Поредица въпроси, свързани с отиващата си политическа година в Италия имат един лаконичен отговор - “донякъде”.
През ноември миналата година Силвио Берлускони бе свален от премиерския пост. Коментаторите единодушно признаха заслугата на италианския президент Джорджо Наполитано. Малцина маркираха решаващия натиск на Брюксел и на някои други външни фактори. Година по-късно Берлускони продължава публично да се жалва, че е станал жертва на “заговор”, заплетен от германския канцлер Ангела Меркел и от бившия френски президент Никола Саркози.
В правителствения дворец “Киджи” в Рим се настани екип от технократи, оглавяван от пожизнения сенатор Марио Монти - икономист, банкер и навремето европейски комисар в екипа на тогавашния председател на ЕК Романо Проди. За първи път в републиканската история на Италия поне възловите министерски портфейли бяха разпределени на професионален принцип.
Префект оглави министерството на вътрешните работи, посланик стана външен министър, адмирал бе издигнат за министър на отбраната, банкер бе натоварен с икономическото развитие, инфраструктурите и транспорта, а премиерът съвместяваше и поста на министър на икономиката и финансите. Партокрацията отстъпи място на технокрацията.
Мандатът на Марио Монти се състоеше от три стратегически задания - да се избегне нова средиземноморска катастрофа с гръцки или испански мащаби, да се възстанови финансово-икономическото доверие в Италия и да се преработи избирателният закон, който преди това беше реформиран от Берлускони с оглед на неговия замисъл за оставане на власт.
Експертният кабинет получи парламентарната подкрепа на несъвместими левоцентристки и десноцентристки партии, между които “Народ на свободата”, посткомунистическата Демократическа партия и “Съюз на центъра за трети полюс”, съставен от бивши християндемократи и реформирани неофашисти. Сепаратистката “Северна лига” скъса със Силвио Берлускони и премина в опозиция. Подкрепата на партийните лидери бе принудителна и се диктуваше от пресметнатия политически интерес да бъдат оставени технократите да свършат неблагодарната работа, занемарена от години.
Изпълни ли Марио Монти възложения му мандат? Донякъде.
В условията на астрономическия държавен дълг от 1 трилион и 900 милиарда (1900 милиарда) евро бе немислимо да се залага на стимулиране на потреблението и увеличаване на БВП, защото те изискват не само време, но и сериозни структурни реформи, които не се правят от технократи, а от политици. Оставащата възможност бе бързо да се погаси част от държавния дълг, за да се успокоят финансовите пазари.
Отново бе приложена изпитаната рецепта на увеличени данъци, акцизи, пенсионна възраст и осигуровки. За разлика от Гърция, Испания, Португалия и Ирландия, римските технократи не поискаха пряка финансова помощ от ЕС. Личният авторитет на Марио Монти сред международния банков и бизнес елит също изигра своята роля и Италия се завърна в първата редица на брюкселския механизъм за вземане на решения. Но мерките за борба с корупцията все още не удовлетворяват европейските партньори.
Остана неизпълнено заданието за реформа на избирателния закон. Тя бе просто снета в края на годината от дневния ред на Сената с мотивировката, че липсва договореност между политическите сили.
Автор на действащия сега избирателен закон е заместник-председателят на Сената и ръководен деец на “Северната лига” Роберто Калдероли. По внушение на Берлускони той изготви през 2005 година проектозакон, който в публично изявление сам окачестви като “свинщина”. Политологът Джовани Сартори облагороди не особено изискания израз, като го замени с псевдолатинския неологизъм “porcellum” (от porcus - лат. прасе, свиня), който трайно се установи в политическия лексикон.
Сега италианците могат да гласуват само за партии, а не за личности, като партийните босове решават след изборите кой от техните кандидати ще стане депутат или сенатор, без значение колко гласа е събрал. Коалицията, която събере най-много гласове, получава за награда гарантирани 340 места от общо 630 в камарата на депутатите, за да може да управлява с комфортно мнозинство. По същата логика в Сената се присъждат служебно на победилата коалиция 55 процента от всичките 322 места.
Партократите възложиха реформата на избирателния закон на технократите, но предвидливо им отнеха инструментите за нейното осъществяване. Това означава, че всички предпочитат новият парламент да се избере по старите правила.
Намира ли се Италия в политическа криза, която да налага преждевременни избори? Донякъде.
След принудителната оставка бившият премиер Силвио Берлускони по собствена инициатива издигна доскорошния си министър на правосъдието Анджелино Алфано за политически секретар или “де юре” ръководител на партията “Народ на свободата”, но “де факто” остана едноличен лидер и се самоопредели като “почетен председател”. През цялото време той поддържаше интригата около политическото си бъдеще, като редуваше изявления ту за оттегляне, ту за кандидатиране на бъдещи избори.
Политическото споразумение при прехода към технокрация бе да се изчака изтичането на парламентарния мандат през пролетта на 2013 година и да се отиде на редовни избори. При поредното гласуване на вот на доверие на премиера Монти - инструмент, който прекалено често се използва за прокарване на правителствени решения - партията на Берлускони за първи път се въздържа. Политици и медии веднага свързаха този парламентарен акт с непостоянното поведение на патрона на партията и обявиха, че той е оттеглил подкрепата си за кабинета на Марио Монти, което означава правителствена криза и подранили избори с прогнози за гласуване през февруари.
Премиерът Монти, който не е политик и е пожизнен сенатор от квотата на президента, отвърна с чисто политически ход. Той заяви на президента Наполитано, че възнамерява да си подаде оставката след прокарването в парламента на закона за стабилизация на националната икономика. Дешифрирането на двата хода не е толкова сложно.
Берлускони пробва да изземе политическата инициатива. Монти моментално му прехвърли политическата отговорност. С други думи, единият иска да покаже, че от него зависи колко още ще управляват технократите и кога ще се отиде на избори, докато другият не само, че не се изненада, но с ответния си ход привлече вниманието на световните медии, които никога не са били благоразположени спрямо телевизионния магнат от Милано. Излишно е да се премълчава, че Силвио Берлускони е най-окарикатуреният италианец в чужбина.
Следователно, към средата на декември в Италия няма официално обявена правителствена криза. Въпреки това предизборната нагласа личи във всички политически действия.
Перспективата Берлускони да се завърне на власт особено силно тревожи европейските институции. Реакциите срещу евентуалната му кандидатура са толкова силни, че дори групата на Европейската народна партия в ЕП заплаши с изключване от редовете си на партията “Народ на свободата”. Самият Берлускони дотолкова затъна в противоречия, че даже изрази готовност да подкрепи кандидатурата на Марио Монти за министър-председател, но вече с мандат от електората.
Сценарий за вкарването на Монти в политиката се разработва отдавна с участието на центристки формации и подкрепата на Конфедерацията на едрите работодатели (Конфиндустрия), където активно се ангажира с реализацията на проекта президентът на “Ферари” Лука Кордеро ди Монтедземоло. Монти обаче е спряган и за бъдещ президент на Италия, при което може да влезе в конкуренция с другия неогласен кандидат - Романо Проди.
При всички случаи кандидатура на Монти е най-желаната в Брюксел, защото на него се разчита да продължи да поддържа деликатния баланс между Ангела Меркел и новоизбрания френски президент Франсоа Оланд, без да изолира британския премиер Дейвид Камерън, с когото вече намери допирни точки.
С най-големи шансове за победа е сочен лидерът на Демократическата партия Пиер Луиджи Берсани, смятан по върховете на ЕС за сериозен политик. Проблем при него могат да се окажат някои потенциални коалиционни партньори, особено губернатора на областта Пулия и лидер на движението “Левица, екология, свобода” Никола (известен повече като Ники) Вендола. Той се обяви за референдум за отмяна на реформата на Монти в трудовото законодателство, която пък е оценявана от Брюксел като прекалено плаха.
Италия в края на 2012 година прилича на самолет, който успешно се приземява в лошо време - кацането е твърдо, но пътниците ръкопляскат - повече от облекчение, отколкото от благодарност към екипажа.
Още по темата: Берлускони и ужасът от болезнена изборна загуба
За една седмица бившият италиански премиер Силвио Берлускони направи противоречиви изказвания относно бъдещите си планове в политиката. Италианците започнаха да се чудят към какво се стреми в действителност той, пише вестник “Кориере дела сера”.
Първо Берлускони заяви намерение да се кандидатира за шести премиерски мандат. Реакциите на лидери от Европа обаче явно са му показали, че не е на прав път и броени дни след това той намекна, че ако Монти оглави обединение на умерените в Италия и се кандидатира на изборите, той лично ще се оттегли. После бившият премиер посочи като евентуален кандидат за премиер и бившия министър на правосъдието в неговото правителство Анджелино Алфано.
Зад тези противоречиви изказвания обаче се крие една истина - и тя е била споделена от Берлускони пред негови приближени, твърди изданието. “Търся добър повод да не се кандидатирам, защото така мога да предам щафетата, без да съм в действителност победен, без да съм изложен на риска да сляза от сцената след едно болезнено поражение”, казал Берлускони на свои приближени. За пример той е посочил “как свърши Никола Саркози”, който беше негов съюзник.
Така че сега Берлускони всъщност не се стреми към политическо завръщане, а напротив търси аварийния изход, за да избегне подобно завръщане, посочва изданието.
БТА
