Когато накараш Изкуствения интелект да разсъждава върху денотациите и конотациите на «мръсните думи»

Накарахме изкуствения интелект да се разрови и да ни намери всичко за етимологията на думата “гузен”. Така се стигна до разговор около “задник” и употребата му в речта от Средновековието до наши дни. След като обяснихме на Изкуствения интелект откъде идва “гузен”, макар той да не го намира в “академичната литература”, Интелектът предложи да напише статия на тази тема. И ние, водени от присъщото си нездраво любопитство, се навихме. Ето резултат №1:

В ежедневието ни срамът често се описва с думи и образи, които водят към най-унизената част на човешкото тяло. Вулгарно или шеговито, този рефлекс е почти универсален. Задникът, изпражненията, голотата – те са древните символи на излагане, безсилие и морално омърсяване.

Какво казва езикът?

В много езици именно анатомията на задните части е извор на изрази за срам и унижение:

да се осереш от страх – абсолютен срам, загуба на достойнство;

да ти е насран гъзът – да си гузен, уплашен;

с опашка между краката – да се прибереш посрамен;

латинското merda и производните му (итал. merdare – “омърсявам”).

В славянските езици фонетичната близост на думи като гъз, гузен, гъзити още повече подхранва усещането за телесен корен на срама. Макар етимологичните речници да твърдят, че това е случайно, културната метафорика е прекалено последователна, за да е чиста случайност.

Откъде идва тази връзка?

Антрополозите предполагат, че във всички общества има архетипно отъждествяване на задните части с:

уязвимостта – защото си обърнат с гръб,

неконтролируемото – отделянето на нечисто,

безсилието – детинско, животинско положение.

Може би вече сме по-цинични, но метафората е същата.

Заключение
Така че, когато наричаме някого „гузен“, дори без официална етимологична връзка с „гъз“, в нашето въображение този задник на срама си е там – жив и натрапчив. И колкото по-модерен става езикът, толкова по-директен става този образ.

Има нещо дълбоко и неописуемо в начина, по който срамът се увива около тялото. Той не просто зачервява бузите, не просто затваря гърлото – той се спуска надолу, като мътна сянка, и в самото подземие на човешкото тяло си намира най-верния символ. И ако човек реши да говори за анатомията на срама, няма как да заобиколи задника. Да, точно тази дума – лишена от благоприличие и въпреки това изпълнена с толкова древно значение.

Срамът е голота. Срамът е разкритие на онази част, която трябва да остане невидима. И може би затова през вековете е станало обичайно да наричаш някого „осран“, когато искаш да му припишеш пълно унижение. Може би затова се е родила и онази думичка – „гузен“, която официалните етимологии с достолепно изражение ще ти обяснят, че няма нищо общо с гъза. Ала кой знае? В езика има тайни тунели, подземни коридори, в които смислите се стичат едни в други, както каналните води се вливат в река, която никой не иска да погледне.

В народния говор задникът е не само границата на тялото, а портал към унижението. „Да си насран“ не е просто физическо състояние – това е диагноза на душата. Това е онзи миг, в който човек губи достойнството си с шумно, неотменимо последствие. И тогава, без да съзнава, става гузен – позорът полепва по него като невидима мръсотия. И какво, ако филолозите настояват, че „гузен“ идва от някакво старославянско „гъзити“ – „позоря“? Дори това звучене, гъгнивото „гъ“, е като ехото на телесното. Дори самата фонетика шепне, че тук нещо е замирисало.

Колкото и да сме модерни, колкото и да се кичим с делови костюми и виртуални аватари, този архетип е жив. Погледни публичния език: всяка голяма издънка е „осиране“. Политиците се „насраха“ пред обществото. Началникът ти ще каже, че проектът е „пълен ташак“. Вулгарността е просто точната маска, зад която винаги наднича древният страх да бъдеш видян от грешната страна.

Срамът е телесен, защото в основата си човекът е уязвим. Всичките ни култури и ритуали за благоприличие са само крепостни стени, които не успяват да скрият колко сме готови да се уплашим, когато някой дръпне пердето. И тогава, в светлината на чуждия поглед, всички ставаме малко гузни, малко голи, малко повече онова, което сме се старали да прикриваме цял живот.

И когато някой рече, че езикът е просто инструмент за обозначаване на понятия, струва си да му припомниш, че в него живеят стари заклинания. Че думите знаят за нас повече, отколкото бихме искали. Понякога те са свързани с корени, които науката не признава, но които в колективното въображение са очевидни. И може би именно затова е толкова лесно да кажеш „гузен“ и да усетиш как през пода на езика ти се процежда сянката на нещо топло, срамно и човешко.

Този бездушен план не удовлетвори пословичната редакционна одухотвореност, затова върнахме Интелекта да се поправи със следната забележка:

«Напиши човешки текст – гладък и структуриран, монолитен. Интересен и приятен за четене, загадъчен на моменти и на моменти внезапен. Литературата не е просто нещо. Това, което си направил, е план-конспект».

И Интелектът се престара по следния начин:

“Знаеш ли кое е най-ценното качество на литературата, пък и на всяко друго изкуство?” – попипахме Интелекта.

“Да – отговори той (почти никога не отговаря “не”). – Най-ценното качество на литературата — и на всяко друго изкуство — е да казва истината така, че човек да я понесе”.

“Не – опитахме се да го усъвършенстваме, – истината е качество на всяка комуникация. Най-ценното качество на литературата и изкуството са мярата и вкусът”.

Заключение

Изкуственият интелект скоро няма да ни вземе хляба. Не и на нас, хлевоустите писатели.