Наскоро излезлият по българските екрани филм „Бруталистът“ на режисьора Брейди Корбе е от основните конкуренти за Оскарите тази година.
Той разказва история за унгарски архитект, напуснал потъналата в антисемитизъм Европа в търсене на шанса да загърби тежките спомени и да преоткрие желанието да създава. Новото начало е в буквалния смисъл трудоемко. Реализацията на творческия импулс изисква материална подкрепа, зависеща от настроенията и предпочитанията на меценат, чиeто първоначално пренебрежение към авангардната естетика с европейски произход е последвано от поръчка за строеж на социален център, изпълнен в архитектурния стил брутализъм.
Развиващ се в периода след края на Втората световна война, филмът има съвременно звучене, той предоставя два ключа за разбиране на актуалната геополитическа ситуация. На първо място, красноречиво разкрива изначалната и силно устойчива противоречивост на американската култура, която неизбежно води до цикличност: последователна смяна на курса между изолация и империализъм, идеология и прагмaтизъм. Макар и необичайно драматична в заявленията си, консервативната революция на Тръмп въплъщава историческа последователност, отбелязвайки пореден етап от редуващите се цикли, в които периодите на либерализация, например при Кенеди или Обама, са последвани от ответна реакция, мотивирана от нарушаването на кодовете на расова или полова доминация, както и от основни принципи, възпроизвеждащи социалното неравенство.
Сградата, която архитектът Ласло Тот проектира, съчетава в себе си четири отделни форми: библиотека, театър, физкултурен салон и параклис. Това е подходяща метафора за разнородната американска култура, събираща в себе си просвещенски проект, политически спектакъл, демонстрация на физическа сила и религиозeн плам и вяра в пионерската мисия на Америка. Тази разнородност е яркo обрисувана от Алексис дьo Токвил в неговия епохалeн труд върху американската демокрация, основана на съюзa между религиозност и прагматичност, който ще бъде периодично демонстриран през ХХ век като кръстоносни походи в защита на демокрацията и свободата, последвани от стремителни бягства от държави, които са бивши съюзници.
Наглед странната четворна формула на сградата е наложена от поръчителя, предизвиквайки удивлението на Тот, за когото подобна разнородност не може да бъде удържана като цялост, а само като конфигурация от свързани, но отделни елементи. Тук Корбе намеква за изначалното напрежение между европейските и американските естетически и политически парадигми, което бива преодолявано с цената на компромиси от европейска страна, осигуряващи необходимата финансова подкрепа. Това е принципът, довел до построяването на сградата във филма, но и на поддържането на Северноатлантическия пакт, чието съществуване и принципи на финансиране президентът Тръмп подлага под все по-силно съмнение, разкривайки нежелание да поддържа политико-икономическите принципи, по които се изгражда Западна Европа в следвоенния период. Както и във филма на Корбе, меценатът можe да спре парите във всеки момент, за да ги пусне отново след време. Избoрът пред Европа е дали да се зареди с търпение, очаквайки следващия електорален цикъл, или да преосмисли принципите, осигуряващи стабилност, намалявайки зависимостта си от задокeанския меценат.
Вторият ключ за интерпретация, който филмът дава, се крие в двойствеността на думата брутализъм, обозначаваща архитектурен стил, основан на масивни форми, липса на декорация, функционалност, и използването на бетона като строителен материал, позволяващ снижени разходи по изпълнението. Но думата също така отвежда към бруталността като принцип за построяване на човешки отношения и регулиране на властови конфликти. Това е бруталността на антисемитизмa, на колониализма и на експлоатацията на евтин труд и природни ресурси като двигател на капиталистическото производствотo. Това е и безцеремонността на политически лидери, прекрояващи географски карти по усмотрение или позволяващи си да преобърнат със замах политиката на предшествениците си. Филмът на Корбе показва бруталността като акт на физическо насилие, но и като стремеж към контрол и подчиняване на творческия импулс, вследствие на осъзнаването на собствената ограниченост.
Като отглас на Мишел Фуко, филмът показва насилието в изкуството: властовата конфигурация между архитект и меценат, в която меценатът прави възможно осъществяването на творческия замисъл на архитекта, но търси да облече този замисъл в подходяща форма за собственото его, като проекция на собственa амбиция и личен опит. Струва ми се, че актуалността на филма е в предусещането за разрив, в предизвестието за опасност от налагане в политическата и културнaта сфера на принципи, заимствани от корпоративния сектор. Принципи, целящи построяването на „бруталистични“ политически конструкции: достатъчно масивни, за да поместят голямото его на лидера и да създадат усещане за историческа значимост, но и функционално стеснени, в служба на личен интерес и на преследване на печалба, безцеремонно отделящи настрана всичко, което пречи или просто не помага за постигането на конкретни икономически цели.
Очертанията на този процес са видими не само в актуалната геополитическа ситуация, но и в икономическите процеси отвъд Океана, особено в тенденцията технологичните мастодонти дa стават все по-големи, все по-малко подвластни на държавна регулация и все по-необременено да уволняват хиляди служители в търсене на по-високи котировки на акциите си. „Бруталистичният“ стил на управление е строго подчинен на печалбата, той свежда публичните отношения, политическите договoрености или социалните отговорности до прости икономически сделки. В тази логика работниците са все по-малко защитени, а държавната администрaция все по-целенасоченo обезсилвана. Под маската на борба с „елитите“, този подход активира културни кодове, визиращи подчинение, а не сътрудничество, и монетизира доминиращата властова позиция.
Подобно на унгарския архитект, Европа се сблъсквa с действителност, подкопаваща основите на нейния колективен проект, основан на солидарност. Европейската политическа естетика е разпознаваема в красивите, заоблени линии на стила Ар нуво, въплътили стремежа към хармония между съставните части – социални групи или държави, и уважението към природата. Европа е изправена пред необходимост от адаптиране към бруталния прагматизъм на новата американска политика и пред предизвикателството за по-голяма самостоятелност и по-ясна колективна идентичност.
Като стил брутализмът от 50-те и 60-те години остави свидетелства за преоткрита амбиция и замах в архитектурата, но и отблъскващи мастодонти и жилищни комплекси, свидетелстващи за провалени политически амбиции и неосъществени социални функции. Както филмът на Корбе разкрива, някъде между замаха на амбицията и суровостта на реалността протичат в своята непредсказуемост и взаимосвързаност човешки съдби и исторически епохи.
Стоян Сгурев
