Ана Файфид След като работният ден е отминал, без да е свършил кой знае колко работа, О Ман-бок се прибира вкъщи и прави като много други азиатци – гледа южнокорейските сериали, които през последните години заляха региона като част от „корейската вълна“. Но О е проследявал нелегалните ленти и в Северна Корея, където Ким Чен-ир от години ограничава достъпа до външна информация в усилието си да убеди изолираното 23-милионно население, че живее в социалистически рай. Все повече севернокорейците обаче проумяват, че това е фарс. Гледането, копирането и разпространяването на южнокорейски филми е политическо престъпление и заловените нарушители представляват 10% от затворниците в Северна Корея, споделят избягали от режима. Така че О и негов приятел – но никога повече от двама, за да не привлекат внимание – гледали сериалите с намален звук и с приготвен комплект батерии, които да включат, ако токът бъде спрян по време на полицейските проверки. Тези строги мерки звучат иронично, тъй като самият диктатор е киноман. Запалеността на Ким по филмите е толкова всеизвестна, че на срещата на високо равнище миналия месец лидерът на Южна Корея Но Му-хен му подари епизоди на един от най-популярните телевизионни сериали в Сеул „Бижу в двореца“. За да изолира Северна Корея от света, авторитарният режим на Ким Чен-ир забранява всички медии (освен държавните радио и телевизия) и заглушава южнокорейските станции. Чуждите вестници са незаконни, а интернетът е достъпен единствено за шепа избраници. Години наред обаче новините успяват да се промъкнат въпреки ограниченията в Пхенян. В интервютата на „Файненшъл таймс“ на границата с Китай избягалите от режима севернокорейци казват, че потокът на информация се е увеличил значително, тъй като икономическите трудности карат Ким да толерира отворените търговски взаимоотношения с външния свят. Алтернативната „корейска вълна“ започва все по-осезаемо да променя настроенията. Хората вече знаят, че Южна Корея е много богата страна и се надяват, че тя може да им помогне. След срещата на високо равнище миналия месец лидерите на Работническа партия в Пхенян се събраха, за да дискутират как да изкоренят нарастващото влияние на Сеул и в същото време да получат икономическо сътрудничество. Искат парите на Южна Корея, но сближаването е предизвикателство заявяват единодушно наблюдатели. Пропагандната машина в Пхенян поддържа тезата, че животът е по-добър на север, където голяма част от населението гладува и хората се считат за късметлии, ако имат по няколко часа електричество дневно. Сапунените опери правят за смях подобни твърдения. В тях участват добре облечени корейци, които живеят в луксозни апартаменти и пазаруват в търговски центрове, където има всичко – от кошници за кучета до говорещи печки. Китайската телевизия на свой ред е строго контролирана от комунистическия режим в Пекин, но преди поне предлагаше субтитрирани програми за Северна Корея. Тъй като обаче капитализмът от западен тип набира скорост в Китай, в момента дори китайските предавания и филми се считат за твърде опасни според севернокорейските вкусове и са забранени. Културата на демократичен Сеул обаче се просмуква и през строго охраняваната граница, която дели корейския полуостров на две. „Оказа се, че някои от песните, които пеехме, са южнокорейски, но преди да избягам, не знаех това“, сподели Ким Сук, още един от спасилите се в Китай. Войниците, които служат близо до демилитаризираната зона, чуват южнокорейска музика, възприемат я и я пренасят със себе си, когато ги преместят в други части на страната.