Европа отдавна не е била политически в такова насипно състояние, както сега. Промените в САЩ, шокиращите изказвания на Тръмп, че НАТО е остарял съюз и че отношенията със съюзниците не са догма, както и буреносните пориви от ЕС до Близкия изток и от Балканите до Украйна и Молдова хвърлиха едва ли не в ступор европейския истаблишмънт. Това е само едната част от външната картина. Вътре в ЕС продължава странната епопея под название Брекзит, която все още няма ясен сценарий, клокочат предизборните кампании в Холандия, Франция и Германия, увеличават се ядовете с Унгария и Полша и т.н. Всъщност случващото се не е изненада. Отдавна в ЕС започнаха да се трупат кризисни явления.

Но днешната паника е предизвикана от това, че внезапно се разклати опората на трансатлантическите отношения, считана до момента за непоклатима и безалтернативна.

Отношението към плътната американска военно-политическа опека на Европа никога не е било единно. На фона на здравата атлантическа дисциплина е имало и опозиционни настроения. Като умерен нарушител на дисциплината традиционно се проявяваше Франция.

Тя се опитваше да демонстрира повишено чувство за суверенитет едновременно с поведение на пълна лоялност.

Но каквито и чувства да изпитваха едни или други европейски политици, на никой и през ум не му минаваше, че моделът на отношения с Новия свят ще се измени.

Паралелно със задълбочаването на вътрешните проблеми в ЕС се увеличаваше и значимостта на връзките на съюза със САЩ, като единствено надеждна котва и неизменна константа.

Поне така ги възприемаше Германия. След усложняване на обстановката вътре в ЕС и особено след влошаване на отношенията с Русия, заради украинската криза, Германия се концентрира върху заздравяване на отношенията със САЩ. Не й повлияха даже шокиращите разкрития на Едуард Сноудън, че американските тайни служби тотално подслушват германските политици, включително и Меркел. Именно затова новините от другия бряг на Атлантика подкосиха краката на Щайнмайер и Меркел, и двамата в един глас заговориха за края на политиката на ХХ век. Европа е разтревожена преди всичко от това, че тя освен тясна координация и следване на позицията на американския си партньор, няма никаква друга форма на взаимоотношения със САЩ. Разбира се, не всички американски президенти са били обект на топли чувства и разбиране в Европа. Да вземем например Джордж Буш-младши.

Той беше крайно непопулярен и неговата политика предизвика вероятно най-сериозния разкол в НАТО за цялата история на алианса.

Но даже и той не предизвика никакво разклащане в основата на партньорските взаимоотношения. Впрочем, европейските връзки с Барак Обама също не бяха съвсем безоблачни, въпреки ажиотажната популярност на чернокожия президент в Стария свят по време на предизборната му кампания.

Обама със своя специфичен африкано-тихоокеански жизнен опит веднага даде на Европа да разбере, че не я счита за център на политиката си или за свой приоритетен партньор.

Действително през 2014 г. на Обама се наложи да се занимава и с европейските проблеми, но той не криеше неудовлетворението си от ролята и слабите възможности, които демонстрира Европа. Обама критикуваше рязко съюзниците за нежеланието им да поемат частта от финансовото бреме за НАТО половин година по-рано преди Тръмп гръмко да обяви този проблем. Но и досега Европа счита, че принципната схема на отношенията не може да бъде променяна. Нито един американски президент досега не е поставял под съмнение идеята за глобалното лидерство на Америка. А в основата на това глобално лидерство още първоначално е заложено лидерството на Вашингтон в Западния свят.

Когато Тръмп говори за връщане на величието на Америка, той апелира към друг модел. Това е моделът на „сияйният град” на хълма, който с примера си очертава посоката и пътя, но не води никого по този път.

Нещо повече, той не желае да носи отговорност за някой или за нещо. Но даже и при тази ситуация не можем да си представим, че Америка ще се откаже от НАТО като инструмент на политиката си. И най-радикалният революционер няма да тръгне на решителен разрив с наследството от ХХ век. Още повече, че от рационална гледна точка за Вашингтон това ще бъде голяма грешка. Но въпросът за поделяне на финансовата тежест няма да отпадне. И тогава, какво ще прави Европа? Въпреки опасенията от загуба на американската опора, Старият свят не бърза с увеличаване на военните разходи. В последните дни звучат колебливи гласове, че идват тежки времена и в сферата на сигурността трябва повече да се грижат сами за себе си.

След избора на Тръмп за пореден път в Европа си спомниха за изграждане на европейска армия и собствена политика в сферата на отбраната и сигурността. И за пореден път решиха, че е безсмислено да дублират структурата на НАТО.

Но нали НАТО може да не съществува вечно? Тук е по-важен въпросът какви цели ще преследва отбранителната политика на Европа.

Освен изтъкването на Русия като заплаха, други заплахи засега никой не може да формулира.Тръмп призовава алиансът да се преориентира към решаване на антитерористични задачи.

Но тази военно-политическа структура не е подготвена да решава подобни задачи. Русия е възприемана като заплаха и от двете страни на Атлантика (Тръмп по-малко, но членовете на неговата администрация напълно). Получава се парадоксът, че от една страна, Русия трябва да бъде сдържана в направление Европа, а от друга да се прави опит за взаимодействие с нея в направление Близък изток. Така се опитваше да действа Обама.

Тази конфликтна политика приключи със задълбочаване на деградацията в отношенията между двете държави.

Ако продължим мисълта на Щайнмайер, че с идването на Тръмп приключва окончателно политическият ХХ век, то съдбата на НАТО в бъдеще изглежда незавидна. Алиансът е важно наследство от миналото столетие.

Той вършеше работа срещу съветската заплаха. И сега трябва да се покаже, че заплахата от Русия е на същото ниво, каквато е била при СССР.Но изглежда Москва няма намерение да става желаната от Запада страшна опасност.

От какво се бои Европа без НАТО е ясно – че ще прекрачи не в бъдещето, а в миналото, към тези конфликти, които до средата на ХХ век периодично превръщаха Стария свят в арена на жестоки стълкновения. Но опитът на Запада да спре прекрасния миг на върха на успеха и влиянието си, завърши неудачно. Времето ще продължи да се движи по-нататък. Напред или назад.