Народен театър „Иван Вазов“ „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“. Автор Том Стопард, режисьор Боян Крачолов, превод Светла Манева, превод на стиховете от „Хамлет“ Александър Шурбанов, сценография и костюми Борис Далчев и Михаела Добрева, композитор Георги Атанасов, хореограф Росен Михайлов, светлинен дизайнер Мариана Хлебникова, драматург Мира Тодорова. Участват: Ненчо Костов, Пламен Димов, Александра Василева, Александър Кънев, Надя Керанова, Радена Вълканова, Мартин Димитров, Валентин Балабанов, Кире Гьоревски, Иван Николов, Димитър Крумов, Александър Тонев, Асен Данков, Стелиан Радев, Явор Вълканов и Дарина Радева. Представление на 17.V.2025 г.
Том Стопард срещнах за първи път с „Аркадия“ – пиесата му чудовище, гигантска, почти необозрима. Като че ли някъде в края на 90-те (или пък беше в началото на третото хилядолетие?), ако не се лъжа, в списание „Панорама“. Въз основа на този текст Галин Стоев я постави през 2011 г. отново в Народния театър; през 2017 г. „Лист“ издаде пиесата в специален том в превод на Иглика Василева. „Аркадия“ ме погълна с мащаба си, все ми се въртяха мисли в главата как може да се постави на сцена този драматургичен Левиатан. Същите мисли ме заляха и при срещата ми с „Розенкранц и Гилдерстерн са мъртви“: да, тя няма обема на „Аркадия“, ама пак си е чудовище, хипнотизиращо чудовище. Оля Стоянова цитира Иглика Василева за „Аркадия“ (Портал „Култура“: „Няма да е преувеличено, ако се каже, че много от пиесите на Том Стопард, подобно тези на Шекспир, като че ли са повече за четене, отколкото за гледане, защото тук всякакво свеждане на текста до прост сюжет би убило интелектуалния заряд на пиесата, пълна, както бе вече споменато, с множество литературни, философски, математически и научни препратки, освен това и с респект към английската литература – нещо доста характерно за английския театър изобщо“, но тези думи спокойно могат да се отнесат и към „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“. Четеш пиесата, както би чело прихнало ацтекско врабче Свещената Библия на (испанската) Перната змия…
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, постановка Боян Крачолов, фотография Стефан Здравески
Боян Крачолов срещнах за първи път с постановката „Това НЕ е Хамлет“, част от Малкия сезон на „Сфумато“. Препоръча ми я една колежка, после заедно с Боян и с изпълнителите Иван Николов и Димитър Крумов я адаптирахме за Радиотеатъра. Тримата извършиха нещо, което – доколкото знам – не е правено никога: озвучиха записа с телата си – без музика, без звукови ефекти, без изкуствени шумове и други някакви технически средства. Още тогава ми направи впечатление всеотдайността им, пълната отдаденост на всекиго от тях към онова, което прави в момента. Едно артистично-аскетично самоотричане. В „Това НЕ е Хамлет“ има включени текстове и на Том Стопард, освен на Шекспир, Сервантес, Бекет, Молиер, Калдерон, Петер Вайс… Направих с тях и интервю – „Това НЕ е Хамлет“ и крайността да си млад“, най-напред публикувано в Портал „Култура“, а след това и в книгата „Младежката Лига. 25 избрани интервюта“ („Хермес“, 2025). Между другото, получи се зашеметяващ разговор. То и затова не се учудих на наградата му „Икар“ (2024) за постановката „Петрови в грипа и около него“ по Алексей Салников – отдавна знаех какви са му възможностите…Така че пресичането на пътищата на Том Стопард и Боян Крачолов в точката на Народния театър „Иван Вазов“ нямаше как да не ме подтикне да „отида да вида“ (Ани Илков). Без безпокойството на Гергана Пирьозова как ще се справи Боян Крачолов с „най-големия звяр в театъра – голямата сцена на Народния театър“, но пък с второто ѝ: как той ще овладее „този огромен текст на Стопард“. Огромен и сложен: Том Стопард не е от драматурзите, които улесняват, напротив – от другите е, които затрудняват. Привързан към езиковите игри, които според Витгенщайн твърде често са на ръба на идиолекта, неговата драматургия постоянно крие опасността да не бъде разбрана или – още по-лошо – да те заплени така, че да не смееш да я пипнеш; да се отнесеш към нея като към истукан (за жалост, във варианта на Боян Крачолов има някои моменти на прекалена угодливост и чинопочитание). Стопард притежава толкова силно иновативно въображение, че понякога може да ти се стори, че то е достатъчно и стига, че няма нужда от надграждане. Неслучайно в рецензията си за спектакъла („Литературен вестник“ 8/7–13.V.2025) Михаил Тазев акцентира тъкмо върху тази негова изумителна способност: „Пиесите на автора се отличават като „изобретателни и увлекателни логически упражнения, търсещи общите – дълбоки и многостранни – смисли и принципи на нещата. Привърженик на постструктуралистичния възглед, че „извън езика няма нищо“, той ги изгражда изцяло в полето на лингвистиччното“. Неговите сюжети са майсторски изградени от компилации и добре подредено пъстро лего от възможности, ходове, картини и похвати на драматическия жанр. Без абсолютно никакво притеснение той се възползва от възможността да създава колажи, да употребява чужди фабули и персонажи, да имитира конфликти“. Същото отбелязва и Винсънт Кенби в рецензията си „Крива перспектива към Елсинор“ в „Ню Йорк Таймс“ (8.ІІ.1991), но вече не с преклонение, а неодобрително: „Стопард се наслаждава на звученията и значенията, на каламбурите и словесните пируети, когато думите се издигат нависоко и след това пикират, представяйки се едва ли не като визуални. На сцената нещо подобно може да те позабавлява. Но в киното като по-реалистично изкуство от толкова много думи те заболяват ушите и притискат клепачите ти с тежестта на старинни монети. Именно такъв ефект извиква филмът „Розенкранц и Гилдернстерн са мъртви“. Боян Крачолов обаче (и слава богу) не изпада в резигнация пред тежките като монети думи на Стопард, а търси активно и настоятелно свой път към този труден и негостоприемен текст. И го намира, безспорно го намира…
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, постановка Боян Крачолов, фотография Стефан Здравески
Къде? Ами там, където никой не очаква – в никъдето, в нищото, в празното. Двамата главни герои Розенкранц (Ненчо Костов) и Гилденстерн (Пламен Димов) разиграват знаменитата сцена с монетата, която пада все ези, пред пустото пространство на сцената, току на нивото на публиката. Фигурите им обаче не се извисяват на фона на това пусто пространство като ренесансови портрети, по-скоро то ги поглъща и ги прави малки, нищожни, никакви. Само с един режисьорски жест Боян Крачолов препраща към ролята, отредена от Шекспир на двамата нещастници в оригиналната пиеса: хора, появили се отникъде и поели пак към никъде. Струва ми се, нека тук предположа, че това появяване отникъде е препратка към едноименния филм на Том Стопард с Гари Олдман в ролята на Розенкранц и Тим Рот като Гилденстерн. Те също прекосяват някаква камениста пустош, извадена сякаш от бъбрека на сатаната. Припомняме си думите на драматурга: „Единственият вход е раждането. Единственият изход е смъртта. Трябват ли ти още ориентири?”. Не, не ни трябват, но на Розенкранц и Гилденстерн им трябват и те не спират да ги търсят – в трупата актьори (в ролята на водача е Александра Василева, сред тях са и съмишлениците на Боян Иван Николов и Димитър Крумов), в изисканите движения и виртуозни интриги на благородниците в Елсинор (на чиито интриги двамата стават жертва), в самите себе си най-накрая. На тях им е нужен смисъл, крещящо им е нужен, но такъв не откриват – ако смисълът е тура, на тях винаги им се пада ези. Ядец! Прогонват „трагиците“ (или поне първоначално не щат да ги гледат), тъй като не вярват, че те могат да допринесат да се запълни нищото в душата им. Изобщо това нищо (опредметено от прозирните завеси, които постепенно ни отвеждат към дъното на сцената) все повече изпълва театралното пространство, за да се превърне в лайтмотив на спектакъла: „[…] изведнъж открихме, че няма никой, че се събличаме в пустошта, че сме никъде“. По един почти магически начин сцената хем е пълна – там играят, размятат се, движат се и говорят, общуват, пробождат се и се давят, хем е пуста – тъкмо защото с всичките си тези жалки помръдвания те не могат да запълнят нищото, то си остава нищо. Човекът не е Бог да твори ex nihilo, но и дявол не е – да служи на нищото, човекът е човек и нищото го стряска, плаши, стагнира. Изправя се пред тази необятна пустош и се сили да ѝ открие цаката, ама не успява – слабички са му силиците, слабички и недъгави. Затова и прелива(т) двамата от пусто в празно или по думите на Боян Крачолов: „[…] те предпочитат да изберат една своеобразна „политика на ненамеса“ – тоест да се опитват да сведат до минимум ситуациите, в които ще трябват да вземат реално решение. Наместо това те предпочитат да ги пресъздават, да ги превъртат и преиграват, за да могат да ги осмислят възможно най-добре и да предприемат определен ход единствено когато решат, че са наясно с цялата ситуация – стратегия, която обаче в крайна сметка се оказва неправилна“.
Изправени пред празното, „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, бъдещи мъртви…
Като всички нас, прочее…
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, постановка Боян Крачолов, фотография Стефан Здравески
Апендикс: Бях вече завършил този текст, когато прочетох рецензията за спектакъла „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, дело на Ралица Колева (Портал „Култура“) „Диалог в сянката на Хамлет“. И – съгласявайки се с повече от наблюденията ѝ, към едно от тях изпитах резерви. Силни. Ето го: „Заложените чрез „театър в театъра“ и ироничното размиване между реалност и фикция похвати често остават като визуални ефекти или моментни закачки, а не създават обща театрална структура“. Смятам, че това изречение стои далеч, твърде далеч от същината на интерпретацията на пиесата от страна на режисьора Боян Крачолов: „размиването“, за което говори тя, е тъкмо вследствие на пустотата, на празното, на нищото, които трябва да бъдат изявени (а как се изявява нищото? – чрез липсата на плътна структура, разбира се), затова и да се определя като кусур на постановката нещо, което всъщност е достойнство, ми се струва встрани от целта (ако изобщо попада в мишената). Празното се възправя, празното ни поглъща и това празно е тъкмо в безсмислието на скечовете и „визуалните ефекти“.
М.Н.
