Наистина, ако се загледаш, по лицето му имаше белези, подутини, носът му беше сплескан. Освен това държеше главата си малко накриво. Но никой не би познал в това лице лицето на големия шампион отпреди четиридесет години. Което, разбира се, не отменяше победите му. Тялото му и то се беше смалило, кръстът явно не го държеше вече, защото се беше привел и само по онази характерна походка с подрусване на всеки крак и по въртенето на раменете човек с набито око, врял и кипял в тези среди, би разпознал в силуета на този старец сянката на шампиона.

Животът му така се беше стекъл, че не забогатя. А и поколенията се смениха, онези, на които той беше давал път, на свой ред слязоха от влака и вече нямаше кой да помни победите му, славата му, тълпите почитатели, които го съпровождаха след битките. Онази първата например, когато стана градски шампион. Успя да победи самия крал на Западния парк Мето. След края на срещата никой от публиката не можеше да повярва, настана пълна тишина. Само Бистра подскачаше на седалките и го приветстваше.

Но все още имаше едно кътче, където той беше добре дошъл, място, където да поседи на топло, да изпие няколко чаши чай, дори да си поговори с някого, макар че част от зъбите му ги нямаше и думите му се разбираха малко трудно.

В огромния спортен комплекс със залите по различните спортове той си беше избрал едно невзрачно местенце, барачката на кафенето на входа на ледената пързалка. Там за него имаше запазена масичка с долепено до нея старо изтърбушено кресло. Това беше същото кафене впрочем, където той беше чакал своята Бистра след тренировките си преди четиридесет години и тя пристигаше най-сетне с късата бляскава поличка и още с кънките на краката, сядаше до него и той се чудеше къде да гледа, а тя сякаш не забелязваше нищо и подробно му разказваше как е минала тренировката ѝ по фигурно пързаляне, а сетне му хващаше ръката и я допираше до бузата си, за да му покаже колко е студена.

Всеки ден той пристигаше тук, събличаше якето си и го провесваше на закачалката, поздравяваха се с барманката и тя му правеше първия чай. По някое време той се отправяше към тоалетната в дъното на коридора, после се връщаше. Към обяд барманката му приготвяше сандвич с кайма и кашкавал и му го поднасяше в една чинийка заедно с нож и вилица. А сетне му подаваше и втория чай. Междувременно започваха да пристигат момичетата, които тренираха фигурно пързаляне и в кафенето ставаше шумно. След няколко часа в кафенето нахълтваха хокеистчетата, размятали стиковете си, подпираха ги в ъгъла и се хвърляха да играят на джагите. Сетне и те се отправяха към пързалката, към леденото ѝ безмълвно дихание под много високия, окичен с прожектори купол.

Но началниците се сменяха, те пък, на свой ред, сменяха персонала. Така че един ден наместо от барманката възрастният човек беше посрещнат от високо момче, косата му беше вързана на опашка, а по бузите му мъждукаше тънка руса брадица.

При едно от ставанията на стареца до тоалетната момчето излезе от кафенето и го проследи с поглед къде отива. И после, когато той се върна и тежко седна пак на креслото си, момчето изскочи иззад бара и застана пред него. Един лев, каза то. Какво един лев, попита човекът. Дължиш един лев. От днес тоалетната вече струва един лев.

Очите на стареца плуваха във влага. Аз пък щях да забравя, каза той. Наведе се, зарови се в сака, който този път носеше и извади от него чифт стари боксьорски ръкавици. Бяхме говорили с господин Майски, той ме знае, да донеса ръкавиците си, да ги сложим тук на стената. Не може да нямаме един велик сувенир от теб, така ми каза господин Майски. Момчето го гледаше отгоре. Дай тези ръкавици, каза то. Взе ги, скочи зад бара и излезе оттам с едно мачете. После клекна, пусна ръкавиците на гумената, мокра от вкарания от обувките сняг пътека между масите и бързо и сръчно ги насече на парчета. И хвърли парчетата в кошчето.

Старецът стана, облече си якето. Май главата му се завъртя, защото известно време остана така, на едно място, със замъглен поглед. Сетне се наведе, взе сака и тръгна към изхода. Чак навън, под снега, който се сипеше върху голата му глава, се сети, че беше забравил да попита какво е станало с Бистра, защо тя не работи вече в кафенето.