С болка на сърце съм принуден да напиша, че поредното отвратително посегателство срещу духа на Стара София е на път да се извърши пред очите ни. В страна, в която всичко е „кратковременно“ и няма бюджет, където задкулисието се е конституирало като център на властта и затуй не може да се избере редовно правителство, а институции с „изтекъл срок на годност“ могат да управляват „безкрайно“, че дори да избират главния прокурор, всичко е възможно. Тук спорът за „законното“ и „незаконното“, да не говорим за престъпленията срещу историческата памет, сякаш става безпредметен.
И ето го поредния случай. Временният главен архитект на София Богдана Панайотова с подписа си задвижи процедура, за да бъде построена седеметажна офис сграда (с две нива подземни паркинги) в двора на емблематичния ресторант „Синият лъв“, буквално на метри от Народния театър. По-точно – между къщата на бащата на българската педиатрия проф. Стефан Ватев (паметник на културата) и историческото здание на „Синият лъв“, което не се знае още колко дълго ще оцелее.
От приложената рисунка по застрояването на имота (взета от страницата на направлението „Архитектура и градоустройство“) става ясно как брутално ще се промени градската среда в самото сърце на столицата. Водят се спорове за броя на дърветата, които предстоят да бъдат изсечени от двете страни за „Синият лъв“. От общо 25 ще оцелеят (едва) 14. Така проблемът със „зелена София“ ще бъде решен. Нали това е цената на изграждането на подземните паркинги, които „чувствително“ ще подобрят въздуха в Градската градина. Често – по вече проправената улица покрай дома с градината – е могла да бъде видяна високата и изправена фигура на Иван Вазов, който всеки ден е минавал оттук на разходка. Но по коя всъщност улица се движи народният поет, щом тя очевидно няма как да носи неговото име? Веднага ще ви отговоря – по улица „Вълкович“, кръстена така в памет на видния български дипломат д-р Георги Вълкович (1833–1892), станал жертва на атентат по време на мисията си в Цариград, което е друга отделна история.
И най-омерзителното е, че… всичко е законно. Без никоя институция да е загрижена за „духа на мястото“ (genius loci). Убеден съм, че дори след тези написани редове току-виж съм получил по мейла от пресцентъра на Столичната община становище с извлечение от справки, които твърдят, че решението е взето на „базата на всички изискуеми от ЗУТ и ЗУТСО документи, съгласувания и становища“. Всички решения и съгласувания са станали още по времето на предишния главен архитект Здравко Здравков. Да, това е факт. Което означава ли, че не могат да бъдат преразгледани?
Явно фирмата „А-трейд 3000“, която според медийни публикации принадлежи на двамата собственици на сметосъбиращото дружество „Титан“, си е разчистила терена с добри адвокати и нужните разрешения. А общественият интерес? А обликът на София, който ще бъде безвъзвратно накърнен? Става дума за съхраняването на „островче на паметта“ от края на XIX в.
Имало обаче положително становище от Националния институт за недвижимо културно наследство (НИКН) от 2021 г. Последното е най-вбесяващо. От десетилетия ЮНЕСКО защитава архитектурния облик на градската среда, който се съсипва тъкмо чрез безогледни презастроявания. А у нас тъкмо институцията, която трябва да бди – НИКН – сваля постъпателно статута на къща след къща в историческия център на София.
Нима обликът на град като София с вековната му история не трябва да бъде защитен и опазван? Или всичко е въпрос само на пари и скъпи адвокати?
В случая се подготвя строеж на място, част от някогашните градини на император Константин Велики, и тук археологическата защита на мястото би трябвало да е възможно най-висока.
Ала най-голямото посегателство за мен е, че е на път да се съсипе духът на последното „литературно кафене“ от някогашна Стара София. И ако го допуснем, ще извършим истинско престъпление – не по членовете и параграфите на ЗУТ, а по тези на културната памет.
Най-добре „духът на мястото“ е описан от художника Александър Божинов, израснал в тази къща и в двора ѝ в далечните години в края на XIX в., за което разказва в мемоарната си книга „Минали дни“ (София, 1958).
Нашето семейство се премести от квартала при „Света София“ в къщурката на едно наше роднинско семейство, което живееше в провинцията. Тая малка къщичка с доста голям двор съществува и досега – срещу Народния театър, вътре в двора. Сега там е градина – дансинг…
Било е… Скоро там ще има подземни паркинги и надземни офиси от стъкло и бетон. Иди че отстоявай „паметта на града“! Ако се съди по регистъра на София, днешната постройка на ул. „Иван Вазов“ 6, изниква през 1885 г. Неин собственик е Петър Ангелов (бъдещ генерал, вероятно главата на онова роднинско на Божинов семейство), а архитект на дома е известният австрийски градостроител Петер Паул Бранг.
Ето защо този дом на ул. „Иван Вазов“ 6 с неговата градина е истинско огледало на „стара София в развитие“. Не само заради Александър Божинов – дори заради „утаените спомени“ за старите къщи наоколо и за пеенето на щурците в оная тиха и малка София, заспивала толкова рано. Където почти не е имало движение, а всяка по-необичайна фигура тутакси се е набивала на очи.
В началото 20-те години започват да изчезват домовете на най-старите обитатели на махалата. Зад спорния днес двор на „Синият лъв“ била къщурката на възрожденския литератор Васил Попович (1833–1897). Като дете Божинов бил особено впечатлен от вътрешната дървена стълба, отвеждаща към втория кат на този дом, по която старият Попович слизал с мъка и запъхтяване всеки ден, за да поеме през днешния спорен двор към Юнкерското училище, където преподавал български език (бъдещето Военно училище).
А що се отнася до някогашния дом на Александър Божинов и неговата градина, то в края на 20-те и началото на 30-те години тук се помещава прочутото кафене „Средец“, носещо гръмкото наименование „Якобинският клуб“. Заведението е „клуб на отхвърлените“, на новите харамии, които скърцат със зъби срещу „утвърдената литература“, чието сборно място е върху „златните плочки“ – прочутото кафене „Цар Освободител“ (между Военния клуб и Руската църква – уви, също съборено). Съдържател на новия „Якобински клуб“ е сестриният син на Гоце Делчев – Туше (Петър) Чопов и неслучайно най-първите гости на заведението са македонци или анархисти от ранга на Михаил (Мишел) Герджиков. През 30-те години пък нахлува вълната на следвоенното „ляво поколение“: Александър Вутимски и Александър Геров, Иван Пейчев и Радой Ралин, Христо Радевски, Богомил Райнов и Кръстю Белев, Тодор Павлов, Венко Марковски и Крум Григоров. Често се отбива Никола Йонков (Вапцаров). Облаците тютюнев дим, които се бълват вътре и вън, навярно са поизгонили комарите наоколо, да не говорим за изпитите чаши вино или бурната глъч. По свидетелства на посетители от онова време тук човек е могъл да срещне всякакви хора: писатели и вестникари, бездомни поети и влюбени, имало е, разбира се, и хора на властта, държащи под око и ухо ситуацията. Навъртали са се и отчаяни графомани с маниакално самомнение – като печално известния стихоплетец Станислав Вихров, който, запасал пистолет след 9 септември 1944 г., отчаяно търси мъст за неудачите си и разстрелва невинния сатирик Борис Руменов (Борю Зевзека), чест посетител на „другото кафене“ – онова на „Цар Освободител“.
По думите на проф. Божидар Кунчев, изследвал онази епоха, влезем ли вътре в този дом, можем да си представим как Вутимски е притичвал тук, за да се постопли… Или как младият Геров, комуто предстои да стане политически затворник, дълго спори разпалено с Вутимски, скланяйки очилата си над чашата с вино на някоя от масите в градината…
След войната кафенето затваря врати, за известно време е превърнато в склад за декорите на театъра. После пак сменят предназначението му. Във времето на „тоталната пропаганда“ тук действат клуб на „активните борци против фашизма и капитализма“ и други подобни институции.
С което стигаме до есента на 1989 г., когато този дом и градината му преминаха в ръцете на демократичната общност и оттук изръмжа „синият лъв“ (изрисуван от Георги Липовански). Що речи са се държали тук, колко политически страсти помни това място и неговата градина, над които витаят много сенки и от 90-те години на вече отминалия ХХ в.
Ето част от нематериалното ни културно наследство, което на всяка цена трябва да бъде опазено! Затова се обръщам към кмета Васил Терзиев и представителите на всички групи в Столичния общински съвет, за да реагират незабавно! Виждате как тук се кръстосват най-различни спомени и всеки може да припознае своята „памет“. Не го ли направите на близките заседания на СОС, ще бъде късно!
Крайно време е историческият център на София (примерно между бул. „Васил Левски“, бул. „Патриарх Евтимий, бул. „Христо Ботев“ и бул. „Сливница“, слагам съвсем условни граници) да бъде под специална защита за застрояване, което да става само с разрешение на СОС.
Иначе само ще гледаме как багерите събарят къща по къща, заличавайки някогашна София, ще скърцаме със зъби и ще организираме граждански протести.
В случая със „Синият лъв“ този протест е абсолютно задължителен!
