Добре се знае, че за гибелта на милиони руснаци, а и на немци, през Втората световна война отговорност носи и фелдмаршал Паулус. Като заместник-началник на Генералния щаб той разработва плана "Барбароса" за нападението над СССР, главнокомандващ е на 6-а армия, която срива Сталинград и избива безмилостно всичко наред. Пленен, пред Нюрнбергския съд е свидетел на СССР. За това вече сме писали (Паулус: Хитлер целеше колонизация на Русия; Как фелдмаршал Паулус "възкръсна" в Нюрнбергския процес).

Малцина обаче знаят, че Паулус е бил още веднъж разгромен - но вече психологически, и спечелен за... съветската кауза. Мисия невъзможна е била. Да, невероятно е било той да бъде "превъзпитан" и да стане ако не комунист, то поне симпатизант на Съветския съюз. Има основания да се твърди, че този психологически експеримент в разгара на Втората световна война е бил наблюдаван, а може би и ръководен, от Сталин.

Колкото и невероятно да е изглеждало, пречупването на хитлеристкото мислене у голяма част от пленените висши офицери, включително и у Паулус, се случва и то е искрено. Големият въпрос можеш ли да служиш на родината си, без Хитлер да ѝ е водач, е решен. Родината е над Хитлер! И още един позабравен днес факт - съветското разузнаване извършва, извинете ме за шаблона, подвиг и с риск от страховит провал предава на съпругата на Паулус Елена Констанция писмо от него. Любовта на живота му е богата румънка и е голяма красавица. И тя му отговаря. Ръцете на невъзмутимия фелдмаршал се разтреперват, когато поемат миналото през толкова препятствия писъмце. Паулус споделя с преводача в лагера Бланк: "За нищо друго така не съм благодарен, както за донесената ми от вашите колеги вест и за онези няколко реда, които бяха написани от нейната ръка. Това беше наистина рицарска постъпка."

Документалната книга на Александър Бланк, откъси от която ви предлагаме днес, е интригуваща за тези, които искат да научат как се стига до пречупването в мисленето и идеологията на един фанатичен хитлеристки пълководец.

"Вторият живот на фелдмаршал Паулус", Александър Бланк, превод от руски Славка Исусова, Партиздат, 1989 г.
Из глава шеста "Зад манастирските стени"

...През април 1943 г. пленените генерали и старши офицери получиха заповед да се подготвят за преместване на ново място. Няколко часа път и те се оказаха в град Суздал - някогашната славна столица на най-древното руско княжество... Тук в Спаско-Ефимиевския манастир - архитектурен паметник от 16-17 в., на територията на който е погребан руският пълководец и народен герой Дмитрий Пожарски, ръководил през 1613-1618 г. военните действия срещу полските интервенти, им предстоеше да живеят сега пленените при Сталинград немски генерали начело с бившия си командуващ Паулус.

Всички военнопленници без изключение, даже най-закоравелите неверници, отбелязваха противно на волята си образцовия ред в лагера, спретнатите жилищни помещения, чистото бельо и може би най-главното - обилната храна. Освен разнообразните хранителни продукти генералите и старшите офицери получаваха всекидневна дажба цигари екстра качество "Казбек". И то в условията на военното време, когато хранителните продукти се ценяха като златото и всички съветски труженици от тила получаваха без изключение крайно ограничени дажби...

- Това е пропаганда - казвали едни, - най-изтънчена пропаганда на русите. Те искат да ни накарат да се отпуснем, да приспят нашата бдителност, да ни представят фюрера като лъжец и клеветник, за да ни подтикнат да изменим на клетвата.

- Просто русите се страхуват от възмездие при лошо отношение към нас. Те искат да имат свой шанс в случай на поражение - казвали други.

Някои даже разяснявали, че, виждате ли, в този феномен на опрощаване няма нищо чудно. Мекосърдечните славяни отстъпват пред народа господар, чувствайки своята непълноценност, и отдават дължимото на рицарите на германския дух...

През април 1943 г. заедно с командващия 6-а армия генерал-фелдмаршал Паулус в суздалския лагер бяха докарани... полковници, подполковници, майори, офицери от всички звания, рангове и възрасти. Заедно с немците в лагера се намираха италиански, румънски и унгарски генерали и офицери, които споделиха участта на своите съюзници - немците, разгромени при Сталинград. Тук имаше и испанци от "Синята дивизия", сформирана от фалангистко-франкистките главорези, и няколко свещеници италианци... В лагера имаше и военни свещеници-немци (католици и протестанти)...

Всъщност, оказването на незабавна квалифицирана медицинска помощ на военнопленниците беше една от главните задачи на съветските хора, които работеха в лагера. Трябваше лично да се видят тези бивши "храбри" войници на фюрера, много от които след сталинградския котел трудно придобиваха човешки облик, за да се получи пълна представа за цялата дълбочина на изживяното от тях потресение. Мнозинството от тях бяха силно изтощени, а това беше причина за масова дистрофия. Съветските лекари вземаха най-различни мерки, за да възстановят силите и здравето на военнопленниците... По-страшен от дистрофията бе петнистият тиф... Лагерният лазарет беше препълнен от тифусни. Много съветски медицински работници се заразяваха от пленниците... Няколко от тях починаха...

Суздалският лагер се оказа най-трудният: тук процесът на пробуждане и освобождаване от нацисткия опиум протичаше по-бавно, по-сложно, отколкото в другите лагери. И нищо чудно: тук се намираха "най-костеливите орехи" от всички военнопленници - генералите и старшите офицери от една от елитните армии на хитлеристкия вермахт. Но времето течеше и процесът на диференциация в този лагер ставаше все по-осезаем...

Старшите офицери военнопленници създадоха нелегален център, чиято задача беше борбата против антифашисткото влияние, възпитаването на офицерите и войниците в духа на запазване на верността към фюрера... Нелегалният център действаше в тесен контакт и под непосредственото влияние на немските генерали, по-специално на генерал-лейтенант Шмит...

Шмит дал заповед на своите лакеи да разпространяват слухове за предстоящ десант на хитлеристите при Суздал, чиято цел е освобождаването на офицерите и генералите от плен. Намираха се и такива, които вярваха и на това. (...Фашисткото разузнаване проявяваше голям интерес към обитателите на суздалския лагер. В Суздал и околностите му бяха разобличени и обезвредени негови агенти, които имали задачата да изучат подстъпите към лагера и обстановката в него)...

Въпреки всички хитри измислици на Шмит, легендите, съчинени от него, се оказаха нетрайни и броят на вярващите в тях се топеше с всеки изминал ден...

А ето и първата лястовичка от средата на генералите. Генерал-майор Ото Корфес, бивш командир на 295-а пехотна дивизия. Той изобщо малко приличаше на генерал от Вермахта. Даже външно приличаше повече на учител. Четеше много, слушаше внимателно беседите, речите и докладите на лекторите... Ото Корфес говореше малко и повече мълчеше, но се виждаше, че го обхващат съмнения и вероятно тежки мисли. Веднъж той каза, че не познава друг народ като съветския, който след всичко причинено му може да намери в себе си великодушие да бъде толкова хуманен в отношението си към пленниците.

Енергичният и твърд генерал Валтер фон Зайдлиц външно е пряка противоположност на Корфес... Планът за излизане от обкръжение при Сталинград, въпреки заповедта на Хитлер, е негов. Той много четеше, интересуваше се предимно от политическа литература. И внимателно следеше антифашисткия печат. Зайдлиц и Корфес стояха начело на малката група генерали, които започнаха да проглеждат по-бързо от другите...

Москва се интересуваше всекидневно от настроенията на нашия контингент. Това беше закономерно - по тях можеше да се съди в известна степен за онези процеси, които се извършваха в дълбочината на съзнанието на милионите поданици на райха и на военнослужещите на вермахта. През лятото на 1943 г. на мен и на офицера А.Б. Ратман - по образование и двамата сме историци - ни възложиха да обобщим наблюденията и впечатленията си в специална справка-меморандум, която озаглавихме "Към въпроса за зараждането и развитието на антифашистки настроения сред офицерите и генералите от немската армия, пленени при Сталинград". Документът беше изпратен в Москва и размножен. Вече след войната ми показаха екземпляр от него. На първата му страница стоеше подписът "Й. Сталин" и датата - 21 юли 1943 г.

Но каквито и колоритни личности от фашистките генерали и офицери да се намираха сред контингента, естествено, най-силно приковаваше вниманието генерал-фелдмаршал Паулус. Аз общувах с него всекидневно и дълго...

Из глава седма "На прага на прелома"

В лагера Паулус имаше строго определен начин на живот. Той се стараеше, и то успешно, да поддържа необходимия физически тонус. Утринна гимнастика, разходка насаме, няколко часа работа в малката овощна градина около двуетажната къща, където живееха генералите..., разговори с генералите и с бившия му адютант Адам, изглежда, най-близкия му човек...

Хитлеристкото ръководство скриваше от немското население факта, че Паулус и другите генерали от сталинградската групировка са се предали. Роднините и близките ги смятаха за загинали и дълго нямаха за тях изобщо никакви известия. Разбира се, и пленените генерали и офицери също нищо не знаеха за своите близки. Писмата, които в съответствие с конвенцията за военнопленниците се изпращаха в Германия чрез Международния червен кръст, биваха задържани от хитлеристката цензура и не се даваха на получателите.

Съветското командване взе необходимите мерки, за да предаде на съпругата на фелдмаршала Елена Констанция писмо от него и да получи отговор. Можете да си представите (и фелдмаршалът, опитният военачалник, добре разбираше това) какви трудности трябваше да преодолеят съветските разузнавачи, които работеха в райха, за да осъществят това мероприятие. И ето поканват фелдмаршала в кабинета на началник-лагера. Присъстват полковник Новиков, няколко съветски генерали и старши офицери, и аз, преводачът.

- Ние имаме за вас сюрприз - казва един от присъстващите. - Познавате ли почерка? - пита той, подавайки на Паулус плик.

Той сложи очилата и внимателно погледна плика. Ръцете му, обикновено спокойни и бавни, започнаха забележимо да треперят. Но Паулус се сдържа и не го отвори веднага, а поблагодари, сложи го в джоба на куртката си. Като свърши, той излезе от кабинета и тръгна към стаята си. В този ден Паулус не разговаряше с никого и до късно се разхожда сам.

Генералите - фашисти по някакъв начин упражняваха натиск върху фелдмаршала, като искаха той - старшият по звание сред военнопленниците, официално да се обяви против антифашистката дейност, разгърната в лагера. Веднъж, през юни 1943 г. при него дошъл генерал-полковник Хайтц. В груба и нетактична форма той започнал да диктува на Паулус точките на своя ултиматум: да се обявят за предатели антифашистки настроените офицери, да възложи да се наблюдават специално офицерите, които посещават антифашистките митинги и събрания. Хайтц поискал от Паулус официално да заплаши всички военнопленници, че генералитетът ще намери канали за предаване в райха на сведения за военнопленниците-антифашисти и техните семейства ще понесат страшни наказания. Той добавил, че говори не само от свое име, но и по поръчение на друга група генерали - Роденбург, Шмит и Сикст фан Арним.

Паулус го изслушал, без да го прекъсва. След това казал:

- Вие, струва ми се, сте забравили, генерале, че вече не сте председател на имперския военен съд и даже не сте командирът на корпус, който разстрелваше войниците си (през последните дни на Волга в 8-и армейски корпус, командван от Хайтц, били издадени и приведени в изпълнение 364 смъртни присъди на военнослужещи от вермахта). Тук вие сте военнопленник, моля да помните това...

Тази вечер храната, донесена му както винаги от фелдфебела, останала недокосната. Цялата вечер Паулус седял сам. Оттогава той не разговаряше с Хайтц и Роденбург, а само отговаряше на поздравите им...

Голямо влияние за формирането на нов мироглед у Паулус оказа редовното запознаване със съветската преса. Тъй като не владееше руски език, фелдмаршалът молеше да го запознавам със съдържанието на "Правда", "Известия", "Красная звезда", а често и да му преведа една или друга статия или да изложа на немски език нейното съдържание...

Веднъж през юни 1943 г. Паулус обърна внимание на статията в "Правда" на писателя Леонид Първомайски под заглавие "Омраза". В нея се разказваше за сталинградския работник Пьотр Алексеевич Гончаров - секач на метал на блуминга в завод "Красний Октябр", станал през годините на войната снайперист. Фашистите били унищожили цялото му семейство, включително и четиримата му сина. Когато Гончаров се върнал в родното селище, намерил в пепелището на своя дом само старата, позната му от детинството ютия - единствения предмет, останал от предишния, предвоенния живот.

Паулус помоли да му прочета два пъти това място от статията в "Правда". Той замълча и чак след известно време каза:

- Колко време ще е необходимо, за да изкупим страшното зло, което донесохме на тази земя. Не, не е възможно да се изкупи - нали не може да се върнат загиналите деца. Може само да се действа никога да не се повтори станалото. Това ще бъде задача на много бъдещи поколения...

Впрочем, не може да се твърди, че през лятото на 1943 г. у него се появиха ярко изразени антифашистки настроения. Не, в това време съществуваха само съмнения в правилността на стратегията на хитлеристкото командване и досада от пропуските и грешките на главната квартира на фюрера.

Веднъж в разговора си с един съветски генерал Паулус каза:

- Най-голямата грешка на нашето командване се състои, първо, в това, че ние разтеглихме силите си и останахме без резерви. Второ, че нашето разузнаване не ни даде ясна представа с каква мощна промишлена база разполага Русия на изток: ние не знаехме, че тя може да даде такова количество оръжие. А моята лична грешка се състоеше в това, че като войник се подчинявах безпрекословно на заповедта на върховното командване и, веднага щом ни обкръжиха, не тръгнах въпреки волята на Хитлер на пробив. В това съм виновен пред своята армия, пред германския народ и съвестта си...

В Съветския съюз пред Паулус се откри съвършено нов свят, за който той беше чувал досега само отрицателни неща, и като честен човек беше принуден да признае, че е имал напълно фалшифицирана и изопачена представа за съветския обществен строй, за Червената армия и съветския народ и за цялата съветска страна. Това проглеждане се извършваше постепенно... Поведението и настроението... се изменяше бавно, но видимо.

Той престана да избягва разговорите с офицерите и генералите - членове на "Съюза на немските офицери", с ръководителите на националния комитет "Свободна Германия" и със съветските хора. Към края на 1943 г. Паулус вече признаваше, че Германия не може да постигне победа във войната, и смяташе, че само незабавното прекратяване на военните действия, изтеглянето на хитлеристките войски и сключването на мир могат да спасят Германия от пълен разгром и окупация. И веднага у фелдмаршала възникна въпросът: ще се съгласят ли съветското правителство и съюзниците на СССР да сключат този мир с Хитлер? Той ясно съзнаваше, че подобна крачка е невъзможна. Оттук неминуемо следваше изводът, че за да се спаси Германия, трябва да се премахне Хитлер...

На 8 август 1944 г., в същия ден, когато в Берлин по заповед на Хитлер беше обесен фелдмаршал фон Витцлебен, фелдмаршал Паулус се отказа от сдържаността, която проявяваше повече от година и половина. Вечерта той говори в предаването на радиостанция "Свободна Германия" и заяви, че влиза в антифашисткото движение... На 14 август 1944 г. фелдмаршал Паулус заяви, че влиза в "Съюза на немските офицери".

Христо Георгиев