и от военна гледна точка, такъв подход е крайно неефективен.
Намирам за целесъобразно воденето на нещата към ограничаване мощността на ядрените боеприпаси от по-ниско ниво, да кажем, 30-40 мегатона, една и половина до две бомби от Хирошима, за да разберат потенциалните агресори и тяхното население какво ги грози. Понижаване на прага на използване и повишаване на минималната мощност на боеприпасите са нужни и за възстановяването на още една изгубена функция на ядреното сдържане – предотвратяването на големи конвенционални войни. Трябва да стане ясно на стратезите във Вашингтон и на техните европейски маши, че унищожаването на руски самолети над наша територия или последващи бомардировки на руски градове ще бъдат наказани (след предупредителен удар с неядрени боеприпаси) с използване на ядрено ръжие. Тогава, вероятно, те сами ще се заемат с ликвидирането на киевската хунта.
Необходимо е, явно, и изменение (включително отчасти гласно) на списъка с цели на ядрени удари на възмездие. Трябва по-сериозно да се помисли, кого искаме да сдържаме. След като американците, заради имперските си амбиции, „в защита на демокрацията“, унищожиха милиони хора във Виетнам, Камбоджа, Лаос, Ирак, извършиха чудовищна агресия в Югославия, Либия, съзнателно и въпреки всички предупреждения хвърлиха в огъня на войната стотици хиляди, а може би и милиони украинци, няма увереност, че за западната глобалистка олигархия заплахата от удар на възмездие дори и по териториите на техните страни, ще е достатъчно сдържащ фактор. Просто казано, тях не ги вълнува благото дори на собствените им граждани, и може и да не се уплашат от жертви сред тях. Може би си струва да се обмисли сред целите на първата вълна и дори на предупредителните удари на възмездие, да бъдат местата на струпване на тази олигархия?
Господ заради очистването на света е поразил с огнен дъжд (съвременният му еквивалент би бил ограничен ядрен удар по цели в Европа) затъналите в мерзост и разврат Содом и Гомор. Можем да се върнем и към още една подсказка от Стария завет. Нашите ядрени торпеда „Посейдон“ са способни да предизвикат цунами, напомнящи всемирния потоп. Болшинството страни, водещи нагла и агресивна политика, са крайбрежни. Глобалисткият олигархат, или „дълбоката държава“ не бива да се надяват, че ще успеят да се спасят, подобно на Ной с благочестивото му семейство и животните в ковчега.
Още веднъж ще повторя казаното по-рано. Повишаването на достоверността и ефективността на ядреното сдържане е нужно не само за прекратяване на украинската война, започната от Запада. И не само за мирно пренасочване на Запада към далеч по-скромно, но, надяваме се, по-достойно място в бъдещата световна система. Главната задача е предотвратяване на надигащите се вълни от конфликти, предотвратяване на „века на войни“ и тяхната ескалация на глобално термоядрено ниво.
Затова изкачването нагоре по стълбата на ядреното сдържане е необходимо и независимо от войната в Украйна. Вече са в ход и са направени или планирани стъпки, предполагам целесъобразни и след консултации с приятелски държави, но без прехвърляне на отговорността върху тях, за възобновяване на изпитанията на ядрено оръжие. Отначало подземни, а ако това се окаже недостатъчно, ще се проведат и изпитания на „Цар Бомба 2“ – в Нова Земя, минимизирайки вредата за природата в нашата страна и приятелските държави от Световното мнозинство (10).
Няма да протестирам много, ако такъв демонстрационен ядрен взрив бъде произведен и от Съединените щати. Това би усилило всеобщия ефект от ядрено сдържане. Но Вашингтон засега не е заинтересован да засилва ролята на ядрения фактор в световната политика, осланяйки се на все още значителната си сила в областта на икономиката и на силите с общо предназначение.
Рано или късно предстои да се промени официалната руска политика в областта на неразпространение на ядреното оръжие. Предишната не беше безполезна: намаляваше рисковете от непозволено използване на ядрено оръжие, от ядрен тероризъм. Но тя беше несправедлива по отношение на много незападни държави и отдавна престана да работи. Придържайки се към нея, ние бяхме във фарватера на американците, които искаха не само да предотвратят рисковете, но и да не допуснат създаването на ограничителни механизми за реализиране на собственото им превъзходство в силите с общо назначение, особено военноморския флот. Исторически и философски разпространението способстваше за мира. Ужасно е да си представим какво би станало, ако СССР не се беше сдобил с ядрено оръжие, а след това и Китай. Израел, получавайки ядрено оръжие, започна да се чувства по-уверен сред враждебните арабски страни. Наистина, той злоупотреби с тази увереност, отказвайки справедливо решение на палестинския въпрос, а сега започна и война с явни признаци на геноцид в Газа. Ако неговите съседи имаха ядрено оръжие, Израел щеше да действа по-скромно. Индия започна да се чувства по-спокойна по отношение на по-силния Китай, след като проведе ядрени изпитания. Индо-Пакистанският конфликт тлее, но с времето и двете страни получиха статут на ядрени държави и мащабът на стълкновенията намаля.
КНДР се чувства по-уверена и повишава статута си на международната сцена, особено след като Русия най-сетне престана да се влачи на опашката на Запада и де факто възобнови сътрудничеството с Пхенян. Ограниченото ядрено разпространение може да се окаже полезно и като бариера по пътя на създаването и използването на биооръжия. Повишаването на нивото на ядрена заплаха може да стане сдържащ фактор за милитаризацията на технологиите с изкуствен интелект. И най-важното – ядреното оръжие, включително неговото разпространение, е необходимо за възстановяването на престаналата да действа функция на ядреното сдържане – не само за предотвратяване на големи войни с използване само на конвенционално оръжие (вж. Украйна), но и на надпреварата с обикновено въоръжаване. Не трябва да губим неядрената война, ако потенциалният противник има ядрено оръжие и най-вече готовност за неговото използване.
Сега вече засилването на ядреното сдържане е необходимо, за да се охладят безразсъдните европейски „лидери“, които говорят за неизбежността на сблъсъка между Русия и НАТО и призовават за военна подготовка. На тези дърдорковци и техните слушатели трябва да се напомня, че в случай на война между Русия и НАТО в Европа, от множество европейски държави в алианса ще остане малко след първите дни на избухване на конфликта.
Разбира се, разпространението носи и рискове. Но в условията на започналия световен безпорядък и преразделяне те са много по-малко, отколкото рисковете, породени от отслабването на ядреното сдържане. Полицентричният и устойчив световен порядък на бъдещето няма да настъпи без ядрена многостранност.
Разбира се, някои страни трябва да бъдат завинаги и твърдо лишени от правото да притежават ядрен арсенал или дори да се приближават към получаването на такъв. Германия, предизвикала две световни войни, извършила геноцид, е длъжна да стане законна цел на изпреварващ удар и да бъде просто унищожена, ако протегне ръце към ядрена бомба. Между другото, тя вече, забравила за чудовищната си история, си търси такова наказание, действайки като реваншистка държава и основен европейски спонсор на войната в Украйна. От подобна участ в Европа трябва да се боят и всички страни, участвали в нападението на Хитлер над територията на СССР. Мисля, че в случай на крайна необходимост от тази участ няма да избяга и страната, която Чърчил меко наричаше „хиените на Европа“, ако тя се замисли за ядрено оръжие. Ще се повторя вече за пореден път – не дай, Боже.
Китай ще има пълното право и дори моралния дълг – при подкрепата на Русия и на другите страни от Световното мнозинство – да накаже Япония, чиято агресия отнесе десетки милиони животи на китайци и други жители на Азия, и която и до днес мечтае за реванш, претендирайки към руски територии, ако Токио тръгне към притежание на ядрено оръжие.
В Близкия Изток е нужен устойчив ядрен баланс. Израел, ако и когато преодолее своята делегитимация заради зверствата в Газа. Иран, ако се откаже от официалния си стремеж да унищожи Израел. Една от страните в Залива, или техен съюз. Най-приемливият кандидат за притежаване на ядрено оръжие от името на целия арабски свят са ОАЕ, ако не Саудитска Арабия и/или Египет. Естествено, движението към ядрено оръжие на страните от Световното мнозинство трябва да бъде съразмерно, съпроводено от подготовката на съответни кадри и елити. Русия може и е длъжна да сподели опита си. Сега вече трябва интензивно да се развиват диалози с водещите страни от Световното мнозинство за същността и модернизацията на политиките за ядрено сдържане. Ако САЩ, преминавайки, надявам се максимално мирно, от случайната им роля на световен хегемон към ролята на нормална велика страна, поискат да се върнат към класическия прочит на „доктрината Монро“, отново да станат хегемон в Латинска Америка, може да се помисли за помощ с предоставяне на ядрен статут на Бразилия или дори на Мексико (ако те поискат).
Някои от изложените предложения ще предизвикат вълна от критики, подобно на статиите за ядрено сдържане от миналата година (11). Но те се оказаха изключително полезни както за вътрешната, така и за световната стратегическа общност, принуждавайки я да излезе от летаргичната дрямка на „стратегическия паразитизъм“. В САЩ бързо спряха да говорят, че Русия никога няма да използва ядрено оръжие в отговор на западната агресия в Украйна. След това започнаха да говорят за опасността от ядрена ескалация на войната в Украйна. След това, че ще загубят войната срещу Русия и Китай (12). В Европа, която напълно е изгубила своята стратегически мислеща класа, все още пищят. Но те не са толкова опасни.
Трябва да мислим заедно напред. Вярвам, че ще го направим както публично, така и при закрити врата с експерти от водещите страни на Световното мнозинство, а в бъдеще и с отрезвени представители на Западния свят.
Ще завърша със строфи на надеждата от същия Александър Блок: „Преди да е станало късно – приберете старата сабя в ножницата, другари! Ние ще станем братя!“ Ако преживеем следващите две десетилетия и избегнем още един век на войни, какъвто беше 20 век, особено първата му половина, нашите деца и внуци ще живеят в един многоцветен, многокултурен и много по-справедлив свят.
Бележки към втора статия
[1] Караганов С.А. От не-Запада к Мировому большинству // Россия в глобальной политике. 2022. Т. 20. No. 5. С. 6-18.
[2] това възраждане обаче започна сякаш след няколко десетилетия тъпчене на място. Нови магистрали е простират отвъд Урал. Най-сетне започна изграждането на железопътна линия, която да свързв страната ни през Иран със Залива и Индийския океан.
[3] О некоторых контурах Восточного поворота-2 – сибиризации России см. Караганов С.А. Сибиризация: Второй поворот России на Восток лежит «за Камнем» // Российская газета, 2024. URL: https://rg.ru/2024/02/05/reg-sibfo/sibirizaciia.html
за нуждата от нова мобилизационна готовност на обществото красноречиво писа адмирал С.И. Авакянц, сегашен директор на Института за световна военна икономика и стратегии НИУ ВШЭ: Авакянц С.И. Утро понедельника // Российская газета, 19.12.2023. URL: https://rg.ru/2023/12/19/utro-ponedelnika.html.
[5] За новата политика спрямо Световното мнозинство см. доклад «Политика России в отношении Мирового большинства», опубликованный на сайте НИУ ВШЭ 28.12.2023 г. URL: https://cceis.hse.ru/pubs/share/direct/883012573.pdf.
[6] Вж. например краткото описание на тази философия от водещия руски синолог А.В. Ломанов в интервю за предаването «Международное обозрение», публиковано на сайта ма списание «Россия в глобальной политике» 11.12.2023 г. URL: https://globalaffairs.ru/articles/glavnoe-pravo-cheloveka/.
За ранните идеи за развитие на общоевразийска система на безопасност вж. Караганов С.А. Евроазиатский выход из европейского кризиса// Россия в глобальной политике. 23.08. 2015. URL: https://globalaffairs.ru/articles/evroaziatskij-vyhod-iz-evropejskogo-krizisa-2/; Караганов С.А. От поворота на Восток к Большой Евразии // Международная жизнь. 2017, № 5. С. 6-18. URL: https://interaffairs.ru/jauthor/material/1847
[8] За бастъпателна политика в идейната сфера вж. Караганов С.А. Наступление в войне идей // Россия в глобальной политике. 27.11.2020. URL: https://globalaffairs.ru/articles/nastuplenie-v-vojne-idej/.
[9] За функциите на ядреното сдържане вж. Караганов С.А. О новом ядерном мире // Россия в глобальной политике. 04.04.2017 г. URL: https://globalaffairs.ru/articles/o-novom-yadernom-mire/.
[10] За последствията от изпитанията ядрено оръжие на Нова Земя вж. Широкорад А.Б. Учения – от слова «учить»: Даёшь ядерные испытания на Новой Земле! // Свободная Пресса, 2024. URL: https://svpressa.ru/war21/article/402610/
[11] Караганов С.А. Применение ядерного оружия может уберечь человечество от глобальной катастрофы // Деловой журнал Профиль. 13.06.2023. URL: https://profile.ru/politics/primenenie-yadernogo-oruzhiya-mozhet-uberech-chelovechestvo-ot-globalnoj-katastrofy-1338893/ ; Караганов С.А. Как не допустить Третьей мировой // Россия в глобальной политике. 26.09.2023. URL: https://globalaffairs.ru/articles/vek-vojn-statya-pervaya/
См., например, Mitchell A.W. America Is a Heartbeat Away from a War It Could Lose // Foreign Policy. 16.11.2023. URL: https://foreignpolicy.com/2023/11/16/us-russia-china-gaza-ukraine-world-war-defense-security-strategy/?tpcc=recirc062921
Източник: karaganov.ru ; Превод: Екатерина Грънчарова
