Цветан Цветков Ерна Парис е родена в Торонто, Канада. Завършила е университета в родния си град и Сорбоната в Париж. Работила е последователно като журналист, литературен критик, преводач от английски и френски, като автор на документална проза. Носителка е на 10 национални и международни награди за литература. Тя е сред най-уважаваните канадски писатели документалисти. По покана на българския си издател “Парадокс” Парис е на посещение у нас. Поводът е книгата й “Дълги сенки”, обявена за най-добра книга на 20 г. от три авторитетни издания: „The Christian Science Monitor” (САЩ), “The New Statesman” (Великобритания) и “The Globe and Mail” (Канада). През 200 г. “Дълги сенки” е призната от “Literary Review” за една от стоте най-значими книги, писани някога в Канада. Тъкмо за пореден път съм захванал уж много убедително да я заблуждавам, че обществото ни издълбоко се вълнува от любимите й теми – памет, справедливост, толерантност, помирение, идентичност, война, истини и (nota bene) лъжи, когато Ерна Парис ме прекъсва: “Но, Цветан, ти ми говориш на български…“ Може би защото след двеседмичното ни шетане из страната с нея и съпругът й сме станали по-близки. Може би защото набързо приетият за работен език – канадския (комбинация между английски и френски + десетина помощни езика), не ми е достатъчен и в движение превключвам на родния си говор. Изглежда, в продължение на няколко минути тя ме е разбирала. Това ми се струва важно. - Ти цитираш мисълта на Джордж Оруел от прословутата му „1984“:„Който контролира настоящето, контролира миналото, който контролира миналото, контролира бъдещето.“ И тази мисъл става отправна точка за твоите странствания и разследвания... - Макар че прочетох романа на Оруел още в училище, трябваше да вляза в университета, за да се замисля какво точно е имал предвид. По-късно това прозрение на Оруел ме подтикна да напиша книгите „Градината и пушката: пътешествие из Израел“ и „Неизлекувани рани: Франция и случаят Клаус Барби“. - Пътувала съвсем сама из „поразените от нерешени случаи земи“ като Южна Африка, Япония, Франция, Германия, Босна, Югославия и Американския Юг, предварително ли бе замислила знаменитата си поредица? - След като написах третата книга, едва тогава осъзнах, че правя поредица. Поредица за толерантността и помирението, за механизмите на това помирение. - Кой е най-прекият път до помирението? - То е невъзможно без разобличаването на лъжите и митовете, които самото общество е наслагвало през годините. Например цели поколения във Франция са израствали с мита за славната “френска съпротива” през Втората световна война. Днес обаче се знае, че комедийният сериал “Ало, ало!” е по-близко до действителността. По-малко от един процент от французите са били съпричастни към съпротивата. И също толкова, дори повече активно са сътрудничели на фашистите. - Колко време ти отне “Дълги сенки”? - В продължение на три години правих проучвания. Посетих все места, засегнати от война и от дълбоки кризи, места, където помирението е въпрос с особено важно значение за обществото. - Критиката определя „Дълги сенки“ като дръзко и интелигентно изследване на начините, по които народите лъжат самите себе си, и на белезите, които тези лъжи оставят върху националната им идентичност. Твърди се, че ти показваш как „смелите“ хора се борят да разкрият истината, скрита зад тези лъжи. Това изненадва ли те? - Най-голямата изненада за мен беше силата, с която хората се борят за признаване на историята си. Как поколенията след тях продължават тази борба и колко важно е това за един народ да се каже истината. Това най-много ме изненада: силата на страстта, която не отслабва с поколенията, стремежът към справедливост. Историите на страните са съвсем като историите на нашия живот: изтъкани от множество нишки, отчасти илюзорни, преплитащи запомнения, факт и фантазията. - В ЮАР задълбочено изследваш смисъла и ефекта от дейността на Комисията за помирение, а в Германия – волята за покаяние. Но в САЩ не те долюбват особено. Защо? - Защото имам твърда позиция за необходимостта от осъждане на робството и необходимостта държавата публично да се извини на бившите роби. Това мое настояване не се приема добре нито на инстуционално, нито на битово равнище. Всъщност в САЩ нещата са най-сложни, тъй като липсва волята за извинение. - Но нали тъкмо книгата ти “Дълги сенки” се превърна в катализатор за решението на един американски сенатор да внесе в Конгреса предложение държавата и обществото да се извинят на бившите роби? - Да, така е. Но тъкмо предложението му щеше да бъде прието за гласуване, и неочаквано дойде 11 септември – усмихва се Ерна. – Светът се промени. И нещата се отложиха... - Смяташ ли, че идеята ти за извинението е окончателно пропаднала? - Не. Съвсем наскоро същият сенаторът ми писа: “Продължаваме борбата!” Удивих се – та какво общо имам аз,– а после почувствах удовлетворение. Значи от работата ми на писател има някакъв смисъл. И то конкретен, приложим практически. - Защо избрахте в книгите си да разглеждате проблемите точно на тези, изброени преди малко държави? Защо не се заемете, например, с положението на коренното население на Канада? - Имах богат избор – можех да изследвам така наречените ирландски тревоги или нестихващия конфликт между Индия и Пакистан. И дори кризата в отношенията между бившите съветски републики. Но след много внимателен анализ прецених, че държавите, на които се спрях, най-ярко илюстрират моя замисъл. - Ами канадските индианци, не ви ли интересува какво се случва с тях? - Истината е, че те самите абдикират от обществото. Изолацията им в резерватите е тяхно собствено решение. В началото на миналия век са правени опити индианските деца насилствено да бъдат приобщавани, да бъдат изпращани в черковни училища. Там отношението към тях е било ужасно. Над тях са издевателствали, включително и сексуално. Това е довело до още по-драстична самоизолация. Писателката споделя, че първият въпрос, който си е задала, преди да тръгне към написването на “Дълги сенки”, е: “Кой определя какво се е случило вчера?” - Добре де – казвам, - кой определя какво се е случило вчера? - Без съмнение – отговаря Ерна – това е широк кръг от специалисти и изследователи, които безпристрастно и детайлно търсят истината. - И какво, като я намерят? Как цялото общество ще бъде информирано за тази истина? - Разбирам въпроса ти – смее се Ерна Парис, – скоро сам ще почувстваш как това се случва. Просто сега демокрацията ви е още много млада. - Ти се запозна с някои от проблемите на малцинствата у нас и на отношението на обществото ни към вълнуващата те тематика. Ще напишеш ли нещо и за нашата страна? - Не, засега нямам подобна идея. - Следващата ти книга ще излезе в Канада през февруари 2008 г. На какъв проблем се спираш в нея? - Разглеждам няколко аспекта на международното наказателно право, които засягат престъпленията срещу човечеството.