Митовете са безкрайни като действителността, а това е един от многото знаци, подсказващи, че те произхождат от нея. Толкова безкрайни и безбройни са, че една есеистична рубрика е безпомощна дори само да ги назове поименно, камо ли и да ги анализира и да се пребори с тях.
Ето защо, грабвайки перото, аз не храня подобни илюзии за всесилие, съзнавам с безпощадна яснота тактическото преимущество на непознатото и непознаваемото пред познанието. Тъкмо това ми горчиво съзнание ме застави да стесня тематично обхвата и да се огранича в размислите си само с гражданските митове. Но както ще видим, и това не е лека задача – и тяхната безпределност е тежко предизвикателство за всеки коментатор.
Защо тогава тръгвам на този обречен двубой ли? Ами защото считам, че докато античните и космологични митове обогатяват битието, подхранват фантазията и водят отвеки веков, та чак до ден днешен до сътворяването на ненагледни шедьоври не само в художествената литература, а и в художествеността изобщо, гражданските митове са деструктивни и зловредни, те изкривяват обществената действителност, а оттам и светогледа ни. А това изкривяване закономерно предизвиква загуба на реалистичност в преценката ни за Бога и света. Което пък от своя страна със същата закономерност води до неадекватност – както в подхода на политици и държавници към бит и битие, така и в нагласата на цели народи и общества, сиреч в съзнанието на всеки от нас. Това често поражда всеобщи катастрофи, които са толкова по-опустошителни, колкото по-популярни, колкото по-вездесъщи и многобройни са споменатите граждански митове.
Борис Костудиев, „Болшевик“, 1920 г.
Най-убедителното, но затова пък и най-скъпо платеното свидетелство за стихийната опустошителност на гражданските митове и митологии е господството на двата колосални тоталитарни режима – социалистическия и националсоциалистическия – през миналия век на Стария континент и извън него. Тези режими, които по цинизъм и жестокост са равни един на друг, но нямат равни на себе си в цялата човешка история, аз с чиста съвест оценявам като безмерно митологизирани. Собствените имена, девизите на тези пагубни митологии, повели след себе си стотици милиони, са всеизвестни: всеобщо социално равенство (забележете: не равноправие, а равенство); безмерно обществено щастие в настоящето и още по-безмерно такова в бъдещето; расова чистота и всепроникваща гражданска хигиена; неутолима класово-партийна ненавист; създаването чрез евгенична селекция на нов, всесилен и безупречен човек (при националсоциализма това е превъзхождащият всички ни расово синеок рицар и свръхчовек, а при социализма – новият творец на благата); обезпечаване на всеобщ и вечен мир под имперската сянка на Райха (респективно на Кремъл). И прочие подобни утопични и митологични цели, чиято принципна непостижимост, от една страна, и амбицията да бъдат те постигнати на всяка цена, от друга, закономерно доведоха до идеологизирано насилие, до страданията и изтребленията на цели народи, попаднали под демоничната власт съответно на кафявата чума и на комунизма.
Ето значи защо трябва подобни идеологии, които са си чиста проба митологии, да бъдат разобличавани още в зародиш, преди да са се превърнали те от нечии налудничави халюцинации в обществена действителност. А както учи и новата ни история, пътят от обществената теория до обществената практика, от една политическа доктрина до една доктринирана политическа система е колкото кървав, толкова и кратък. Преди стотина години този кошмарен път бе извървян през огън и жупел от почти всички пришпорени я от болшевизма, я от нацизма европейски народи – от нови подобни маршрути цивилизацията ни няма нужда.
Тези пропити с кръв и сълзи маршрути на тоталитарните господства имат още нещо общо, и то е съществено: и двата режима, нацисткият и социалистическият, тръгнаха още със зараждането си да подменят Бога с идеологиите си – Христос с Ленин и Сталин, с Фюрера и Гьобелс да подменят. При което в тази подмяна комунизмът бе много по-последователен и краен, много по-свиреп от нацизма. Ни най-малко не искам да омаловажавам хитлеристкото мракобесие, но въпреки безмерната си свирепост, в отношението си към Бога и неговите земни служители хитлеризмът беше по-благосклонен, по-търпим, по-амбивалентен от съветския режим. Който официално обяви масирана война на, казано с езика на партийната пропаганда, попщината. И нацистката идеология виждаше в християнския мироглед съперник и враг, и Гестапо изпращаше в Дахау и Бухенвалд католически и протестантски свещеници, КГБ обаче масово избиваше и заточаваше по изтребителните концлагери на Архипелаг ГУЛаг хиляди православни свещенослужители и редови миряни, взривяваше цели катедрали и манастири, превръщаше черкви и параклиси в складове, в зърнохранилища, в сеновали, в кошари, в оборища и свинарници. До такива повсеместни издевателства, до такива гаври с Всевишния въпреки безмерната си човеконенавист националсоциалистическите палачи все пак не стигнаха.
Както споменах обаче, отношението и на двата режима към Бога беше отношение от враждебно по-враждебно. И за хитлеризма, и (особено) за сталинизма Христос беше не само враг, а и злокобна фикция. В образа и делото на Богочовека, там, където хилядолетия наред цели поколение откриваха упование, заслон от злото и грозното и спасение от земните беди, метежи и крушения, нацисти и комунисти виждаха по примера на учителя Маркс в най-добрия случай самозаблуда и опиум на народите. А в най-общия случай партийните апаратчици виждаха в кроткото боголюбие на вярващите онова, което на практика те самите бяха: измамници, митолози и демагози, фанатизирани мизантропи, тровещи обществения климат, мътещи главите на сънародниците си и водещи ги към нечестиви цели.
Зловещата опасност, произтичаща от людската саморазправа с Господа Бога бе провидяна още от гения на Достоевски, а впоследствие, стотина години по-късно – и от гения на Солженицин. И двамата велики творци припомниха и предупредиха, че погледнато исторически, всеки опит да се подмени каузата Христова с една или друга политическа доктрина е водил само до разруха и смърт. Ако обаче на големите умове и на нашето време, и на всички отминали времена е присъщо аналитичното мислене и пророчеството, базирано на познание, на човечеството като цяло е присъща слепотата, заслепението от измамния фасаден блясък на митове и митологии, на болнави видения, идеи и идеологии. Всяка наивност обаче се заплаща в брой. Най-висока е цената на гражданския инфантилизъм – много често тя е кървава. От антични времена до ден днешен опитът учи, че тази цена е най-висока, когато демагогията на демагозите и лековерието на лековерните им редови последователи се разпознаят взаимно като добродетели и се слеят ведно. Тогава натрупаната обществена енергия става неудържима – толкова колосална, че цивилизация и култура, морал, закон и традиция не могат вече да я спрат. В своята деструктивност тази енергия не знае граници – нито духовни, нито географски, нито расови, нито класови. В лудешката си неудържимост тя самата се превръща и във върховен регламент, и в морал, и в закон и започва да коли и беси поголовно всички другомислещи.
Единственият изход, единственото спасение от дебнещата ни и днес прокоба са превантивните мерки. Става дума по-скоро за просветно-политически, за аналитични прогнози, отколкото за ведомствени, за административни стъпки. Сиреч по-леко, по-възможно е злото да се предотврати преждевременно, отколкото да се овладее и победи впоследствие, когато то вече бушува. Колкото и безнадеждно, колкото и обречено да е, обществата на Свободния свят трябва да противопоставят силата на здравия разум на силата на митичното мислене, така присъщо най-вече на нашите балкански народи. Ако иска да съхрани цивилизоваността си, друг изход цивилизацията ни няма – всички други алтернативи са една от друга по-варварски, по-зловещи и разрушителни, по-несъвместими с духовните фундаменти на християнския, на Христовия ни свят.
Считам, че със споделеното отговорих и на въпроса, защо съм тръгнал на битка с конспиративните теории, колкото и обречен да е нейният изход. Съзнавам, че човек е по-скоро манипулативен, отколкото здравомислещ, че мистификациите са му повече присърце, отколкото даденостите, че митовете и идеологическите заблуди са непобедими. Надявам се обаче, че непобедима е и действителността.
