Започнах да пиша за българското снишаване и потърсих да цитирам писмото на Левски до Филип Тотю. Така попаднах на факсимиле с оригиналния текст на Апостола.

Там той употребява страшния израз „изродици български“. Настръхнах! Тези думи са толкова страшни, че когато писмото се цитира, оригиналният правопис е поправен на „изроди български“, което го смекчава. Крачката от „изродици български“ до „Народе????“ е само една. Страшно е! Но го е казал Левски.

Всичко се корени в снишаването. И ето, пак е време на снишаване.

Сега вятърът на промяната духа от Запад. Миротворческите декларации на Доналд Тръмп създават заплаха от война.

Когато времето е бурно, ние се снишаваме, „докато отмине бурята“. Българското снишаване има исторически корени, но най-голям принос за неговото дефиниране и легитимиране безспорно има Тодор Живков, тъй като го изрича от високата трибуна пред Десетия конгрес на Българските профсъюзи на 9 април 1987 г.: „Ние решихме да изчакаме, да видиме и най-накрая, ако трябва да се преустройваме, нека сега да огледаме, да видиме, така ще се поснишиме да мине тая буря, па тогаз ще видим какво ще правиме“. Така първият партиен и държавен ръководител остана в историята като идеолог и изразител на едно от основните качества на българската народопсихология.

Откъс от писмото на Левски до Филип Тотю в Одеса, в което Апостола употребява израза „самите изродици български“, 1 март 1871 г.

Голямата зала в НДК посреща думите му с аплодисменти, лицата на делегатите са озарени от щастливи усмивки, като чуват от трибуната ръководителят на държавата да изрича техните мисли, техните разбирания за живота и за международното положение. Изречени от такава висока трибуна, тези мисли стават държавна позиция. А в душите на щастливите конгресни делегати настъпва успокоение, когато от най-високо място чуват своето житейско верую, което прави този сложен и труден живот по-прост и по-удобен.

Ако обърнем поглед назад в историята, не може да не се изправим пред загадката на четирите въпросителни на Васил Левски. Апостолът на свободата, който посвещава своя живот на освобождението на народа, го пита нещо. Това, което го пита, е драматично, затова го изразява с четири въпросителни. Бил е изправен пред драматична дилема, щом е сметнал, че с един въпросителен знак не може да я изрази и е поставил цели четири.

Откакто Левски е поставил своите четири въпросителни, ние не преставаме да търсим отговора на неговия въпрос. Намираме го трудно, защото въпросителните са отправени към народа, тоест към нас. Тези въпросителни не са подбудени от някаква моментна ситуация, от някаква конкретна случка, която го е покрусила. Апостола не би написал с лека ръка думата „Народе“. За да се обърне към целия народ, явно става дума за много случки, които са изпълвали с болка сърцето му.

В писмо до Анастас Попхинов от 25 август 1872 г. Левски пише: „Байо, аз не те настъпвам по краката… аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во [лето] да му служа до смърт и да работя по народната воля. И ако това ти не видиш, [защото] си неверен, то децата ти ще видят [и] ще помислят за тебе“. Това писмо е отговор до Попхинов, който му е написал: „Недей ми току стъпва на краката, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш завинаги“. Под влиянието на Димитър Общи той влиза в остри противоречия с Левски по много поводи. Когато е арестуван след Арабаконашкия обир, подобно на Общи, при разпитите той разкрива много подробности от дейността на Левски и на революционната организация.

На подобни хора и в подобни ситуации Левски е попадал неведнъж. В писмо до Филип Тотю той пише: „Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв“. Като казва това, той е очаквал същата всеотдайност и от хората, които са се посветили на народното дело и са се клели пред Евангелието и кръста. Но уви, попадал е на хора страхливи, користни, малодушни и двоедушни. В трудности и премеждия тези хора са се снишавали, един път са се крили, друг път са ставали издайници. Не са били един и двама. В същото писмо Левски продължава: „Ас негледам на днешнитими страдания и оскъдности в сичко, нито ката-дневното ми преследвание от полицията от град в град, по селата и кърищата, па и от самите изродици български“. И пак в същото писмо: „Това, брате, тряба да ни бъди сякогаш на умат, та да подаваме пример. Ний ако бъдим таквис, тогава никой не ще смее да възгордее себе си, за да са раждат вражди между ни, от каквито е пропаднало Отечеството ни. Имаме хиляди примери“. От тези „хиляди примери“ са се натрупали тези драматични четири въпросителни.

Друга историческа проява на снишаването българско, която знаем, е при слизането на четата на Христо Ботев на Козлодуйския бряг. Войводата е очаквал неговите четници да бъдат посрещнати на българския бряг може би не с хляб и сол, но с революционен ентусиазъм и масово да се присъединят към малката чета, която да нарасне, да усили своята военна мощ, и докато стигне до Балкана, да се превърне в мощна армия. Уверения, че това ще стане така, е изпращал главният апостол на Врачанския революционен окръг Стоян Заимов.

В писмото, което връчва на капитана на „Радецки“, Ботьов пише, че бунтовниците отиват да се притекат на помощ: „На нашите въстанали братя, които се бият толкова юнашки под българския лев за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество – България“. Като слезли на брега, очаквал, щом видят знамето, на което със златни букви е извезано „Свобода или смърт“, хиляди да се стекат под него.

Но се случило друго. „В центъра на селото селяните хукнали да бягат към южната страна… всички се изпокрили, никой се не доближава до хората, които с гръм влезли в селото. Следва още байрякът да върви посред селото с песни патриотически, но само кучетата се доближават да слушат и гледат на скъпите гости.“ Само майстор на словото като Захари Стоянов може да ни разкаже това трагично историческо снишаване с неподражаемо чувство за хумор.

Преди началото на Втората световна война също се снишаваме, с надеждата да ни отмине опустошителната буря. България се присъединява към Тристранния пакт на 1 март 1941 г., когато Германия воюва срещу Великобритания и е съюзник с СССР. Нашата страна дава най-малко жертви, но след края на войната виновните са най-много. Компромисните решения, резултат от снишаването, се оказват безполезни.

Ние сме обявили война на САЩ и Англия и те ни бомбардират, но другият съюзник, на който не сме обявявали война, ни окупира. След съветската окупация следва всенародно снишаване. То е най-масовото в историята ни. Ние сме горди, че в България възниква първата масова съпротива срещу комунизма – горянското движение, но то не включва голям процент от народа. Голямата част от българите прекланят глава, снишават се, започват да сътрудничат на властта, доносничеството става всенародно, социалистическият начин на живот започва да допада на широките народни маси и по-късно представителна извадка от точно тези хора виждаме как, като делегати на Десетия конгрес на Българските профсъюзи, спонтанно аплодират първия партиен и държавен ръководител, когато той говори за поредното снишаване.

Снишаването се радва на всенародна подкрепа дълги години. След партийния преврат на десети ноември последва голямо изправяне, но за малко време.

Снишаването не изглежда нещо лошо. То носи белезите на здрав разум и прагматично мислене. Прибързаното вземане на решения често води до грешки, които понякога са фатални. Изчакването не е ли за предпочитане?

За хората, които са се снишили, е трудно да направят разлика между снишаване и изчакване, размисляне, обмисляне, преценяване, съобразяване, неприбързване, дипломатичност. Докато тези неща изискват мъдрост, опит и характер, снишаването е спонтанна реакция, когато липсват мъдрост, опит и характер. Рискът и авантюризмът не са делови качества, но снишаването не е тяхната алтернатива.

Снишаването е да намериш принципно оправдание, когато постъпваш безпринципно. То е белег на характера, който показва безхарактерност. При липса на характер трудно се вземат решения и още по-трудно се поема отговорност. Когато си снишен, избягваш риска, но губиш управлението. Докато си бил снишен, събитията покрай теб са се развили и претърпяваш служебна загуба. Дългото снишаване води до дегенеративни изменения. След като стоиш продължително време снишен, повече не можеш да се изправиш и си принуден да стоиш все на колене и да пълзиш. В тази поза ставаш смешен за околните, губиш доверие, губиш авторитет и вече не те приемат сериозно.

Дали алтернативата на снишените хора не са хвърчащите хора, от които нещо ни боли,

щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

Този въпрос само може да бъде зададен. Неслучайно стихотворението завършва с този въпрос, без да дочака отговор.

Може би главите на хвърчащите хора са били посечени и са оцелели само снишените, защото само преклонена главица сабя не я сече.