Нека си дадем сметка, че християнството е единствената религия, в която Бог – Самият Бог, сиреч Самата Истина, се съзерцава като разпънат(а) на Кръст. А това означава, че християнството е същевременно единствената религия, която, съзерцавайки Бога, съзерцава в Неговото Лице и архигреха на човека; съзерцава истината, че човекът е убиец на своя Създател… Бого-убиец.

Но същевременно, съзерцавайки така Бога на Кръста, християнинът вижда и още нещо: вижда, че Бог е понесъл от човека дори това; вижда, че Той го понася – че стои на Кръста – не изпепелява човека за престъплението му, не го унищожава; остава на този Кръст, понася (дори) Бого-убийството.

„Нима е възможно, нима е възможно да Си изтърпял и това, Господи!“ – изтръгва се от сърцето ни, когато вечерта на Велики Четвъртък, пред Пасха – след като сме чули евангелията на страстите, – видим тържествено изнасяния от свещениците олтарен Кръст, когато видим на него склонената глава на Спасителя – със спуснати клепачи и трънен венец на главата – тържествено, бавно и потресно да се полюшва над насъбраното множество в църквата. „Как е възможно да не Си се възпротивил дори на това – дори на това, надхвърлящо всяка представа деяние на Твоето творение? В името на какво, в името на какво нечувано Си приел да отдадеш в ръцете на грешния свят абсолютно-ценното? Понеже Ти Си абсолютно-ценното.“ В този стон на сърцето – оглушено от шестващия през храма Кръст – неразделно и неслято се съдържа тази вечер и потресът от това какво сме сторили ние със Своя Бог, и изумлението – върховното изумление от това какво трябва да сме ние за Своя Бог, щом Той не ни е изпепелил за стореното, не ни е унищожил, а напротив – понесъл го е; завинаги, завинаги го е понесъл.

Събрани в подножието на Кръста в тази вечер на Страстите – вдигнали смаяни очи към тази страшна Истина – навеки и неотменимо вече случила се – ние се усещаме в нея тайнствено причислени към онази тълпа, която замлъкнала след потрисането на земята. Внезапно сме прозрели цялата страхотност на стореното, цялата Истина за себе си – Истината, подготвяна от векове, открила се в онзи ден и оттогава насетне – до свършека на света. Усещаме се, казвам, участници в този грандиозен „скандал“, защото той далеч не се е извършил просто там и тогава – на Голгота, – но е целокупното дело на всички люде, целокупното дело на този свят, страшната Истина, която всяка съвест във всички времена, рано или късно, открива за себе си – Истината, че ние винаги сме стояли и винаги стоим пред Разпятието на Истината, че това и е метафизическото „място“ на света; че светът по своята същност е свят-пред-Кръста…

И в същото време, казвам – неразделно – събрани в подножието на Кръста през тази потресаваща вечер на Страстите, вдигнали очи към Истината, ние тайнствено се усещаме причислени и към онези, за които Разпнатият е изрекъл тогава с пресъхнали устни: „Отче, прости им, защото не знаят що правят“ (Лук. 23:34). Причислени, защото, както тази рана е целокупното дело на нашия свят, тъй и прошката, струяща от нея, струи за целия свят – оттогава и за всички времена, до свършека на света. Причислени – казвам, – защото Кръстът е и тази изумителна Истина, че всичко, всичко и завинаги е претърпяно, понесено е от несъкрушимата с нищо Любов, от неотвръщащата се докрай и отвъд самия край Любов към света и че, ето – това е Истината, това е Истината за отношението на Бога към света.

„В името на какво Си приел това от света, Господи? В името на какво Си понесъл неговото целокупно престъпление, което е неговата най-дълбока същност?“ – изтръгва се от сърцето ни, взряно в отпуснатата глава на Христос, в склопените Му очи на Кръста. Защото във вечерта на Велики Четвъртък ние възпомняме и изумлението си от търпението на Господа. „В името на какво Си понесъл това от света, Господи?“ – пита сърцето ни и вдигайки очи към Кръста, прочита там отговора на Истината – на изумителната Истина. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син“ (Иоан. 3:16).

Защото – и това също е истината за човека, виждана на Кръста: човекът е Негов син. А синът остава син, дори когато е станал престъпник – дори когато е станал отцеубиец си остава син на баща си. И Бог, като този негов Баща, изпитва на Кръста Си горчивината не тъкмо от това, че е разпънат от човека, а от това, че поради престъплението му не може, не може да го има като Свой син, че синът Му не Му дава да го има. Но ето защо Бог продължава да стои на Кръста Си и от него да зове човека: „Обърни се, обърни се и виж къде си приковал баща си, виж какво си сторил! Понеже ако видиш, ако видиш тази истина за себе си и възридаеш, тутакси ще влезеш отново в своето синовство! Аз не случайно – казва Бог – стоя и понасям Кръста Си. Аз чакам да съзреш деянието си, да се ужасиш – за да те върна на теб самия. И не даже тъкмо да ти простя, защото Моята любов към теб нито за миг не се е прекратявала. Тя продължава и на Кръста, тя затова го търпи, този Кръст – но за да бъде тя усвоена от теб отново. Да, ти не тъкмо ще бъдеш простен (сякаш в някакъв миг дори си бил отвергван и необичан) – ти просто ще се завърнеш, ще влезеш отново в любовта на баща си, която сам си отхвърлил.“

„Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството Си“ – възкликнал разбойникът, поглеждайки от кръста, на който грехът му го бил приковал за смърт – поглеждайки от него към Кръста на Онзи, спрямо Когото той сам бил извършил всичко извършено. И чул оттам: още днес, още „днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лук. 23:43).