Интервю на Владислав Христов със Станислава Станоева

Поезия, проза, поезия, в последователността на излизането на вашите книги сякаш има ритъм. Кога при вас идва време за поезия и кога за проза? Свързан ли е редът им с вашите житейски преживявания?

Нямам някакво определено време за поезия и друго за проза. Това, което не мога да кажа с прозата, го казвам с поезията и обратното. Понякога ми стига да напиша две-три стихотворения, друг път искам да е нещо по-дълго, по обяснително, по-сюжетно. Поезията избухва изведнъж, трябва само да поотлежи и да бъде редактирана след това, ако има нужда. Писането на проза е по-различен процес. За нея трябва по-голяма дисциплина. Аз съм стихиен автор – нямам някакви определени ритуали. Не си казвам: ето, сега трябва да седна и да напиша днес пет страници. Пиша, когато нещо ме подпре отвътре, когато усетя, че това, което мисля, си заслужава да се материализира под формата на писано слово. Никога не се насилвам. Дори понякога, когато работата ми позволява, си взимам кратка отпуска, отивам някъде на спокойствие в друг град, за да пиша. Познайте колко съм написала по този начин. Единствено нахвърлям идеи. Разхождам се, събирам впечатления, седя по пейките и в главата ми се подреждат разни неща, изскачат хрумвания, например как да продължа някакъв разказ, който е стигнал донякъде и не знам как да го завърша. Или ми хрумва някаква метафора. Записвам ги на телефона, защото после ги забравям. После вкъщи вече ги вадя, развивам ги. Други направо изтривам. Не бих казала, че редът на писането на поезия или проза е свързан с житейските ми преживявания. Според мен творчеството като цяло е някакъв отпечатък от битието на автора. Човек цял живот описва себе си, преживяванията си, чувствата и мислите си, дори и когато описва нечий друг живот.

Споделяте ли наблюдението ми, че загубата в личен и житейски план може да е един от големите двигатели за поета? Как е при вас в това отношение?

Най-големите вдъхновения са животът и смъртта. И любовта, разбира се. Това са движещите философски категории за всички автори. Това са изначалните закодирани в нас ядра, от които се черпят идеи, вдъхновения, размисли, рисуват се картини, композира се музика… След това идват природата, философията, музиката, религията. Когато една загуба засегне теб, тогава тя наистина се превръща в двигател. При мен изведнъж се струпаха много загуби – на родители, близки приятели, любими, колеги. И раздели – на всякакво ниво. Мислех си, че живея в някаква омагьосана реалност, че някой иска да види колко още мога да издържа на тъгата. Докато си в нея, ти си като в яйце – нищо отвъд не съществува. Поне за мен. Гледам единствено да помогна с каквото мога. Включвам се на автопилот. След време излизаш от яйцето – някак помъдрял, някак смирен, някак остарял и тъжен, прозрял, че загубата е част от всичко. И накрая, за да не се взривиш от това, което си видял, усетил и изживял, сядаш и го изсипваш върху белия лист. Така се случи при мен.    

Смятате ли, че съвременната поезия става все по-апокалиптична? Какво слагате на другата страна на везната, за да балансирате апокалипсиса?

Светът, в който живеем става все по-апокалиптичен. Все по-травматизиращ, труден, живеем затрупани от информация, от нови технологии, от войни, политически борби, изменения на климата, борби за насъщния… Лично аз си повтарям, че винаги има изход. От всичко. Казвам си, че имам покрив, легло, приятели, хляб на трапезата, здраве. Съвременният човек има бърз достъп до всичко и иска да го притежава. Превърнахме се в едно перфектно консуматорско общество. Аз се стремя да напусна този модел. Искам да живея с възможно най-малко, само това, което е жизнено необходимо. Искам да оставя минимален въглероден отпечатък, да бъда „зелен“ човек. Доколкото мога. Аз съм като героя на Карлос Кастанеда Дон Хуан – практикувам спиране на света. И знам, че мога сега, в тази минута да напусна всичко и всички без никакво съжаление. За да балансирам тревожността, апокалипсиса, бягам сред природата, бягам от суетата, отивам там, където мога да чуя собствените си мисли. Това ми дава спокойствието, от което имам нужда.  

Две от най-значимите български поетеси – Мирела Иванова и Асиния Михайлова застават зад „Хляб, любов и други ангели“ със своята редакторска помощ. С какво всяка една от тях допринесе за книгата?

Всички мои книги досега имат различни редактори, всички до един – перфектни. Харесва ми да го има това разнообразие. Да видя кой как работи, как се справя. Пък и аз как реагирам. Аз съм доста диалогичен автор – винаги се радвам на добронамерената критика. Отстъпчива съм към редакторски намеси, но само ако редакторът е добронамерен. За щастие, през годините случих все на такива. На Аксиния Михайлова, която много ценя, споделих, че имам почти готова стихосбирка и тя самата пожела да я види. След което се чухме по телефона и тя ми даде някои много ценни насоки, с които се съобразих. След това по други поводи започнах да общувам с Мирела Иванова, чието име знаех още от ученическите си години и много харесвах поезията ѝ. Помолих я да ми стане редактор някак свенливо. Мислех, че ще ми откаже, тъй като е доста зает човек. Тя обаче прие с радост. Махна някои стихотворения, направи леки редакции върху други, подреди още по-добре трите цикъла на книгата, даде им нови имена. Благодаря и на двете наши големи поетеси, че ми помогнаха книгата да стане цялостна и завършена.   

Били сте в средата на поет като Добромир Тонев, кои най-важни негови уроци в писането помните и до ден днешен? Какъв човек всъщност беше Добромир Тонев?

Добромир Тонев беше моят пръв и най-голям учител в писането на поезия. И досега ми липсват неговата обективност, критичност, добронамереност. Имах привилегията да бъда част от Поетическата академия, която той създаде, и цели пет години да черпя от неговия опит, талант, чудатости… Той дори е редактор на първата ми книга.

Добромир Тонев беше добър човек, попаднал в лош отрязък от времепространството. Беше абсолютно безкомпромисен по отношение на писаното слово, тъй като самият той беше брилянтен поет. Беше забавен, с прекрасно чувство за хумор, беше капризен, на настроения, доста строг и дори понякога ни се караше, но ни научи да управляваме талантите си там, в академията. Да не сме горделиви, да сме умерени, скромни, но и да отстояваме позициите си и мястото си под слънцето. Сега като се замисля, той беше перфектен учител – спечели нашето доверие и под формата на игри и закачки ни изгради като автори. Той ме научи, че в поезията трябва да се внушава, а не да се обяснява, да се опредметява, за да се градят устойчиви образи, да се търсят нови, по-философски теми, да се измислят неочаквани метафори, да не се използват прекалено много определения… Да знам, че стихотворението може да не е в рима, но то задължително трябва да има ритъм. Много неща… 

Съществува ли пловдивска поетична школа, или става дума по-скоро за сбор от различни поетични гласове и поколения? Следите ли младата българска поезия? Какво ви прави най-силно впечатление?

Имахме и продължаваме да имаме прекрасни пловдивски поети. Имена като Петър Анастасов, Николай Заяков, Александър Бандеров, Добромир Тонев, Тодор Чонов, Веселин Сариев, София Несторова, Божана Апостолова, Иван Вълев, Иван Странджев, Йордан Велчев, Николай Гюлев и други доказват това. От по-съвременните мога да посоча Борис Роканов, Вазкен Налбантян, които, за съжаление, вече не са сред нас, а така също Александър Секулов, Антон Баев, Петър Краевски, Ина Иванова, с които сме почти от едно поколение. Със сигурност пропускам някое име.

Чета доста съвременна българска поезия от млади автори. Всички сме минали през този етап, когато все още търсиш своето място, своя глас, стил. Когато ти липсват опит, житейска мъдрост, увереност. Тези неща се преодоляват с годините. Харесва ми това, че има млади хора, които искат да пишат, да се усъвършенстват. Един от пътищата за това е да се чете, много да се чете. И не само поезия, ако може да се чете всичко. Да се пише и да се задрасква. Всеки истински талант все някога ще стигне до своето признание, сигурна съм. България винаги е имала и ще има поети от световна величина.

„Раста в този град като корен“, така започва един от текстовете в книгата. Представяли ли сте си някога да живеете извън Пловдив? Доколко градът определя светогледа ви на пишещ човек?

Както вече казах, аз мога да напусна всяко място и да се сбогувам с всичко, което имам, във всеки един момент. В този смисъл нямам някакъв особен сантимент към града. Наистина Пловдив е древен град с много културни пластове, етноси, религии, но и с доста еснафски нрави. Понякога се движа из него като фланьор, друг път се спъвам от всяко негово съвременно несъвършенство. Не смятам, че Пловдив е определил изцяло светогледа ми. Смятам себе си за продукт на по-широки територии – физически и духовни. Но определено Пловдив е бил в основата на светогледа ми. Той е моят роден град и тук са моите близки, моите приятели, моята младост. Тук е моята носталгия. И дотам.

Все повече си представям да живея в някое по-малко населено място, сред повече природа и по-малко шум и лош въздух. А защо не и на село.   

Вие не сте автор, който обича шумно да се самоафишира, какво е мнението ви за писателите, които държат постоянно да са под светлините на прожекторите?

Нямам някакво конкретно мнение. Нека всеки е свободен сам да решава какво да прави и как да се държи. На мен ми харесва да съм в сянка, друг обича да е на слънце. Великият Творец обича разнообразието.

Чувствате ли се неразбрана като пишещ човек? Кои хора бихте искали да ви разбират?

Сред семейния, приятелския и колегиалния ми кръг се чувствам разбрана. Струва ми се, че така е и сред обществото на пишещите хора. Но може и да бъркам. Някак не ми се иска чак толкова лесно да ме разбират.

„Някои пътища водят право в тъгата“ пишете в едно от стихотворенията, а кои са пътищата, които ви извеждат от тъгата? Какво ви прави щастлива и цялостна?

Всички позитивни неща ме отдалечават от тъгата – хубава книга, филм, музика, разходка сред природата, далечно пътуване, любов, приятелско събиране, среща с хора на твоята „вълна“. В мен винаги е имало някакъв стремеж към щастието, радостта, волността, безметежността, свободата. И аз като Джон Ленън искам като порасна да стана щастлива.

Детето във вас се появява на места изненадващо в книгата. Как се разбирате с него и в кои моменти ви е най-нужно?

Трудно му е, определено. Не му обръщам достатъчно внимание. Но понякога си говорим, друг път му се карам, после страдам за това свое държание. То и затова иска вече да си тръгне от мен. Не разбира глупостите, с които запълвам живота си, вместо да си играем. Детето в мен е моята утеха, моята люлка, на която се люлея, когато ми е трудно. Обичам го и не мога да си представя живота без него. 

На представянето на книгата в Пловдив, споделихте, че работите по нови прозаични текстове, разкрийте ми повече подробности за тях.

Пиша нови разкази, които се надявам един ден да се подредят в книга. Те са като естествено продължение на сборника ми с разкази „Трева и звезди“. Част от тях са отново автофикционални, в други героите са напълно измислени. Новите теми, върху които работя, са за войната и нейното отражение върху всички нас, родовата памет, отчуждението и самотата, липсите и отсъствията, лутанията на съвременния човек от големия град, който търси своето щастие и своето място под слънцето.

Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Носител е на множество национални и международни литературни награди. Автор е на стихосбирките „Смъртта на палача“ 1999 г. (Национална награда за първа поетическа книга в конкурса на Шуменския университет, 2000 г.), „Полет в камъка“ 2003 г., „Градове и други острови“ 2009 г. (Номинация за награда „Пловдив“), „Теория на всичко“ 2012 г. (Номинация за национална награда „Николай Кънчев“), „Форми на живот“ 2017 г., „Божествени частици“ 2020 г., „Хляб, любов и други ангели“ 2024 г. и на сборника с разкази „Трева и звезди“ 2022 г. (Номинация за годишните награди на Портал Култура и за дебют на Националната литературна награда „Йордан Радичков“, 2023). Нейни произведения са преведени на турски, английски, немски и норвежки.