Поразително е, че при всеки удар на грубата действителност поетът се зарежда с нова енергия за своите пътешествия. И това е енергия колкото на състрадателното съзерцание, толкова и на социалната поривност.
Пейзажи на духа
90 години от рождението на Дамян Дамянов
1
Нежна и красива печал струи в поезията на Дамян Дамянов. От “Ако нямаше огън” (1958) до “Минава тъжният човек” (1996) звучи лайтмотивът на светлата тъга. Като че ли този изтънчен лирик с всяка своя книга ни поднася нови и нови вариации на дълго носталгично пътуване в тунелите на социалното и екзистенциалното време. С поезията си Дамян Дамянов сякаш акушира трудно раждащото се съзнание на съвременния човек, проследява пулсациите и зигзагите на народностната съдба, отразена във вселената на индивидуалното съзнание. И тази свръхзадача, с която може би неволно се е нагърбил поетът, го приютява в традицията на голямата българска поезия през последното столетие.
Нашите велики поети всъщност пишат една безкрайна симфония на печалното съзерцание. От Ботев до Вапцаров те изграждат скръбната постройка на такъв свят, в който красотата и хармонията са заключеници в мрачен затвор, справедливостта е беден роднина, а любовта – мечтател невъзможен. В такъв план поетите от 40-те години на ХХ век насам продължават търсенията на своите велики предходници. Валери Петров, Александър Геров, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Александър Вутимски, а малко по-късно и Пеньо Пенев, Павел Матев, Андрей Германов, Михаил Берберов, Христо Фотев (при цялото различие на индивидуалния лирически рисунък) с удивителна последователност отправят корабите на своите музи на все същото “далечно плаване” (по яркото сравнение на Иван Пейчев) към вечно мамещите неизследвани социални, нравствени и естетически територии.
2.
Дамян Дамянов е от безстрашната фаланга на тези изследователи поети. Не може да не ни впечатли страстта на неговия лирически стоицизъм, упоритостта на странстващия изследовател, за когото дебрите на човешкото съзнание са магически привлекателни, а терзанията на човешката душа – вход към други, необясними светове. Затова в самото начало на поетическия си път той заявява:
О, нека всичко, всичко да ми вземат,
но към света да ми оставят само
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го чувствам,
една ръка, с която да го сложа
завинаги в най-честния си стих!
(“... И нищо че крила корави нямам”)
Поразително е, че при всеки удар на грубата действителност поетът се зарежда с нова енергия за своите пътешествия. И това е енергия колкото на състрадателното съзерцание, толкова и на социалната поривност. Ако внимателно прелистим лиричните сбирки на Дамян Дамянов, ще видим как упорито и вглъбено той дълбае в човешката душа, как изследва нейните трепети и пулсации. И как се опитва чрез своеобразната поетическа психография на индивида да очертае движението и трансформациите на обществените процеси. В такъв аспект никак не е парадоксално твърдението, че Дамян Дамянов е колкото нежен лирик, толкова и остросоциално ангажиран поет. Нека проследим, макар и схематично, конкретните поетически параметри на това двуединство. Нека разгледаме с почуда и вълнение създадения от лирика метафоричен кентавър, чиято горница е Човекът, а долница – Обществото.
3
Богата, разностранна и ярка е палитрата на чувства, настроения и състояния, която разгъват пред нас стихотворенията на Дамян Дамянов. Още в някои от първите му книги – “Ако нямаше огън”, “Очакване”, “Пред олтара на слънцето”, впечатлява майсторството на поета да портретува, да извайва от искрящи сравнения, образи и метафори живия лик на делничния човек. Нежен и деликатен, страстно напрегнат и меланхолично реещ се, графично изострен и пастелно разфокусиран, поетът иска да открие образа на истинското, на автентичното чувство, преживяване или мисъл. Индивидуалната вселена на отделния човек, както и социалната вселена на обществото привличат магически вниманието на Дамян Дамянов. Може да се каже, че няма стихотворение на поета, което да не е насочено към тази глобална тема.
Изследването на необятните вътрешни пространства на отделния индивид, както и на многоликия живот на обществото се извършва с някаква неизтощима страст. Сякаш поетът се страхува, че няма да му стигне времето (а и думите), за да пресъздаде цялото богатство от нюанси, парадокси, противоречия, хармонии на индивида и на социума. Тази изследваческа страст се разполага главно в полето на полярните съпоставяния или екстраполации на чувства, състояния, внушения. Любов и нелюбов, свобода и несвобода, възторг и покруса, устрем и съзерцание – като че ли предимно в гранични проявления поетът изследва човека и обществото.
Затова така болезнено присъства темата за любовта. Любовта се разглежда не само като отношение към близкия човек, но и като страст към природата, като възторг от живота, като екстаз от постоянното съзерцание на чудото Човек.
Стихът се опитва да отрази неуловимото единство на полярните състояния, които преминават едно в друго, разтварянето на човешката монада във всемира, сливането с могъщата енергия на природата, което е тайната на надмогването на смъртта от живота:
Не, няма да умра! Сега разбирам!
Нашепват ми го тези планини,
които ме сродяват със всемира
и във които моят глас звъни
като събудено хайдушко ехо.
Не, няма да умра! Трепти край мен
Балканът стар – зелена моя дреха.
Не, няма да умра! Запален ден
наоколо ми като факел свети.
В очи събирам целия Балкан.
Във планини, във въздух, във дървета
оставам аз навеки разпилян.
Оставам във кавала, който свири,
в тревите, в оня лястовичи кръг.
А всичко туй не може да умира
дори и след самата моя смърт.
(“Не, няма да умра”)
4
Твърде често Дамян Дамянов персонифицира смъртта, облича я с чисто човешки и земни черти. Има нещо кокетно и закачливо даже в отношението към нея. И това не е толкова игра на метафори и сравнения, колкото принципиална позиция на ума на автора. В безкрайния и безначалния кръговрат на Вселената, в който Човекът е възвишена искра, блестящо мигновение, всъщност няма смърт, сякаш ни внушава поетът. Смъртта е само вход от едно състояние към друго, арка, през която струят различни енергии. Не само с десетките прекрасни стихотворения, които представляват вариации на любовно чувство или отношение, но и с редица стихотворения, посветени на темата за Отечеството, Дамян Дамянов материализира тези свои разсъждения. От българските поети след Павел Матев може би именно Дамян Дамянов има толкова много искрени и блестящи поетически възпеви на Отечеството. Образите на велики българи (Ботев, Паисий, Левски, Караджата, Яворов, Дебелянов), местности, събития помагат на поета да се докосне до величествения лик на Отечеството. И за разлика от мнозина автори Дамян Дамянов извайва своите песни за България с неподправен патос, завладяващо вдъхновение и страстно чувство:
Ти все тъй малка си била!
Но и огромна си, защото
побра орловите крила
и крачката на своя Ботев!
Земя на слънце и на креп!
Щом нощем те покрий тъмата,
аз тръгвам като дух из теб
подир духа на Караджата!
(“Българийо!”)
5
В поезията на Дамян Дамянов ни впечатлява емоционално-чувствената плътност и същевременно ефирност на лирическата инвенция. Тук поетът продължава най-добрите традиции на голямата българска поезия. И ние усещаме невидимите струи на онова кехлибарено лъчение от доброта, топлина и нежност, които ни водят към изворите на вдъхновението у Яворов, Дебелянов, Лилиев:
Там малко момиче с очи като твойте зелени
вървеше по изгрев в лъките, обуто в роса,
и слагаше малки венчета от китки червени
първо на моята, после на свойта коса…
И ний се венчавахме с някаква детска невинност,
лепяхме светулки по своите бледи челца –
със тях за да можем по-лесно през мрака да минем,
и пак да останем със своите светли сърца.
(„Вечерна песен“)
Стихотворенията на Дамян Дамянов от първите му книги напомнят акварели, рисунки с пастел и креда, грациозни и изтънчени изображения с молив или туш. Но дори и бегли зарисовки, дори и чезнещи контурни въздишки – те пак са цветово наситени, хроматично разцъфващи, въздействащи като багрена феерия. Главната причина е в умението и таланта на автора да разкрива вътрешни душевни състояния, да рисува картини от невидимия свят на душата. Затова зад външната условна графична пестеливост се крие цветовото богатство на емоционалната наситеност и многообразие:
Черни мисли като черни птици
връхлетяват някога и мен,
изкълвават моите зеници,
погледа ми правят лед-студен.
Спи сърцето в каменна обвивка.
Буря тътне, стапя ме тъга.
Донеси ми своята усмивка,
за да свърши бурята с дъга!
(“Мигове”)
6
Неточно и повърхностно е твърдението, че лириката на ранния Дамян Дамянов е доминирана предимно от сантиментални мотиви. Наистина той е един от поетите, които през 60-те и 70-те години на XX век най-ярко и във всички разцветки проследяват и разгръщат в лириката си любовните чувства, копнежи и терзания. Но това е само една тема или плоскост (ако можем така да я определим) в неговите поетически пътешествия. По-съществено е, че Дамян Дамянов се опитва да открои образа на нашия съвременник като кълбо от противоречия и единство, конфликти и уравновесеност, здрач и светлина. Поетът се интересува от човека такъв, какъвто е, а не от измислени и предпоставени схеми. Разбира се, неговото средство за изследване е метафората, сравнението, нежната образност, която разчита много повече на интуитивното познание, отколкото на рационалния анализ. Ала тъкмо тук, в ирационалното на пръв поглед прозрение, се крият твърде по-точни и драматично важни истини за характера на човека, за същността на човешката Душа.
7
Ако чрез строгия научен анализ човекът е почти непознаваем, поезията може да открехне вратата пред друг вид познание – с нейната ладия изследователят навлиза в неизвестни, неосветени, загадъчни светове. Това прави Дамян Дамянов, както впрочем и други български поети (Александър Геров, Валери Петров, Павел Матев, Христо Фотев, Любомир Левчев, Константин Павлов, Петър Караангов, Никола Инджов, Георги Константинов), които жадуват зад и през образа на съвременника да прозрат вътрешния смисъл на епохата. А този смисъл се очертава в изтичащите години на века твърде мрачен и страшен. Все по-ясни и забележими стават определени зловещи тенденции на деградация на индивида и разпадане на социума. Разрушават се традиционни ценностни системи, взривени са всички морални норми и закони.
Не само в съзнанието и душата на отделната личност, но и на цели социални групи или прослойки настъпват деградационни изменения. Бесовете са пуснати и безчинстват. Човекът, вместо да бъде възвишена сияеща Сфера, започва да става опасен за вселенския баланс и хармония, даже вреден за развитието на вселенската цивилизация. Дамян Дамянов не е от поетите, които се опитват философски да осмислят битието.
Но силният му поетичен талант, а и блестящата му интуиция му помагат да наднича в дълбинните пластове на споменатите процеси. Ето защо книгите на поета “Още съм жив”, “Минава тъжният човек”, “Иска ми се да живея” са наситени с такъв трагизъм и с такива драматични интонации. Настъпващият Апокалипсис в душата на отделния човек и в обществото е предаден ярко в редица стихотворения от споменатите книги:
От викове, със мъка премълчани,
от грехове дори несъгрешени,
от милосърдно подарени рани –
вулкани, неугаснали у мене,
от толкова несбъднати любови,
несмеещи и сънем да се сбъдната,
и от прегръдки с форма на окови,
от тукашно със образ на отвъдно –
от всичко туй натрупвано, кахърно,
дълбоко в мен погребано достойно,
във гробница плътта ми се превърна,
а моят дух – във неин жив покойник.
И стана чудо най-невероятно:
през този свят със обичи и злоби,
мъртвец си ходи с гроба, и обратно –
мъртвеца си понесъл, ходи гробът.
Добре, че никой тук не забелязва.
И само аз си знам, че съм възкръснал.
И моят гроб върви след мене празен,
и ненамерения си покойник търси.
8
Поезията е естествена, както и естеството е поетично. Истинският, честният пред своето време поет не може да пее дитирамби за славейчета и рози, когато е застрашена естествеността на човешките отношения, когато едно общество или един свят избира омразата вместо любовта, насилието и арогантността вместо състраданието и милосърдието. В такъв план не късната поезия на Дамян Дамянов е катастрофична, а катастрофично е обществото и времето, в което поетът живее:
Не мога повече, не мога!
Какъв бе този страшен век,
че ме превърна от човек
в нещастно страдащо двуного?
Какво бе туй ужасно време,
което всичко ми обра
и жив във ада ме навря
и даже думите отне ми?
Сега седя без тях, разяждан
от два въпроса в полусън:
човек ли съм, или не съм?
Защо изобщо съм се раждал?
Ако Човекът е горницата на метафоричния кентавър, чийто образ се опитва да улови Дамян Дамянов, то Обществото е неговата долница. Човекът е добър, но и зъл, тъмен и светъл, почтен и подъл, умен и глупав, задълбочен и повърхностен. И трябва да признаем, че колкото повече навлиза поетическият изследовател в подземията на човешката душа, толкова повече го завладяват съмнението и резигнацията. Късният Дамян Дамянов вече не е жизнерадостният лирик, когото познаваме от “Поема за щастието”, “Коленича пред тебе”, “Ти приличаш на моя сълза”. Той е драматично раздвоен, трагични и песимистични интонации обладават неговата муза:
Животът заприлича на бостан –
жесток, студен, в сезона на мъглата.
Плодът до шушка вече е обран,
стърчат еднички само плашилата...
И аз вървя, напразно търся плод.
Един-единствен гол ластун безсилен
ми маха като спомен от живот...
... Но нисък е – не става за бесило...
9
Какво става с българското общество, откъде изпълзяха ериниите на омразата, злобата и завистта, защо така деградират отношенията между хората в края на нашия век, коя е тази сила, която може да спре разрухата и нравственото разтление – тези и много други въпроси си задава поетът в своите тъжно-добри стихотворения. И сам открива мъчителни отговори, след които никак не можем да повярваме, че човекът е венец на природата, както сме свикнали да мислим според услужливото клише.
Дали в човека злото е генетично заложено и то се проектира върху обществените отношения, или лоша, порочна обществена уредба развращава човека и разрушава небесния храм на неговата душа? Едва ли Дамян Дамянов, пък и който и да е друг български поет в тези години ще реши тази дилема. Но корабът на поезията пътува, открива нови острови и континенти из необятните пространства на човешката душа, акостира на загадъчни и примамливи пристанища и бавно, много бавно зреят прозренията за кентавъра Човек–Общество. И може би преди философите тъкмо поетите ще разгадаят тайната на Сфинкса, ще открият метафоричния ключ към вечните човешки и обществени загадки.
10
Поезията на Дамян Дамянов ни облъхва с нежност и доброта. Дори книгите му, където тъгата прелива, наред с меланхоличните внушения съдържат светла съпротива, искряща воля за противодействие срещу настъплението на здрача. В това отношение нашият поет е пример не само на стоицизъм и издръжливост. Той вярва, че поезията може да се противопостави на разрушението, че любовта ще надделее над омразата, че човекът ще съхрани кристалния храм на своята душа и така ще спаси Човечеството:
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прорязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!
(“Към себе си”)
Водата побеждава камъка, мекото преодолява твърдото, енергията на любовта и хармонията ще отблъсне нашествието на агресията и варварството. Дамян Дамянов продължи великата традиция на българската поезия да бъде светлина в епохи на тежки изпитания за Отечеството. Финалът на този жесток и брутален век е облъчен от нежната човечна добротворна и светозарна поезия на Дамян Дамянов и други искрящи ладии от Любов и Хармония, пратени ни в този свят в битието си на човеци и творци.
11
– Тъгата може да бъде и светла – често пъти споделяше поетът, – страданието може да бъде красиво, скръбта може да бъде лъчезарна.
– Ти се опитваш да ми покажеш как в сянката се появява слънчевият лъч или как в морето от любов наедрява капката нелюбов – прекъсвам го аз.
– Не си ли забелязал, че над гребена на вълната, когато е в най-високия си полет, витае умората? – пита ме той. – Екстазът е бременен с меланхолия.
Десетки подобни разговори са били насичани от иронични и закачливи (предимно по отношение на нежния пол) размишления. Почти без никакъв преход или пауза след възторженото и приповдигнато състояние Дамян се отдаваше на отчаянието. Но винаги ми се е струвало, че и в мрачното, резигниращото настроение той като че ли търсеше поетичното. И като човек, и като творец Дамян бе поразително разполовен. Между мрак и светлина, между ликуване и униние, между веселост и скръб. Той като че ли не познаваше полутоновете, полусенките в чувствата и емоциите. Мажорно-оптимистичната интонация внезапно биваше заменена от минорно-трагични нотки. Сякаш някаква изпепеляваща емоционална буря постоянно бушуваше в душата му.
Сърцето на този нежен човек непрекъснато страдаше от злото, несправедливостите, грубостта, омразата, злобата. Дамян Дамянов имаше удивителен вътрешен усет за разрушителната сила на злото. Но без да се страхува от него, той лирически го изследваше, търсеше го у себе си, превръщаше собственото си съзнание в арена, където то се сблъскваше с добротата на светлия му дух:
Опряла на прозореца ми лапи,
космата, зла, със зинала уста,
готова всеки миг да ме ухапе,
като вълчица гледа ме нощта.
Ала пердето дръпвам и отстъпва
за миг, за два ликът є озверен.
Но в себе си какво перде да дръпна?
Вълчицата е влязла вътре в мен.
Дори страданията в личния живот на поета, колкото и парадоксално да звучи, като че ли му даваха криле, като че ли отваряха трето, невидимо око в неговото съзнание, с което той мъдро наблюдаваше и себе си, и всичко около него, и разбираше върховния смисъл и на радостта, и на страданието.
През последните му години той често споделяше с мен:
– Иване, не ми се живее вече.
Но още преди да започна да му обяснявам полушеговито, полусериозно, че българската поезия и днешното болно българско общество имат нужда от него, в очите му проблясваше закачливо и присмехулно пламъче и той добавяше:
– А може би действително имам още какво да кажа! – усмихваше се, тръсваше артистично пепелта от цигарата си и добавяше: – Скапан живот!
Понякога (особено в последните години преди да си отиде) за поредната премиера аз или други негови приятели го носехме на ръце. Той се дърпаше, твърдеше, че му е неудобно, че го е срам от публиката. А ние се шегувахме, може би непохватно:
– Дамяне, всъщност не ние носим теб, а критиката носи на ръце поезията.
Днес, когато Дамян Дамянов може би ни наблюдава от някоя звезда, си мисля, че действително критиката трябва да “носи” на ръце поезията на такива ярки български творци. Трябва да размишлява върху нея. Трябва да помогне на утрешните поколения да усетят невидимата и лъчиста, светозарна енергия на доброто и светлината, така метафорично и вълнуващо сгъстени в родната ни поезия.