Сигурно могат да се дадат много примери за произведения на изкуството, които са подсказвали накъде вървят нещата, преди да се преобърне каруцата.

В настоящия момент много хора по света изпаднаха в паника заради впечатлението, че каруцата на либералната демокрация се е преобърнала и нейните ценности се търкалят в калта.

Нека си спомним за три филма, които ни информираха за настроенията на техните автори и в този смисъл предсказваха какво предстои да се случи.

Действието в „Аве, Цезаре“ на Итън и Джоел Коен се развива през 1951 година в Холивуд. Джош Бролин се превъплъщава в образа на директор в едно от студиата. Сценаристите-левичари отвличат актьор – Джордж Клуни, изпълняващ главната роля в една от продукциите. Докато е в тяхната компания, а в нея присъства и емигриралият в САЩ германски философ Херберт Маркузе, наричан баща на новата левица, сценаристите запознават актьора със своите идеи за устройството и развитието на обществото. Завърнал се в студиото, той разпалено обяснява на директора, че киноиндустрията е порочна част от системата на неравенство и потисничество, а филмите са само красива фасада, която крие грозната истина. Директорът прекъсва тирадата, като удря поредица от шамари на актьора, отговаря му, че всеки трябва скромно да си върши работата и да е благодарен за тази възможност, след което го изпраща на снимачната площадка да довърши започнатия филм.

Кадър от филма „Аве, Цезаре“

Братя Коен проявяват нескрита симпатия към директора, защото той познава несъвършенствата на света, но не тръгва революционно да го променя, а се стреми да изпълнява добре собствените си задължения и е склонен да вини себе си за несполуките.

Шамари се бият и в „Имало едно време в Холивуд“ на Куентин Тарантино. Раздава ги отново герой свързан с киното – Брат Пит, който играе бивш каскадьор, статист, настоящ шофьор и момче за всичко на залязваща холивудска звезда – Леонардо ди Каприо. Действието се развива в края на 60-те години на ХХ век и сякаш като продължение на историята от 50-те, в конфликт със скромния слуга на звездата влизат хипита, изповядващи модерните за времето леви доктрини, отново свързани с Маркузе. Този път с нескрита омраза към незачитащите реда и йерархията прогресивни млади хора Тарантино заснема хиперболизирано жестоки сцени на насилие, в които същите ядат бой и в отговор на невъздържаната им арогантност и агресия биват осакатени, опожарени, унищожени. Героите на Брат Пит и Леонардо ди Каприо не са ангели, напротив — и двамата имат своите тежки пропадания и неизкореними пороци, но също като директора от „Аве, Цезаре“ се опитват да поправят себе си, а не да съдят околните и света.

Първият филм е от 2016 година, „Имало едно време в Холивуд“ излиза през 2019-а. Нямаме основание да смятаме, че братя Коен и Тарантино са ретроградни консерватори, нито че са склонни да се влияят от пропагандни внушения и затова заемат реакционна позиция. Обратно – точно в качеството си на либерали те дават знак, че прогресивният разказ е претърпял опасни девиации в хода на историята и с приближаването към наши дни – от втората половина на XX век досега – проявите му стават все по-спорни от гледна точка на обикновената етика. Прекаляването и самозабравянето на „добрите“ е обърнало упреците срещу тях самите.

Третият филм е „Жокера“. В него пък става въпрос за това, че ако зарежем социалните отговорности и се съсредоточим само върху собственото си усъвършенстване, върху личния си успех, лишеният от обществена грижа маргинализиран човек може да се превърне в демон и да отприщи разрушителната енергия на огромното множество подобни на него. Един клоун с психически проблеми, опитващ се да оцелее в една неотзивчива среда, се превръща в убиец и става емблема на масовото недоволство, клокочещо сред анонимните маси. Режисьорът сценарист Тод Филипс не симпатизира на героя си, изигран от Хоакин Финикс, но проникновено насочва фокуса към неговите травми и ирационални мотиви, които не трябва да остават без внимание, защото крият фатални опасности, както за него самия, така и за общността. Или с други думи – критиката към заченатата в грях и изродена лява идеология не бива да залита в другата крайност, където съвсем се изоставя идеята за солидарност и приобщаване, възприети като държавна политика.

Тези примери от киното ни показват, че в художествените творби можем да открием отговор на тревожещите ни въпроси и то преди нежеланото да се е случило. Това е банална истина, свързана с природата и мисията на изкуството. Уж всички я знаем. Странното е, че отказваме да се възползваме от нейната помощ и непрекъснато грешим.