Сборникът съдържа седем научнофантастични разказа от 70-те години на ХХ век, написани от един от най-необикновените каталонски белетристи.

Пътешествия във времето, в пространството и между успоредни реалности; истории за извънземни и за андроиди; разходки из основанията на живота и преддверията на смъртта, всички обединени от една от най-чаровните и побъркващи черти на човешкия род – неудържимото любопитство. 

В различните етапи от живота си Мануел де Педроло (1918–1990) е и публицист, преводач, редактор, коректор, застрахователен агент, частен детектив, зарзаватчия, рекламист. Автор е на 20 000 страници: книги, пиеси, статии, есета, стихотворения. На български е познат с постапокалиптичния си роман „Хроника на второто начало“.

Мануел де Педроло, „Последен ход“, превод от каталонски Нева Мичева, художник Люба Халева, издателство „Ерго“, 2024 г.

Всемирният регистър

Така се случи, че засякох мистър Франки на три различни места, на две от които ми се стори, че няма причина да се намира. Той вече държеше офис в Парк Драйв, когато аз наех съседния – малко преди злополуката, отнела живота на моята годеница, Моуре. Седем години оттогава. Още от началото ме учуди табелката на вратата от матирано стъкло, на която с дискретни черни букви пишеше: ПЯСЪЧНИ ПРОУЧВАНИЯ. Заинтригува ме и че през вратата – доколкото можех да видя – винаги влизаха и излизаха едни и същи хора: група млади служители, момчета и момичета с болнав вид, толкова бледи, че изглеждаха скарани със слънцето. Клиенти така и не забелязах. И офисът бе непривично тих – отвътре не се чуваше дори тракане на клавиши, а знаех, че имат пишещи машини, калкулатори и дори компютър. За компютъра разбрах веднъж, когато се беше повредил и техникът, дошъл да го поправи, сбърка вратата.

С мистър Франки – мъж с плът като тесто и белезникава, почти прозрачна кожа – се запознахме в асансьора. Един ден, след като доста време почти редовно се засичахме там и вече се бяхме представили, събрах дързост и го попитах:
– Какво са пясъчните проучвания?
– Изследваме златоносния потенциал на определени пясъци по поръчка на клиента – отвърна сякаш искрено.
– Охо! И има ли хляб в това?
– За агенцията, да – призна все така чистосърдечно. – Работим на твърд хонорар, а при положителен резултат вземаме и комисиона.
– Значи още има хора, които търсят злато в пясъка?
– Повече са, отколкото можете да си представите – усмихна се той.
И така да беше, продължаваше да ми е странно. Пък и никак не е нормално една компания да не е вписана в телефонния указател с номер и прочее.

Не след дълго обаче в рамките на три седмици два пъти се натъкнах на мистър Франки другаде – в Далиана и в Офенс, където ме отведоха ангажиментите ми на търговски представител. В Далиана тъкмо бях спрял на червено, когато той излезе от една ниска тухлена постройка – партер и горен етаж, – чиято метална фирма осведомяваше, че там е седалището на Асоциацията за устно наследство. В Офенс пък, докато обядвах в ресторанта от другата страна на улицата, го видях да влиза в сграда, където се помещаваше „Морски води“ АД.

Помислих си, че между изследването на пясъка и заниманията с устно наследство, каквото и да значеше това, надали има много общо. От друга страна, връзката с нещо на име „Морски води“ изглеждаше по-разбираема, но там разминаването беше друго: Офенс не е на морето, най-близката крайбрежна зона отстои на поне хиляда и двеста километра…

Такова любопитство ме загриза, че се задържах в ресторанта, докато моят познайник не излезе от сградата насреща. Тогава, след като изчезна с колата си – раздрънкана бричка, с която никога не го бях виждал в Драйв, – пресякох платното и влязох в „Морски води“.

Попаднах във вестибюл, където момиче с безразлично, прежълтяло лице седеше пред масичка, на която имаше само телефон и ваза с четири клюмнали лилави цветя. Явно не беше навикнала на посетители, защото смаяно се ококори, преди да разтегне безцветните си устни в насилена усмивка.
– Мистър Франки? – попитах. Тя още повече се смути и даже се поизчерви, сякаш съм ѝ задал неприлично личен въпрос.
– Мистър Франки ли?
– Да – настоях. – Имахме среща в бар „Шалка“ преди почти час, но той не дойде и допуснах, че се е задържал…
– Не, тръгна си – издаде го тя. – Преди малко.
– Аха… а няма ли да се върне?
– Идва само в дните за инспекция.
– Ясно… Благодаря ви.

Любопитството ми растеше и след десет дни, когато пак отидох в Далиана, повторих маневрата, този път в Асоциацията за устно наследство. Тук имаше рецепция и служител с анемичен вид и помръкнали очи, който изникна от вътрешността, щом чу звънеца на вратата.
– Мистър Франки?
Младежът съвсем заприлича на умряла риба и поклати глава.
– Няма такъв, имате грешка.
– Инспекторът – пробвах се аз.
– А, да! В момента го няма… – поправи се в крачка. – Ще дойде чак в сряда.
Престорих се на ударен.
– В сряда ли? Че днес не сме ли сряда?
– Не, не! Днес е понеделник.
И двамата погледнахме към настолния календар, сбутан в ъгъла на дългия плот.
– Ами чудесно – засмях се, – току-що си спечелих два дни…
Той разбра шегата и също се засмя.

По пътя към къщи за енти път си повторих, че тази история е крайно съмнителна. Инспектор? И то на фирми с толкова разнородни предмети на дейност? Само едно ги свързваше, а именно: според табелите им заниманията и на трите бяха от най-нетипичните. Е, да, изобщо не ми влизаше в работата, но любопитството не ми даваше мира, да му се не знае!

Както и да е: най-вероятно нищо нямаше да предприема, ако три дни по-късно на тръгване от офиса не бях попаднал на четирима мъжаги, помъкнали с голямо усилие (явно доста им тежеше) две огромни метални кантонерки, които едва се провряха през иначе високата и широка врата на „Пясъчни проучвания“. Вътре момиче с позната физиономия – бяхме вземали заедно асансьора в дните, когато ходех сутрин – чакаше на прага на също отворената врата на помещение, където бяха струпани камари от стегнати пакети, навярно с бланки или фишове. Неизбежно се запитах за какъв дявол им е всичко това. Имаше очевидно несъответствие между бранша им, неминуемо ориентиран към ограничен брой клиенти, и вместимостта на кантонерките плюс обема на събраните материали. Тази грамада подобаваше на някаква мултинационална корпорация. А „Пясъчни проучвания“ нямаше как да е такава.

Не знам дали точно тогава или малко по-късно ми хрумна да се поразровя в делата им. Факт е, че до вечерта се поддадох на изкушението и реших да вляза в офиса им.

Нямаха аларма или друга специална защита, а вратата се заключваше с две най-обикновени брави както останалите в сградата – петнайсететажно здание с близо сто и четиресет кантори и приемни на търговски дружества, лекари, адвокати, брачни консултанти, религиозни малцинства.
Аз обаче се вмъкнах откъм двора, през прозореца, съседен на моя. И тъй като не исках взломът ми да се забележи, щом стъпих вътре, втъкнах обратно пантите, които бяха изскочили от гнездата си, когато бутнах отвън – така щях да мога да го затворя и на излизане.

Веднага ми просветна защо агенцията е тиха като гроб – всичките ѝ стаи бяха шумоизолирани. Една приютяваше малък кабинет, вероятно на мистър Франки, в друга се намираше компютърът, в трета, обширна зала, в редици стояха петнайсетина маси със съответния брой пишещи машини на тях. Имаше и пет помещения, запълнени от горе до долу с кантонерки. Офисът се оказа далеч по-голям, отколкото си го представях – не знаех, че заема цялото пространство зад моя и още четири други; площта му реално беше седморна.

Отворих една папка наслуки. Извадих отвътре картон, на който пишеше име, следвано от град и дата, а отдолу – дълъг списък от други имена, предшествани от съкращението Кл. Те бяха твърде различни от това на титуляра и срещу всяко фигурираха по две дати (с изключение на последното, където беше само една). За пет минути се уверих, че всички картони се подчиняват на същия принцип.

Не схващах. Ако имената бяха на клиенти, а останалите данни – информацията, която са дали за себе си, защо никъде не се виждаше нито адрес, нито фирмено наименование или съкращение, нито сведение за професията им? Да не говорим, че с разположението си числата към имената навеждаха на мисълта за години на раждане и на смърт… А най-изненадващото беше, че фишовете са толкова много. Ако кантонерките наоколо бяха пълни, то в тях се побираше цялото население на Драйв, умножено по сто!

Щом се сетих за Драйв, потърсих картон на мое име. И го открих там, където се полагаше да бъде, към края на буквата Ф. Прочетох удивен:
ФУТ, Джон (Палисейд, 1946 – …)
Кл. Клиланд, Джеймс (Лондон, 1902 – Венеция, 1945)
Кл. Родера, Рамон (Суека, 1837 – Барселона, 1902)
Кл. Рибо, Жак (Марсилия, 1781 – Марсилия, 1836)
Кл. Морио, Пиер (Хавър, 1707 – Лион, 1779)

До този момент не бях обърнал внимание, че числата обозначават все по-ранни дати, тоест постепенно се връщат във времето. Колкото по-надолу в дългата опашка, толкова по-назад. Първият (от хронологична гледна точка) запис беше от VIII век.

Веднага потърсих картона на Клиланд, Джеймс. Идентичен беше, с единствената разлика, че тук с главни букви пишеше неговата фамилия. Останалите, които лека-полека издирих, се повтаряха. Всичко, като се започне с последователността от дати, водеше до извода, че целият низ от имена – моето, Клиланд, Родера, Рибо – се отнася до един и същи човек. Скоро след като някой от поредицата изчезнеше, се появяваше следващият, понякога преди да е изтекла дори година. Значи ме имаше от дванайсет века!

Наложи ми се да седна на пода, защото ми се зави свят. Ако това, което подозирах, бе вярно, то открай време живееха все същите хора. Променяха се имената и месторожденията им, но те някак си пребъдваха; в противен случай от този архив не би имало смисъл. Все същите хора, а с течение на годините – и неколцина отгоре, разсъдих. Ето защо съществуваше начална дата. Периодично се появяваха нови индивиди и от този момент нататък се повтаряха. Ала щом има начален момент, защо да няма и финален…

Прехвърлих стотици картони, все така наслуки, преди да попадна на един, чийто първи (или последен) запис гласеше: 1917–1926. От петдесетина години не се завръщаше… После намерих и други, но малко – само двайсет и няколко, достатъчни обаче да се убедя, че завръщането не е задължително.

Към шест сутринта, когато до първите слънчеви лъчи оставаше по-малко от половин час, а аз бях от поне пет в офиса на „Пясъчни проучвания“, изрових картона на Моуре. Над името ѝ, дадено с точните дати на раждане и смърт, които ми бяха известни, се виждаше и друго: ОРДА̀ЛИЯ, Рут (Ню Йорк, 1968 –). Шестгодишна.

Прекарах сутринта във вцепенение, а следобед и голяма част от вечерта се наливах с алкохол, за върховно недоволство на майка ми, убедена, че отново изпадам в депресията от смъртта на Моуре, след която изкарах осем дни в запой. На следващата сутрин се събудих с така набъбнал език, че не можех да го помръдна. Не може да бъде, рекох си, „разкритията“ ми бяха безумни. Дори прераждането да беше възможно под каквато и да било форма – как да си обясня наличието на организация, натоварена (от кого?) да поддържа архив на всички съпътстващи промени? Откъде черпеше сведения? Обикновените хора нямат достъп до…

Спрях се. Току-що си бях помислил: „обикновени хора“. Но такива ли бяха младите мъже и жени, които работеха в агенцията? Включително самият мистър Франки… Отговорът е бил под носа ми отдавна, само дето аз едва сега се усещах: та те всички си приличаха. Приличаха и на момичето, което видях в Офенс, както и на момчето, което ме посрещна в Далиана. Бледни, с характерни инертни тела, угаснали очи и слабосилен вид.

Потръпнах. Откъде се бяха взели? С какво намерение? Кой им беше възложил подобно занимание? И то в световен мащаб! Най-сетне разбирах. Асоциацията за устно наследство и „Морски води“ АД бяха филиали. Сигурно имаше и още – по един във всеки по-голям град, както и допълнителни, които вероятно събираха данните от цели окръзи с техните села, паланки, стопанства… Съществуваше универсален архив на всичко живо от зората на света, на човечеството!

Пак се натрясках, естествено, а когато отново изтрезнях, нищо не се беше променило. Бях видял регистъра на Парк Драйв, моя град; бях намерил собственото си име, името на Моуре… Моуре! Нея можех да проверя. Тя сега се казваше Рут Ордалия и живееше в Ню Йорк.

Взех влака и два дни по-късно слязох на Сентръл стейшън. Беше прекалено късно, за да мина през „Гражданска регистрация“, но на следващата сутрин в десет вече държах в ръце удостоверение за раждането на Рут с адрес на него. В Харлем. Не се учудих. По името ѝ се бях досетил, че е черна.

Таксито ме остави пред къща, която се крепеше права само защото от двете ѝ страни я подпираха други две; заедно те постигаха онова, с което никоя от трите не би се справила поотделно: да не рухне. А хората на стълбището – двама мъже и една жена, които изглеждаха стари, без да са – не можех да си ги представя другаде освен на тази уличка, която малко по-нагоре завършваше с нещо като площадка, от която стърчаха само железните подпори на бивши люлки, пързалки и прочее съоръжения за игра.
Нищо не попитах, нямаше да ми отговорят.

Едно шестгодишно момиче, което едва ли ходеше на училище, в този час почти със сигурност щеше да е навън. На площадката обаче го нямаше. И не дойде до пладне, когато взех да си мисля, че май все пак ще се наложи да се върна до къщата и да питам.

Веднага я познах. Явно беше квартеронка, понеже имаше европеидни черти и не твърде наситен цвят на кожата. От Моуре бе запазила почти класическите пропорции на лицето и благостта, по която чифт внимателни очи, като моите в момента, лесно можеха да я разпознаят. Приближаваше се бавничко, с известно усилие, понеже левият ѝ крак, по-хилав от другия, беше закопчан в метален апарат, който се спускаше чак до стъпалото, скрито в ортопедична обувка. Да, куцичка беше.
Изчаках, докато подмина пейката (двете още несчупени дъски, на които седях) и я повиках:
– Моуре!
Спря, залитна – нищо чудно да е било и по чисто физически причини – и се обърна. Погледна ме, сякаш да се убеди, че точно аз съм се обадил, а като видя, че ѝ се усмихвам, попита:
– Ти кой си?
– Джон. Аз съм Джон, Моуре.
Очите ѝ добиха ново изражение, като че взрени в нещо, което е на път да осъзнае, без да успява напълно:
– Защо ми викаш Моуре? – попита учудено.
– Знам, че си Рут – отвърнах.
– Да – и доверчиво откликна на протегнатата ми ръка: тъмните ѝ, нежни пръстчета легнаха в моите.
– Познаваме ли се? – каза.
– Да, Рут.

Нямах план, но ето че я поведох, все така хваната за ръка, към дома ѝ. Баща ѝ отсъстваше и никой не вярваше, че някога ще се върне – беше напуснал съпругата и петте си деца, от които Моуре беше трета…

Нещата излязоха сравнително прости, обаче формалностите си бяха формалности и се върнах в Драйв чак след седмица, за да успеят властите надлежно да ме проверят и да отсъдят, че могат да я поверят на моята опека, щом вкъщи има жена, майка ми, която да се грижи за нея. Рут, запитана за протокола, каза без колебание:
– Много искам да замина с Джон.
И ме погледна с топлите си, трепетни очи, пълни с упование, които продължаваха да търсят един невъзможен отговор. Точно като мен. Защото на следващия ден, когато отидох на работа, табелата „Пясъчни проучвания“ вече я нямаше, а като попитах портиерите, нощния и дневния, узнах, че мистър Франки и неговите хора са се изнесли преди три дни, без да оставят адрес. Предположих, че колкото и да съм внимавал, ми е убягнал някой детайл, по който са разбрали, че в офиса им е влизано. И пред полицейското разследване, което сигурно са сметнали за неизбежно, са предпочели да се изнесат.

Вдън земя бяха потънали и Асоциацията за устно наследство, и „Морски води“ АД. Установих това, когато следващата седмица минах през Далиана и Офенс. Така или иначе, дейността си не бяха преустановили, убеден бях. Някъде другаде, под различно име, мистър Франки и анемичните му сътрудници все още попълват всемирния регистър.
Ето защо сега, където и да ходя, винаги гледам фирмените табели по сградите. Току-виж някой ден отново попадна на някоя твърде чудата…

Мануел де Педроло