„Последна стъпка“ е спектакъл, който може да бъде интерпретиран по посока на древногръцката трагедия, но така ще пропуснем друга особено важна нотка
„Последна стъпка“ от Йордан Славейков, режисьор Йордан Славейков, сценография и мултимедия Теодор Киряков, костюми Никол Трендафилова, композитор Христо Намлиев, светлинен дизайн Даниел Йовков; участват: Велислав Павлов, Ева Тепавичарова, Йордан Върбанов, Вяра Табакова, Веселин Мезеклиев. Премиера – 16 и 17 април 2025 г., камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“
Тогава, сега и после са трите времеви измерения, които съставят кривата на човешкия живот и неминуемо го отвеждат до последната стъпка, прага към незримото и краткия, сгъстен момент на личната преоценка. А представлението „Последна стъпка“ на Йордан Славейков на камерната сцена в Народния театър е история точно толкова кратка и интензивна, колкото предполага този житейски миг. В сценичната версия на романа, чийто автор е режисьорът на представлението, се извежда историята на едно нормално семейство, то не е „ударено“ от представата за изключителност, но събитията, изградили семейната памет, плашат с необяснимата си жестокост. Наистина сюжетът на спектакъла е наситен с ужасяващи случки на насилие, изразено както на физическо, така и на емоционално ниво.
„Последна стъпка“ е спектакъл, който може да бъде интерпретиран по посока на древногръцката трагедия, в плана на съдбовната предопределеност и неспособността на героя да надвие съдбата си. Но оставайки на това равнище, ще пропуснем друга особено важна, прокрадваща се измежду всичко нотка, а именно, че любовта и приемането биха спестили много трагични последици.
[1] Подвижна платформа на малки колела използвана в древногръцката трагедия, служи за извеждането на труповете на сцената.
„Последна стъпка“, фотография Стефан Здравески
В разказа за това семейство трагедията доминира в необяснимата си последователност. Началото на историята всъщност е краят на живота на един човек, който, застанал на влаковите релси, възстановява случките, довели го до последната стъпка. Споменат като Брата (Велислав Павлов), лишен от име и конкретна идентичност, персонажът разглежда спомените си, които се разиграват непоследователно. В тях се появяват членовете на семейството му – Бащата, Майката, Сестрата, Братчето, които в хода на личния спомен успяват да щрихират индивидуалните си истории, оплетени в общото цяло. Всъщност всяка от разказаните истории предоставя материал за отделен спектакъл, книга или устен разказ, което в логиката на житейската достоверност е оправдано поради забележителната цялост на проявленията в живота на всеки индивид. Тези пет разказа – интензивни, драматични и до голяма степен травмиращи, създават сюжета, като го насищат със събития, които оформят трагичната парабола на спектакъла. Интересно за изследване е страданието като форма на предопределеност, базирана на външни фактори, мотивирани от историческата действителност, манталитета и средата. Това са феномени, надскочили индивидуалното, но повлияли на конкретното съществуване на всеки от персонажите.
„Последна стъпка“, фотография Стефан Здравески
В някакъв смисъл това е находка както на текстово, така и на режисьорско ниво. Защото трагедиите в семейството не се случват поради изначално кодирано зло в някой от персонажите. Трагедията не е следствие на първоначално заложени намерения, а широко погледнато, е съпоставима с древногръцката, където неизбежността на съдбовното случване е причина за непоправими избори и фаталните им последици. В този смисъл не може да се осъжда бащата (Веселин Мезеклиев) като причина за всеобщото нещастие в семейството. В хода на неговия разказ става ясно, че той също е жертва на нереализираната версия за себе си и живота си, а като родител следва традиционни разбирания, далеч по-стари и дълбоки от това, което той е склонен да приеме и осмисли (за пример прекрасно може да послужи народната мъдрост, че дете се гали само докато спи, изказана от персонажа в представлението). Образът на майката (Вяра Табакова) с нейните представи за добро и лошо, правилно и неправилно е изграден в сходна посока. И при нея житейските схващания са мотивирани от надграждащи личната преценка фактори. Като логично следствие се явяват и разбитите съдби на трите деца. Големият брат става престъпник не от вродена нужда, а случайно, в опита си да избяга от домашното насилие. Сестрата (Ева Тепавичарова) е емоционална неудачница, копнееща за реабилитация поради вроден дефект на очите, заради който не е приета в обществото. А малкият брат (Йордан Върбанов), на пръв поглед най-облагодетелстван и обгрижен в семейството, страда от емоционална лабилност, страх от лично изразяване, породени може би от хомосексуалната му природа, тотално непригодна към битово-семейните ценности.В режисьорския подход на Йордан Славейков се откроява стремежът към сдържаност в работата по изграждането на образите. Видимо е, че режисьорът не е търсил патоса на мелодраматизма, независимо че текстът дава предпоставка за подобна емоционална изява. Фините щрихи, с които се изгражда и оформя съсипаният бит, са породени от вътрешна убеденост, че трагедията работи с ниски тонове, а не с шумни проявления. В тази посока е конструирана и музиката на Христо Намлиев – минималистична, лаконична и точно поради това оставаща в съзнанието. Сценичната среда, изградена от Теодор Киряков, предоставя широки полета за интерпретация, защото прецизността на визията е уловила вътрешните импулси на историята. Влаковите релси, болничното легло с трите завързани за него червени балона, разноцветните станиоли от конфети по огледално черния под развиват концепцията за нереалност и извикват в съзнанието представата за нещо надбитийно. В сценографското решение важен акцент се явява екиклемата[1] на която периодично излизат и разиграват своите сцени членовете от семейството. Метафората в случая е ясно разгадаема.
Станислава Кирилова
