Последното посещение на Ангела Меркел във Вашингтон като германски лидер трябва да е свързано с изграждането на по-тесни връзки - но това ще послужи само за подчертаване на много различните подходи, предприети от Европа и САЩ към Пекин.
Има поговорка, че една седмица е много време в политиката. Това означава, че политиката по своята същност е непредсказуема. Може да се случи едно нещо и лесно да се направят бързи и окончателни заключения от него, но изведнъж се случва друго събитие, което предполага обратното.
Казано по-просто, политиката не е просто пътуване, тя може да върви по един път, след това по друг и никога това не е било толкова приложимо колкото при описването на необичайната тристранна връзка между Съединените щати, Европейския съюз (по-точно Германия) и Китай.
В последния ден на 2020 г. ЕС и Китай постигнаха принципно споразумение относно Всеобхватното инвестиционно споразумение (CAI) - сделка, която отвращава САЩ. Коментаторите, посочиха нарастващия трансатлантически разрив между Вашингтон и Европа, който беше само дело на Тръмп, и го приветстваха като стратегически мащабен удар от Пекин.
Само три месеца по-късно ЕС се присъедини към САЩ в координирани (макар и много символични и несъществени) санкции срещу Китай заради Синцзян, което предизвика яростна контрареакция от Пекин, който видя, че европейският парламент технически замразява CAI. Проамерикански коментатори оцениха това като момент на трансатлантическо единство и заключиха, че Китай е изгорил собствените си мостове, като е сближил Европа и Америка.
Но може би това събитие не беше толкова окончателно, колкото се надяваха. Лесно бе за ЕС и САЩ да се обединят в някаква неясна, абстрактна и обединяваща реторика относно правата на човека или общите ценности, без да предприемат сериозни стъпки към действие, но темата е, че тези неща отразяват това, което продължава да бъде значителна трансатлантическа пукнатина. И те идват въпреки най-добрите усилия на администрацията на Байдън да се опита да подобри отношенията чрез спиране на спора с Boeing-Airbus и отказ от налагането на санкции заради Северен поток 2.
Но ангажиментът между ЕС и Китай така или иначе продължи, като Ангела Меркел и Еманюел Макрон проведоха срещи на високо равнище със Си Дзинпин и пропагандираха напредъка в сделката между CAI въпреки спора. Пекин ухажва и лидерите на Полша и Чехия. На място търговията между ЕС и Китай продължава да процъфтява, независимо какво биха могли да кажат комисарите.
Дали ЕС е по-далеч от Китай в стратегическата си орбита от САЩ? Абсолютно. Има ли ЕС по-малко лост за Китай от Америка? Също така вярно. Има някои държави в блока, които застават срещу Китай, като Литва, която все по-силно се противопоставя на Пекин, но те в най-добрия случай са без значение и не влияят върху вземането на решения.
Китай не е предложил да се откаже от Европа. Да, той реагира с остри контра мерки на наложените му санкции през март, но глупавите, клиширани разкази за „дипломацията на воините-вълци", игнорират факта, че Пекин изостри дипломатическата си офанзива към европейските страни и наблюдава дългата игра.
Провал на CAI бележи неуспех, бум на пътя, но в никакъв случай не поражение. Си Дзинпин не просто се нацупи и се примири с обединения фронт между САЩ и ЕС; Китай работи усилено, за да поддържа относително топли връзките с Европа, както и с Обединеното кралство. Всичко това е насочено към противодействие на усилията на Байдън да изгради желязна антипекинска коалиция.
Този подход на Китай произтича от неговата дългогодишна външнополитическа логика на „антихегемонизъм", изведена от Мао. Той няма за цел да се бори с хегемонизма чрез хегемонизъм, а постепенно да изолира Съединените щати с течение на времето, като намали обхвата на неговия лост върху неговите съюзници.
В този случай Пекин не може да спре ЕС да "вземе страна", но това, което може да направи, е да подкопае политическата воля и стимул на Европа да предприеме сериозни действия с Вашингтон . По този начин той продължава да създава дългосрочно пространство за себе си, за да се развива след широко разпространените антикитайски политики на САЩ, които са предназначени да го блокират.
Това е дългата игра и тя не беше спечелена нито на 31 декември, нито през март. Огромни трансатлантически разногласия по отношение на Китай все още съществуват и макар че за Пекин беше по-лесно да експлоатира тези с Тръмп на поста, отколкото с Байдън, рискът на Вашингтон е, че той допълнително ще отчужди съюзниците си, като неуморно води агресивна политика срещу Пекин.
