Преди шестдесет години в Лондон беше постигнато споразумение за отмяна на половината от дълга на следвоенна Германия. Това анулиране и начина, по който бе направено, бе от жизненоважно значение за възстановяването на Европа от войната. То се намира в ярък контраст със страданията на европейци днес в името на дълга.
Германия излезе от Втората световна война все още с дълг от Първата световна война: репарациите, наложени на страната от Версайската мирна конференция през 1919 г. Мнозина, включително и Джон Мейнард Кейнс, твърдят, че тези невъзвръщаеми дългове и икономическите политики, които те формират, доведоха до възхода на нацистите и Втората световна война.
До 1953 г., Германия имаше и нови дългове по кредити за възстановяване, предоставени след края на Втората световна война. Кредиторите на Германия бяха Гърция и Испания, Пакистан и Египет, САЩ, Великобритания и Франция.
Германските дългове са били доста под нивата, наблюдавани днес в Гърция, Ирландия, Португалия и Испания, съставляващи около една четвърт от националния доход. Нуждата от силна Западна Германия като преграда срещу комунизма, събра кредиторите в Лондон и те показаха, че са разбрали как да помогнат на страна, която искат да се възстанови от разрушенията. Те показаха, че разбират - дългът не може да се разглежда като самостоятелна отговорност на длъжника. Държави като Гърция доброволно взеха участие в сделката, за да спомогнат за създаването на стабилна и просперираща Западна Европа, въпреки военните престъпления на германските окупатори само няколко години преди това.
На Германия бе дадено голямо 50% опрощение на дълга. Може би най-иновативната функция на споразумението от Лондон е клаузата, която казва, че Западна Германия трябва да плаща дългове само от своя търговски излишък, както всички изплащания са ограничени до 3% от приходите от износ всяка година. Това подтикваше страните, към които има дълг - да купят, т.е. да подкрепят западногерманския износ, а Западна Германия да плаща само от истинските печалби, без да се прибягва до нови заеми. След сделката в Лондон, Западна Германия стана"икономическо чудо", с решен проблем по дълга и години на икономически растеж.
Лекарството за силно задлъжнелите страни през последните 30 години не може да бъде по-различно. Вместо това, практика от началото на 1980-те години е да се спасяват безразсъдни кредитори чрез даване на нови заеми, които принуждават правителствата да прилагат строги икономии и либерализиране на свободния пазар, за да станат "по-конкурентоспособни".
В резултат на това, в Латинска Америка и Африка през 80-те и 90-те в Гърция през 90-те, в Ирландия и Испания днес, бедността се е увеличила. В Гърция днес, икономиката се е свила с повече от 20%, а един от всеки двама млади хора е безработен. И в двата случая, дългът нараства.
Приоритетът на задлъжнялото правителство днес е да изплати дълговете си, независимо какво част бюджета консумират изплащанията. За разлика от прага от 3% за немските плащания по дълга, днес МВФ и Световната банка смятат плащания до 15-25% от приходите от износ като "устойчиви" за бедните страни. Плащания на гръцкото правителство по външния дълг са около 30% от износа.
"Стратегията" в Гърция, Ирландия, Португалия и Испания днес е да поставя тежестта само върху длъжника, който трябва да направи икономиката си по-конкурентоспособна чрез масови съкращения на безработицата и заплатите. Но без кредитори склонни да купуват повече от техния износ, това няма да се случи.
Сделката за Германския дълг бе ключов елемент от възстановяването от опустошенията след Втората световна война. Днес в Европа, дългът разкъсва социалната тъкан. Ако нямахме доказателства за това как да се реши дълговата криза справедливо, може би трябваше да считаме политиките на европейските лидери като заблудени. Но ние имаме положителния пример на Германия преди 60 години и опустошителния пример на кризата с латиноамериканския дълг преди 30 години.
Действията на европейските лидери не са нищо повече от престъпление.