Написах статия, че никой не смее да докосне Доган, не я пусна вестникът, на който бях зам.-главен, разказва писателят
Димитър Шумналиев е журналист и писател, автор на множество разкази и няколко романа с приключенска, криминална, философска, историческа и съвременна тематика. Приблизително 40-годишният му опит в медиите включва работа като репортер и редактор в “Народна младеж”, “Литературен фронт”, коментатор в БНР, зам.-главен редактор на вестниците “Народна култура” (1986-1989 г.), на в. “Дума” (1990 г.), на в. “Труд” (1992-1999 г.,) главен редактор на в. „Факс“ (1991 г.), на „Нощен Труд“ (1999-2009).
Димитър Шумналиев е роден през 1947 г. в София. Завършил е българска филология в Софийския университет. Специализирал е френски език и литература в университета на град По, Франция, през 1973 г. Завършил е 6-месечен курс в Писателското училище на университета в Айова сити, САЩ (1988 г.). Носител е на награди за литература “Балканика”, на Софийския университет и др. Неговият “Соцроман” (2008 г.), който съдържа биографични моменти и реални случки от социализма и медиите по онова време, предизвика множество коментари. Последният му роман „Храмът на осмицата” (2010) е исторически - за катари и богомили.
- Кога започнахте да се занимавате журналистика?
- Като студент започнах да сътруднича на един вестник, „Народна младеж”. Той беше орган на ЦК на ДКМС (централен орган на Димитровския комунистически младежки съюз). Това бяха т.нар комсомолци, резервното ядро, попълнение на Българската комунистическа партия. ДКМС беше младата гвардия на БКП.
- Реална ли е случката с уволнението ви от Народна младеж, която сте описали в своя „Соцроман”?
- Знаете какво беше Тодор Живков - коли и беси. Всичко е в неговите ръце, всеки му се подмазва… с малки изключения, които той после натирваше и изхвърляше в мазето на историята и съвремието. Аз бях вече щатен репортер във вестник „Народна младеж”. Давах дежурства, т.е. веднъж в месеца бях в екипа, който подготвя броя. Ние там имахме почти военна йерархия – репортери, помощник репортери, коректори и т.н. Началник беше дежурният редактор, а по това време това бях аз.
Тогава нямаше такава модерна техника, като сега. Всички новини, особено тия за Тодор Живков и политбюро, идваха от БТА по едни стари апарати – телекси. Съобщенията идваха по тях на едни хартиени ролки. Информацията се отпечатвше на тях. Хартията тече и четеш - “Другарят Тодор Живков направи еди какво си”, „Правителството…”, „да живее БКП” и т.н.
Тогава вестниците работеха до към 1-2-3 часа през нощта. Тиражите бяха осигурени, продиктувани и одобрени от ЦК на БКП, а най-голям тираж имаше неговият орган „Работническо дело”, към 500 000.
Към 10:30 вечерта моят помощник ми каза “Другарю, БТА даде край.” Да де, ама както е дала край, така идва извънредна информация – “Другарят Тодор Живков е приел писатели-хумористи”.
На другия ден всички вестници имат тази информация на първа страница, освен „Народна младеж”. И аз спокойно съм си вкъщи, когато пристига една кола и шофьорът вика “Другарю Шумналиев, много спешно, цялата редколегия се е събрала”. Викам “Какво бе?” – „Абе изпуснали сме информация за Тодор Живков.” Ужас. Отивам тогава в редакцията, беше в Полиграфическия комбинат. Редколегията, 15-ина души началници, ръководители, зам.-главни, са се събрали и главният редактор ми казва: “Голям позор! Най-тежко наказание ви чака, уволняваме ви!”.
Да останеш без работа… наистина тежко за ония години. И в цялата редколегия, гледам плаче една колежка, Пенка Чернева, шефка на един от отделите. Плаче, милата, че ме уволняват. Излизаме в коридора и тази дама, с която и до ден днешен поддържаме приятелство, ми казва: “Митко, бе, що не напишеш едно писмо до другаря Тодор Живков?” Викам „Пенке, бе, чуваш ли се бе, ще пиша писмо до Тодор Живков?!” Ама - „Не, не, не, напиши го!” И аз сядам и написвам това писмо и отивам в Партийния дом. Десетки отдели, стотици инструктури, администрация, щат, жестока работа. И долу една дама на приемната ми взима писмото до Тодор Живков. Още си пазя тази бележчица с входящия номер на моето писмо.
- И писмото даде резулат?
- Естествено, то не е стигнало до Тодор Живков, но пък тогава имаше отдел “Средства за масова информация”. Там също работеха 30 човека и отговаряха за вестниците, телевизите, радиата.
Две седмици след като предох писмото спира една „Волга” пред къщи и шофьорът пита: „Вие ли сте другарят Шумналиев?” - „Да”. „Качете се, заповядайте в радиото.”
„Какво ще правя в радиото?” – „Елате, елате, чакат ви!”
Отивам в радиото и се качвам …в стаята на генералния директор Боян Трайков. Френски възпитаник, жена му балерина. Широко скроен човек. Пуши една пурета и вика:
„Другарю Шумналиев, Вие каква длъжност заемахте в „Народна младеж”?”. Викам - „Завеждащ отдел”.
„Аа, тука ви назначаваме на по-висока длъжност - коментатор. Каква заплата получавахте в „Народна младеж”? - „160 лв.”
„ А-а, тука ще получавате 180 лв.” Тогава това бяха много пари.
- Каква беше тогава разликата между работата във вестник и в радио?
- Започнах работа в радиото като коментатор, много висока длъжност. 40 души репортери, 30 кореспонденти в цялата страна. Аз знам обаче, че нямам глас за радио. Моят не е плътен, не е баритон. Той е един такъв пътуващ глас. А да работиш в радиото и да нямаш право на глас, все едно си в девета глуха. Който не издържи изпита за право на глас, го пращат в документацията, в монтажното и т.н.
- Какво представлява изпитът?
- Трябва да се явиш пред 3-4 говорители професионалисти – Ана Шинова, Джунов, и кой ли още не. Всичките професионалисти, с едни силни мощни гласове. И аз си викам „Господи, тоя изпит няма как да го взема, като си знам гласа…”.
В деня след срещата с Боян Трайков, в 8 часа трябва да се явя на „Право на глас” и се чудя какво да правя. И точно по социалистически вкъщи пристигат 9-10 души неканени гости. По соца така беше - няма уговорка. Могат да ти дойдат на гости без покана, без предупреждение. По някакъв повод пийнали и се чудат какво да правят, къде да ходят. И ‘айде при Димитър Шумналиев. Дойдоха, та пих докъм 4-5 часа, пък после в 8 съм в студиото на радиото. А гласът ми станал един плътен, дебел. Зад стъклото на студиото журито казва „Четете, другарю Шумналиев” и аз почвам да чета с един невероятен глас. После си взех магнетофонната лента и май още си я пазя някъде вкъщи. Така си изкарах изпита.
А пък имаше една репортерка Веромира Димитрова, френска възпитаничка, а и говореше с дефект - с типично френско „р”, не можеше да казва българско „р”. А на всичкото отгоре отговаряше и за профсъюзите. И на директно включване: „Прредавам от конгррреса на българрските пррофсъюзи. Доклад чете пррредседателят на пррофсъюзите Ррроза Коррритаррова.”
Значи, представете си колко „р”-та…
- И тя как си е издържала изпита?
- Тя като постъпила, нямало изпит и автоматично получила право на глас. Изпитът е въведен малко по-късно, когато постъпвах аз. Но някой тогава подшушнал на ръководителите, че Веромира, с това френско „р”, няма да може да отговаря за профсъюзите и изобщо да не се надява повече на микрофон. И я предупреждават, че трябва да се яви на изпит за право на глас. И аз съм там и наблюдавам следната сценка - Веромира Димитрова застава пред микрофонa. „Четете”, казва председателят на журито. И тя почва да чете един текст, който сама си е написала, и в който няма и едно „р”. „Слънцето залезе, нощта бе обсипана със звезди” и т. н. Чете един текст, три страници, нито едно „р”. Журито и председателят Джунов знаят, обаче, за какво иде реч и казват “Може ли вашето фамилно име за протокола?”. И тя казва “Илиева… по мъж.”
- Какво изпитвате към социализма?
- Аз съм продукт на тази система отвсякъде. В университета освен старобългарски език се учеше и задължителният предмет История на българската комунистическа партия.
Във всяка специалност, цяла кадетра, едни партийни оратори, доценти, едни смешни професори. И по история на БКП ни изпитват. Едни дебели учебници… първи конгрес, втори конгрес, пети конгрес, Септемврийско въстание 23-та година, априлският пленум 1956 година, когато другарят Тодор Живков става първи секретар на ЦК на БКП. Продукт съм на тази система, защото съм възпитан от нея, тя ми е дала образование, тя ми е дала хляба, тя ме е назначила, тя ме е уволнила.
- А в настоящето? Какво мислите за младите български писатели, например?
- Аз съм от хората, които обичат да общуват с млади момичета и момчета. То е чисто професионално любопитство, защото младите вече имат друга ценностна система и слава Богу, тя не е нашата. Нашата беше изритана от историята. Беше много по-канонична, матрицирана, продиктувана от политическата ситуация и режим. Докато при вас няма такива идеологически партийни рамки. Много възрастни казват „Ах, младите нямат ценностна система!”. Напротив, имате си. Просто е различна.
Младите ценят големите човешки стойности, уважението към живота, стремежа към красотата, службата на красивото, което искаме да видим в живота. И това е много по-стойностна ценностна система, защото не е обременена от идеологически, социалистически, ленински, марксистки и други идеологеми. Обичам да общувам с младите, освен защото имат много по-широка лупа към света, а и защото се уча на изказ. Младите говорят много по-кратко от нас. Ние едно време, като сядахме да пишем, нижехме едни епитети, едни дълги изречения. Сега не е така. Може би от компютъра, чатенето и т.н… Всичко това дисциплинира изказа на младите и те говорят много по-ритмово, с много по-малко епитети от нас. Аз се уча именно общувайки с младите и четейки техни произведения.
Много пъти ми се е случвало млади хора да ме питат „Бихте ли прочели някой мой разказ?” Едно време разказите се носеха от ръка на ръка. Сега, слава Богу, от 15 години имам мейл. Винаги ми е било интересно и полезно да чета разкази на млади хора. Друг е въпросът дали се е получил и дали ми е харесал, но аз се уча.
Имал съм прекрасни попадения. Катерина Хапсали например е българка, омъжена за грък, който умира по време на една катастрофа. И аз съм ѝ веднъж на гости и по едно време Катя казва „Ау, не мога да повярвам че Димитър Шумналиев е тука! Мога ли да Ви покажа нещо, написано от мене?” И аз викам „Ми да”, какво друго да кажа… Прибирам се вкъщи леко затормозен, ‘щото е общо взето рядкост някой да ми прати готов разказ, т.е. качествена литература. И получавам първия откъс. Чета и ахнах. Това е първият роман на тази авторка, тя е журналистка. Ахнах!
- Според тазгодишната класация на „Репортери без граници” България е на 106-то място по свобода на словото. Как си обяснявате това?
- Аз не вярвам на тези класации, защото не съм запознат с апарата на изучаването, как е протекло, колко хора са анкетирани, какви въпроси са зададени, каква методика е ползвана. Аз не знам. Затова винаги имам едно първоначално подозрение към подобен род анкети и обобщения. Значи тази анкета си позволява да прави обобщение, а вие знаете, че обобщенията са много опасно дело в която и да е сфера.
- Т.е. вие не вярвате, че нещата в момента са чак толкова зле?
- Да приемем, че не сме на 106-о място, ами на 56-о което също е тревожно. Защо се докарахме дотука? Защото новите бизнес олигарси си купиха спокойствието. Те, разбира се, нямат обема и размаха на руските олигарси. Те са си наши, по български по-кротки и по-малки, но не по-малко подли и експанзивни. Започнаха да плащат на вестниците, телевизиите, радиата. Преди всичко чрез реклама – една много удобна форма. Говоря за частните медии - компаниите, които зависят от приходите от рекламите, от пазарен дял, от рейтинг и т.н. Държавните медии са друга работа. Основното сега е оцеляването, а то за жалост е въпрос на много компромиси. Затова се появяват нови негативи. Затова се появява недоверието на младите към възрастните, на хората към политическия елит. Едни от най-оплюваните и недолюбваните хора са политическите лидери, депутатите. Разлага се усещането за държавност и се развива усещането за ненаказуемост. Има недоверие към съдебната власт и полицейската власт, защото заиграха нови финансови игри и зависимости, които капитализмът иначе е изживял и преодолял. Докато в България това става много по-тихо, по-кротко, по-завоалирано. Това са жестоките закони на парите, на тяхното придобиване, признание.
- Ако преди сте имали проблеми с политическата цензура и натиска на партията, в днешно време налагани ли са ви ограничения?
- Да, и даже бях готов да напусна вестника, чието име обаче няма да уточня, защото имам колеги там, а и се смени ръководството. Написах една статия за това, че нито съдебната система, нито партийният елит успяват да разчистят мръсотията на нашата политическа сцена. Нещо повече, те не смеят да докоснат основни водещи фигури, като Ахмед Доган, към когото има какви ли не подозрения. Изсмях се на тогавашния кмет Бойко Борисов, че намери сили да събори барбекюто на Доган, което стърчеше два метра извън разрешението (бел. ред. - става дума за пристройка в двора на резиденцията на ДПС в Бояна, където живее Доган, строена без нужните разрешителни и в нарушение на нормативите). Изпрати един багер и тези два метра, дето стърчаха, бяха съборени. Луд кикот, защото това изобщо не е санкция. Това е имитация на санкция. Нещо което доказва още веднъж силата на Ахмед Доган и неговите обръчи от фирми. Нещо, което засилва усещането, че Доган движи конците на държавата. Че има основните лостове за управление, може би не всичките. Че всъщност тази акция срещу неговото жалко барбекю, от което паднаха 100 керамиди е само имитация.
Не ми публикуваха статията. При това никой не посмя даже да ми се обади и да ми каже защо.
- В „Соцроман” сте споменали много хора, много имена. Имало ли е обидени сред тях?
- Не, не, не и не. Аз също имах тези опасания, да не ми се разсърди някой. Много се боях да не ми се разсърдят част от героите, да ми поискат някаква сметка, да ме изкарат на дуел, да ме обвинят в измишльотини, в клюки, в непознаване на обективната истина. Нещо повече. Получих признание - „Ей, бе, Шумналиев, най-после ти да го кажеш, бе, най-после ти да го напишеш.”
Разбира се, старите закостенели мисли не приеха романа. Единствената отрицателна рецензия се появи във вестник „Словото”, издание на Съюза на българските писатели. Това е една, за жалост, изпаднала от времето организация, която всъщност е партийна социалистическа клетка и раздава награди само на комунисти писатели.
- Какво пишеше в рецензията?
- Че това не е истината, че системата е била много по-свободна. Авторът на критиката се казва Благовеста Касабова, която сигурно е вече на 70 години. Имаше и други хора, които не харесаха романа по идеологически причини.
- В книгата казвате, че не искате да се възприема като учебник.
- Аз не знаех, че пишейки и издавайки този роман, той ще се вгради в съзнанието на много хора като учебник. Т.е. романът придоби едно друго битие - като документ. Вярно е, аз на много места под черта пояснявам. Например - Андрей Луканов, член на Политбюро, убит едикога си и т. н. Но аз мислех, че това ще облекчи четенето. А не бях сигурен, а и не ми беше целта, това да става документ, някакъв фактор. Но от много хора чувам, че този роман е наистина документ.
- И една последна история за край на интервюто?
- Вестник „Народна култура”, през 70-те беше един от вестниците на дисидентсвото. Главен редактор беше Стефан Продев, лека му пръст. Една много светла фигура, талантлив писател, журналист и есеист. Пушеше лула и пиеше ракия.
„Народна култура” публикува най-знаковите документи на несъгласието с машината на Тодор Живков. „Вик за Русе” например беше един документ, който Светлин Русев донесе тайно и мушна в джоба на Стефан Продев. Документ, който се обявява в защита на Русе. През Дунава в Гюргево работеха химически заводи, които цапаха въздуха десетократно над нормата. Майки плачеха, пищяха, писма до София, делегации до София, до Тодор Живков. Но Румъния и България сме приятели. Ние сме членове на Варшавския договор, обичаме комунизма, покланяме се на Москва и Кремъл. Как да се скарат Тодор Живков и Николае Чаушеску. Някакви ноти, писъмца, някакви намеци и нищо друго. Заводите в Гюргево продължават да работят и да бълват тази отрова, която застрашава директно живота на малките. И този документ „Вик за Русе”, и ред други документи, се публикуваха в „Народна култура”. В редакцията на вестника идваха като в храм на дисидентството, само да видят Стефан Продев, да го пипнат.
Там бяха най-големите дисиденти – Йордан Радичков, Светлин Русев, Леа Коен, Блага Димитрова, Йордан Василев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев. Всички светли фигури на промените.
„Народна култура” не публикуваше стихотворения, но когато Стефан Продев ми кажеше „Митко, дай да пуснем едно стихотворение на Блага Димитрова”, то излизаше на първа страница.
Редакцията на вестника се намираше на ул. Софийска комуна № 3 (бел. ред. - на гърба на БНБ, до входа на американското посолство по онова време). Ние бяхме на 3 етаж, а над нас беше Институтът за култура, където работеше Желю Желев, бъдещият президент, лека му пръст. Идваше на работа с едно пуловерче, плетено на две куки от Маруца, съпругата му.
Вече беше нашумяла книгата „Фашизмът”. Що за научен принос има тази книга, е друга тема, но така или иначе тя предизвика взривове от несъгласие с посланието си, защото всъщност визирайки фашизма Желю Желев разказа цялата машина на социализма. Книгата стана опасна бел. ред. - част от тиража на книгата е изтеглен от пазара и тя е забранена, редакторите и рецензентите наказани - повече по случая, виж тук).
И идва Желев с пуловерчето в редакцията на „Народна култура” и носи една статия – „Великото време на интелигенцията”. Дава я на редакторката Милка Рускова, тя на Продев, Продев на мен – „Митко, какво да правим?”. И двамата съзнаваме, че ще предизвикаме буря и че гръмотевиците ще паднат върху нас, защото в статията ставаше дума, че интелигенцията е водеща сила на обществото. А според политбюро на ЦК партията е водеща сила на обществото. Продев вика „К’во правим?”, аз викам - „Пускаме”.
Излезе статията и последваха гръмове и мълнии. Стефан взеха да го викат в Политбюро и той се скри. Отиде си в село Енчевци, където му беше вилата. И телефон нямаше даже. По цял ден цепеше дърва и пиеше ракия, буквално се скри. Следващият по длъжност в „Народна култура” бях аз. Почнаха мен да викат – в ЦК на БКП, в този отдел, в онзи отдел - „Партията е водеща сила на обществото, не интелигенцията, другарю Шумналиев!”
Викат ме в кабинета на Георги Йорданов – кандидат член на Политбюро, секретар на ЦК на БКП, министър на културата - председател на Комитета за изкуство и култура към Министерския съвет. Вика ме, защото всъщност неговото ведомство издава вестника, т.е., ние сме директно подчинени на Георги Йорданов.
Аз, оклюмал, ‘щото знам за какво ме вика, влизам в кабинета му. И той почва да крещи, удря по масата. „Другарю Шумналиев, как можахте да допуснете тази статия, тази отрова, тази измяна?! Не ви ли е ясно, че партията движи обществото, партията движи интелигенцията?!” Крещя 10 минути, по едно време аз вдигам поглед от земята и виждам лицето му да грее. В очите му – блясък, от който става ясно – „Не се тревожи, аз просто съм задължен за протокола”. Нищо не ми се случи, дори нямах партийно мъмрене. (бел. ред. - малко по-късно главният редактор на вестника Продев е уволнен, сред интелигенцията тръгва подписка в негова защита. След това е поканен от президента Митеран на известната закуска с дисиденти във френското посолство. Продев е върнат е на работа в “Народна култура” след 10 ноември 1989 г.).
Дойде демокрацията. Правя интервю с Георги Йорданов за вестник „Труд”. И го питам на интервюто – „ Господин Йорданов, помните ли по повод статията на Желю Желев за интелигенцията как ми викахте в кабинета си и блъскахте по масата, а очите Ви грееха?”
Вика – „Шумналиев, как да не го помня… но бях задължен, защото знаех, че всичко в кабинета ми се записва.”
