Интервю на Владислав Христов с Никола Петров

Не сте от авторите, които издават често книги, как идва при вас момента, в който решавате да издадете книга?

Веднъж на 3–4–5 години преглеждам неиздадените си неща и решавам дали ще се срамувам повече, или по-малко, ако се появят с името ми на корицата. Наясно съм, че един ръкопис не може де се усъвършенства безкрайно, затова в даден момент спирам да опитвам.

„Ето го разкаяния победител“ се появява след „Не са чудовища“. Какво правиха чудовищата във вас през годините между двете книги? Поезията ли е един от начините за тяхното опитомяване?

Продължават да не са чудовища, или поне така се надявам. Човек може да се надява да няма връзка с чудовищното – ако е сигурен, става по-опасно.

Донякъде ми допада поезията да служи за опитомяване или самолечение (предпочитам да я виждам така, отколкото като проява на безстрастен професионализъм). Но само донякъде, защото, ако я тълкувам като средство, което ще свърши работа на мен или другиму, бих поставил граници на устрема ѝ. Ако ще е полезна, предпочитам това да е ефект, а не нарочна цел.

Вие сте от поколението поети родени в края на 80-те, като какво бихте определили вашето поколение? Вярвате ли във връзката между поколенията, или по-скоро сте индивидуалист в това отношение?

Струва ми се, че напоследък силно се преувеличават разликите между поколенията. То е като със зодиите – приписваш нещо общочовешко на Везните, после се сугестираш, че си типична Везна. Не бих се наел да изтъквам отличителните черти на моето поколение в поезията. Все пак допускам да има такива – литературоведите ще кажат някой ден, стига да сме им интересни.

Биньо Иванов, Константин Павлов, Георги Рупчев, кой от тези български поети какво ви даде? От кого продължавате да учите големите си уроци в поезията?

Изброените са сред любимите ми поети, а бих добавил и Иван Радоев, Мария Вирхов, Паул Целан, Дилън Томас, Томаж Шаламун, както и много други, които чета и препрочитам – понякога благодарение на чудесни преводи. Нямам съзнателна цел да се уча от никого.

Всеки поет има специфичен начин на четене пред публика, как се зароди вашият?

Преди едно от първите ми излизания на сцена се опасявах, че ще сбъркам някоя дума от текста, който държа в ръцете си. И хората ще кажат „този не може да чете“. Затова реших да си произнеса стихотворението наизуст, за да помислят, че поне съм се постарал. Така продължавам и до днес. С течение на времето започнах да ги казвам малко по-динамично – това не е нарочно, просто така ми идва.

Редовен участник сте в „Актьори срещу поети“ в театър „Сфумато“, какво ви дават изявите в този формат? Вербализирането на поезията придава ли ѝ повече сила?

Продължавам много да обичам това събитие, което Станислав Кертиков и Иван Димитров замислиха преди десетина години. Театърът е хубаво място за поезия.

Изричането на глас ми е основен момент от писането, като повечето стихотворения си ги казвам още преди да ги създам писмено. Това е нещо лично мое – не всяка поезия трябва да е такава.

Има ли за вас ясна граница между поезията и пророкуването? В какво състояние пишете вашите стихотворения? Джим Морисън например твърди, че поетът трябва да бъде доведен до крайни психически и физически състояния, за да стигне до дълбините на своето подсъзнание. Какво мислите по този въпрос?

Не държа да има такава граница.

Аз познавам от първа ръка единствено собствените си състояния, затова на мен те ми се струват нормални. В някои от тези нормални състояния (не е винаги едно и също) се случва и да пиша.

Относно цитата: можем да разберем „трябва“ като инцидентно (трябва да тече вода, за да се образуват някои скали) или като умишлено условие. С първото съм склонен да се съглася, макар че е извън нашия контрол. Второто не ме влече.

„Имам едни призраци, те са ми единствени близки“ пишете в едно от стихотворенията в книгата. Застъпник ли сте на тезата, че поезията се ражда в граничните територии между два свята? Всъщност има ли ясна граница между реалния свят и света на призраците? 

Не знам за поезията, но в такива граници се ражда драматичното, а аз имам афинитет към драматичното. Особено в границите между неща, възприемани за противоположни – между невинност и порок, между ежедневие и призрак.

В известен смисъл призраците могат да обитават само реалния свят: ако са извън него, отвъд нас, кого ще стреснат? На тях това им е работата.

Жестокостта на човешкия род през последните няколко години излиза на показ, човек сякаш не само не изпитва никакви скрупули да е жесток, но дори се гордее с това. Защо според вас се стигна дотам жестокостта да е въздигната на пиадестал? Реагира ли съвременната поезия на случващото се, или по-често е в ступор?

Едва ли има жестокост, която се осъзнава като жестокост в момента на деянието. Ние поставяме други неща на пиедестал, после смятаме, че ги браним – по наше мнение справедливо – а жестокостта я разбират първо жертвите. Това не я прави по-малко жестокост. Мисля си, че агресията на човешкия род е по-скоро константа.

Поезията винаги е реагирала на всичко около нас. Тя го прави спонтанно и може да не си даваме сметка.

Ако се обърнем към заглавието на книгата „Ето го разкаяния победител“, струва ли ви се, че човеците са все по-малко способни на разкаяние? В какви моменти се разкайвате?

Нямам особено отношение към разкаянието само по себе си, а по-скоро към възможността да си победител и същевременно да се разкайваш. Ще се повторя, но ме привлича драматичното.

Струва ми се, че хората са способни горе-долу на същото, на което са били способни и предците им, включително и на разкаяние.

В анкетата към книгата споделяте едно от правилата, към които се придържате: „Не пиши в полза на публиката“. Доколко ви е важно мнението на публиката? Как се предпазвате от оценки, награди, суета?

Имал съм предвид следното: избягвам да пиша с нагласата, че мога да науча някого на нещо. Тази нагласа ми е снизходителна и не ражда силна поезия. За мен по-честната позиция е да пиша за лично удовлетворение, а защо не и удоволствие.

Мнението на четящия ми е важно, но това пак е за мое удоволствие.

Не бих стигнал чак до там да се предпазвам. Ако някой има склонността да е суетен и да се самозабравя, той рано или късно ще тръгне по този път, дори и да не го награждават.

Нека в края на интервюто ви върна към вашето студентство, завършили сте специалност „Скандинавистика“ в Софийския университет. Остана ли у вас нещо от скандинавското светоусещане? Следите ли българските преводи на съвременните скандинавски писатели?

Все още ми е интересен северът, но не го фаворизирам: интересни са ми много други райони на света. Ако беше практично, щях да съм записал още няколко филологии.

Имаме великолепни преводачи от шведски, норвежки и датски – радвам се, че съм учил с някои от тях.

Никола Петров (1987) e автор на книгите „Въжеиграч“ („Жанет 45“, 2012), „Бяс/бяло“ („Литературен вестник“, 2017),  „Не са чудовища“ (Издателство за поезия ДА, 2021, отличена с награда „Перото“ и номинирана за „Иван Николов“) и „Ето го разкаяния победител“ (Издателство за поезия ДА“, 2025). През 2011 г. получава първа награда в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Негова поезия е превеждана на английски, испански, италиански, чешки, руски и беларуски. Работи като медиен анализатор.