Откъс от изданието на „Сиела“
Книгата връща паметта за Катя Паскалева, Георги Калоянчев, Тодор Колев, Стоянка Мутафова, Георги Данаилов, Валери Петров, Леда Милева, Магда Абазова, Крикор Азарян, Иван Андонов, проф. Никола Георгиев, Димо от P.I.F., Коста Цонев и много други. Това са по-скоро „моментни снимки на техния професионален, емоционален и обществено ангажиран поглед в даден период от живота им, често на фона на общо случващото се у нас и по света“, пише авторката.
Виолета Цветкова е дългогодишен журналист в сферата на културата. Завършва славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ със специализация по полски език и литература във Варшавския университет. Работи като редактор, отговорен редактор и завеждащ отдел „Култура“ във вестниците „Континент“, „Новинар“, „Труд“ и в сп. „Паралели“, както и като експерт „Връзки с обществеността“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сценаристка е на документалния филм на БНТ „Всичко от нула“ (2014) за българската култура по време на прехода. Редакторка е на луксозното издание „Съкровищница: 140 г. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“; под нейна редакция излизат автобиографичните книги „Доктор Джаз: д-р Емил Илиев, или изкуството да лекуваш с музика“ (2022, „Унискорп“), „Андре Токев: Продължавам“ (2024, „Сиела“), съавторка е на автобиографичната книга на Владимир Николов „Високо“ (2024, „Сиела“). Носителка на награди за журналистика в областта на киното и опазването на културното наследство. Авторка на сп. „Култура“ и Портал Култура.
„Насаме с незабравимите“, Виолета Цветкова, издателство „Сиела“, 2024 г.
45 срещи от стотици и не по-малко вълнуващи други, които съдбата ми подари като журналист през отминалите три десетилетия. Избрах да споделя в книга точно тях, без да се опитвам да сравнявам значимостта и таланта на моите събеседници. Те някак сами се подредиха, когато реших да разкажа за български актьори, режисьори, писатели, музиканти, художници и учени, които отдавна не са сред нас, но старателно пазя гласовете им в репортерския си архив. Слушах ги, спомените и преживяното се връщаха, книгата лека-полека също сякаш сама се пишеше. Всъщност я пишехме заедно с тези 45 мъдри, талантливи и обичащи изкуството хора, които сърцето ми подсказа да събудя за нов живот.
Вярвам, че имаше смисъл да го направя, защото са НЕЗАБРАВИМИ, но сянката на забравата в днешния ни свят е неудържимо бърза. И ще бъда щастлива, ако написаното тук се окаже по-силно от нея. Приятно пътешествие в миналото с техните усмивки, радости, тъги и мечти, до които те ме допуснаха и ми позволиха да уловя.
Виолета Цветкова
НИКОЛАЙ БИНЕВ & ДОМНА ГАНЕВА
Неразделните
Той е роден на 5 юли 1934 г. в Сливен, а тя – на 27 юни 1935 г. в София. През 1958 г. завършват актьорско майсторство при проф. Кръстьо Мирски във ВИТИЗ. В сезон 1958/1959 са част от Русенския театър, а през есента на 1959 г. постъпват в Държавния театър за младежта. Сцената му помни забележителните им превъплъщения: него – в „Сократ“, „Крал Джон“, „Гардеробиерът“, „Амадеус“, „Аз чакам знак“, „Лебедова песен“, „Еквус“, „Джин и медени питки“ и др.; нея – в „Съдии на самите себе си“, „Вражалец“, „Любов необяснима“, „Стъклената менажерия“, „Прокурорът“, „Дон Карлос“ и др.
Бинев е и режисьор („Всички мои синове“, „Аз чакам знак“, „Лунните невени“), и преводач. От неудобство не дава роля на съпругата си в свои постановки. Той се снима в киното от 1961 г. („Стръмната пътека“, „Сбогом, приятели“, „Като песен“, „Голямата скука“, „Слънчев удар“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Денят си личи по заранта“, „Фатална нежност“, „Изток – Запад“, „Суламит“, „Бягството на невинните“), а тя – от 1958 г. („Ребро Адамово“, „Привързаният балон“, „Таралежите се раждат без бодли“, „Нечиста сила“, „Патилата на Спас и Нели“, „Вик за помощ“, „Бронзовата лисица“). Участват в десетки аудиодраматизации на приказки. Удостоени са с ордени „Св. св. Кирил и Методий“ – I степен, а той и с наградата на САБ (за „Нощем с белите коне“), с приза на Международната академия за актьорско майсторство в Париж и с две статуетки Аскеер.
Той си отива на 8 декември 2003 г., преди да навърши 70; три години по-късно Младежкият театър е именуван „Николай Бинев“. Тя доживява до 77, умира на 30 декември 2012 г.
Първи април, 2023 г. Предстояха петите избори в рамките на две години, в които напразно се опитвахме да изберем депутати за работещ парламент… Не, това не са героите на този текст, макар че артистите, за които искам да разкажа, до последно не можаха да се примирят с разрухата в държавата ни, с обезверяването и с „втемерутяването“ на народа ни. Чудна думичка, казваща всичко за всички нас. Чувала съм я единствено от Николай Бинев, любим актьор, когото винаги ще помня с ролите му, с музикалния му талант и благ теноров глас…
На 1 април 2023 г., въпреки горчивия привкус от политическата неразбория, в столичната зала „България“ имаше празник – Първоаприлски концерт, навяващ ретро полъх от легендарния оригинал през 1980 г., когато всеки от четиримата солисти прави „това, което НЕ му е работа“. Навремето актьорите Николай Бинев, Тодор Колев, Ицко Финци и Рашко Младенов дирижираха Симфоничния оркестър на БНР (вместо маестро Александър Владигеров), свиреха на цигулка и пиано и пееха оперни арии. Концертът живя дълги години, а повече от четири десетилетия по-късно, когато Николай Бинев и Тодор Колев вече бяха в друго измерение, Софийската филхармония (заедно с Рашко Младенов, Ицко Финци, Валентин Ганев, Борислав Веженов, цигуларя Минчо Минчев и диригента Константин Добройков) върна първоаприлския смях за меломаните…
Николай Бинев го няма вече 20 години, но гласът му остава неповторим. Понякога си пускам албума с негови изпълнения от „Меко казано“, „Копче за сън“, „Йестърдей“, припомням си и блестящите му записи на приказки („Джуджето Дългоноско“ и др.), незабравимите роли в киното и в театъра, носещ сега неговото име, пред очите ми е ироничното му изпълнение на „Капелмайстора“ (Чимароза) от Първоаприлския концерт. Помня и последния път, когато го видях отблизо на снимачната площадка на „Пансион за кучета“… Господи, какъв актьор!
Не успях да разговарям на живо с Николай Бинев. Радвах се обаче на шанса да се докосна до неговия свят с помощта на съпругата му Домна Ганева, също любима и пееща актриса от Младежкия театър. За разлика от него, тя имаше трудната съдба сама да се откаже от професията. След тежък пристъп в началото на 90-те години на ХХ в., който я оставя трудноподвижна и с нарушен говор, Домна нямаше друг избор, освен да съпреживява отстрани вълненията на колегите си…
Спомням си 8 декември 2004 г. Сатиричният театър беше претъпкан от зрители. Не за спектакъл, а за представянето на диска „Николай Бинев пее“ („Балкантон“, 2004) в деня, в който година по-рано именитият актьор си бе отишъл. Приятелите му – режисьорите Андрей Аврамов и Иван Андонов, и тогавашният директор на театъра Рашко Младенов, бяха направили невъзможното, за да се появи албумът. Имах прекрасен повод да потърся Домна с молба да си поговорим за нея и за Николай. Притесненията ми бяха напразни. Ден преди празника тя посрещна мен и фотографа Люлин Стаменов в уютния семеен дом в центъра на София. Знаех за заболяването ѝ и търпеливо изчаквах всяка нейна дума. А от вълнение актрисата започна да прави още по-дълги паузи.
Усещах смущението ѝ, чакаше Андрей Аврамов да дойде и да ѝ помогне в предстоящата изповед. Но режисьорът закъсняваше и тя събра сили:
„Петдесет години с Николай редим един пъзел – с любов, с театър, музика, с приятели, с деца, с радости и трагични мигове. И когато той си отиде, този пъзел все едно се събра като купол на вулкан. А аз сега трябва да се помъча да го редя сама, но няма да успея. Изникват едни фигурки – шарени, карат ме да се усмихвам, а други – тъжни… Благодаря на приятелите му, че от тъжната дата правят празник“…
Слушах я, съвестно ми беше, защото усещах какво усилие бе подобен разговор за нея, но имах цялото търпение на света. Бях готова да приема отказа ѝ във всеки следващ миг, а така ми се искаше именно Домна Ганева да говори за Николай Бинев, за човека, изповядващ максимата: „Една жена, един театър за цял живот“. И се случи. По-голямата част от интервюто ни излезе на 11 декември 2004 г. във в. „Новинар“. Още обаче пазя пълния запис с гласа на Домна – закачлив и тъжен, истински обичащ:
Г-жо Ганева, Николай Бинев обичаше да казва: „Щастлив съм, че живях с Домна!“. И вие ли така се чувствахте през 50-те години живот заедно?
(Усмихва се.) Наистина винаги го казваше. Сега аз мога да отвърна: Щастлива съм, че живях и съпреживявах света на Николай Бинев!
Какъв беше той?
Беше свободен човек. Успя още с първата роля във „Всяка есенна вечер“ и докато ние, останалите, в по-малка или в по-голяма степен правехме компромиси, той – никога.
Максималист, перфекционист ли беше?
Да. Преди всяка премиера повтаряше: „Не мога да направя тази роля, ще проваля представлението!“. И ми човъркаше душата с това (смее се). А когато излезеше на сцената, се оказваше точно обратното.
Суета ли беше това?
Не, по-скоро стремеж към съвършенство. Единственото, от което съм го ревнувала, беше неговата свобода. Живееше в свой духовен свят.
Наричаха го аристократ на духа…
Точно така. С дреболии не се занимаваше. Административните неща му бяха чужди. Като ученик дори е повтарял последния клас. Имал е три шестици – по български, по руски и по немски, а останалото – двойки (смее се). Още тогава е „завил“ към театъра, в единайсети клас е поставил „Дачници“ със съученици. Цяло лято класът репетирал.
Тогава ли се срещнахте?
Да. Аз учех в 7-о училище, а той – в гимназията на пл. „Възраждане“. Имаше фестивали на художествената самодейност, там се видяхме. Беше много слабичък, нежен, а се държеше с участниците като строг режисьор, дори груб понякога. Помня, че едната година те печелеха, другата – ние. Имах му зъб. Казвах: „Това мъниче, което така командва, един ден такъв бой ще му тегля“… (смее се и се замисля). Ние това сме го разказвали – не е ли скучно…
Не е, но ако искате, разкажете за последните му дни – тогава е снимал и последната си роля.
Точно така… Страшно го болеше гърбът, казваше, че има остеопороза. Но не от това си отиде. Последният му филм се казва „Децата на Нонантола“ на италианския режисьор Моне Попучи. Играеше равин, а синът на неговия герой беше Кен Дюкен, много добър германски актьор. Снимаха в София и след две седмици трябваше да продължат. Николай явно вече е бил много болен и през тези четиринайсет дни здравето му се влоши. Казвах му, че трябва да идем на лекар, а той така се ядоса… На другия ден обаче: „Хайде, отиваме в Медицинската академия!“. Вечерта се обадих тайно на лекаря, който след първите кръвни проби ми каза много лоши неща. Николай остана малко вкъщи, после го взеха в болницата. Дадоха му назаем един джиесем, а той успял да се свърже с продукцията – наближавали снимките на най-решителния момент от филма и това не му давало покой. Почти не можел да ходи, когато една сутрин пред болницата спряла кола от продукцията. Николай успял да стане, подписал декларация, че излиза по свое желание, но лекарят застанал с разперени ръце пред вратата на стаята и не искал да го пусне: „Николай, това е самоубийство, нали знаеш, че си много болен?!“. Но той минал покрай него, казал му I love you! и… тръгнал.
Поел с италианците към снимачната площадка на гара Подуене. Там обаче трябвало да преминат през едни коловози, а Николай трудно ходел. Тогава две момчета направили столче с ръце и го пренесли от другата страна, където трябвало да се хване за една решетка, за да не падне. Когато Кен Дюкен го видял, се разплакал – за две седмици бе станал неузнаваем. Едва успокоили германския актьор и заснели епизода, в който героят на Николай кара сина си да бяга, защото трябва да живее и да помага… Това е последният му кадър – хванат за решетката. Ето го, вижте…
Домна ме заведе до бюрото на актьора. Там беше част от неговия свят – фотоалбум, книги, лампа, почетният Аскеер от 2000 г. и… СНИМКАТА. Можеш да си помислиш, че е със съвършен грим, но не беше така. Наближаващата смърт бе белязала лицето му… После пуснахме видеокасета с филма – същото. На екрана беше изстраданата последна роля на един голям актьор!
Какво се случи после?
Вечерта Николай се върна вкъщи, не в болницата. Почти умиращ, но сияещ, че е успял да заснеме ролята си, че не ги е провалил. Умиращ, но щастлив. И повече не излезе.
Нищо ли не можеше да се направи?
Не. Италианският режисьор му казал: „Абе, човек, приятел съм с личния лекар на папата. Поемам ти пътя, всичко поемам, за да отидеш и да се лекуваш“… А Николай отвърнал: „Не! Аз не мога да се отделям от своите близки!“. Знаех за отказа му, но не можех да го упреквам – това беше последен стадий на болестта. Не минаха две седмици и той си отиде. До последния миг, щом малко живнеше, започваше да се шегува. Чувството му за хумор не го напусна до сетния му миг.
Помните ли последната му шега?
Да! Когато тръгваше за последно към болницата, не можаха да го сложат на носилката, така се беше изкривил. На другия ден беше Никулден, значи е било 5 декември. Николай слаб, живи мощи, размята крака и вика: „Вижте ме колко съм грациозен!“. Това бяха последните думи, които чух от него. С такава самоирония… Но друго още исках да кажа – а, да, той непрекъснато искаше да става, да ходи, а всъщност тъпчеше почти на едно място. Вкъщи беше пълно с хора от театъра. Той искаше така… И Кольо Стефанов, който е в Лос Анджелис, като му казах по телефона, веднага пристигна. Остана да спи при Николай, а той все иска да ходи. На сутринта го питам как са изкарали нощта, а Кольо се усмихна: „Цяла нощ танцувахме с Николай!“.
Той много обичаше и да пее…
До последно! Не можеше вече да диша, а искаше да пее. Няколко дни преди да почине, Люба Алексиева му се обади по телефона и Николай ѝ каза: „Люба, хайде да си изпеем дуета от „Варвари“. Играеха мъж и жена там. И Люба от едната страна на телефона започна да пее, а Николай тук, седнал на канапето – пяха дует! Ден-два преди това пък каза на приятеля си Румен Цонев, който сега преподава в Сорбоната: „Румене, хайде да попеем!“. Едва дишаше, но пяха руски романс. Николай така се стараеше… Пяха романса, с който завършва и портретът му в тв предаването „Умно село“, и презентацията на албума: „Не пробуждай воспоминаний. Минувших дней, минувших дней…“/„Не събуждай спомените. От отминалите дни, отминалите дни“… (Въздъхва.) Приживе казваше, че иска да надникне в отвъдното… Навремето много се занимаваше с астрология. Помнеше рождените дати на всички колеги и приятели – те и сега ми се обаждат: „Чакам Николай да ми каже ЧРД!“.
Сънувате ли го? Говори ли ви нещо?
(Въздъхва.) Сънувам го. Говори. Веднъж сънувам един човек, но не мога да разбера Николай ли е, или е синът ни Боян, който почина – двамата имаха еднакви очи (Боян си отива на 20 години от мускулна дистрофия, б.а.). В съня си мия тези очи, а той казва: „Стига си ми мила очите, ще ме удавиш!“. А аз му отвръщам: „Очите не са уста, не мога да те удавя!“… Исках още нещо да кажа, но… да, сетих се – просто усещам неговото присъствие. Но чуйте какво още се случва. Николай беше голям цветар, като майка си. Клечка да бучне, тя ще цъфне. Имаме една китайска роза, която и зимата цъфтеше страшно много. Щом той почина, розата спря да цъфти. Връзва пъпка и тя пада. Но на 5 юли, на рождения му ден, като ставам сутринта – два огромни цвята!
Той ви ги е подарил! Нали винаги сте празнували заедно…
Да! На деветия месец пък, като се събуждам, какво мислите виждам?! Имаме една кала, която веднъж в година по едно цветче само изкарва – сега тая кала, която стои между портретите на Боян и Николай в спалнята, цъфнала с два големи цвята. Единият гледа към Николай, другият – към Боян. И се разделила, станала на два корена. И не е само това. Имаме едно дърво на живота, което никога не е цъфтяло. В деня на първото представяне на албума на Николай обаче цъфна, едни малки цветчета. Беше 19 ноември, тогава се навършваха и 22 години, откакто почина Боян…
Андрей Аврамов изнесе всичко по албума, само идеята беше моя. Всъщност още приживе му казвах на Николай, дай да направим един диск, толкова си пял, а той: „Стига сме занимавали хората с мен!“. И като си отиде, казах на Андрей, на Иван Андонов и Рашко Младенов, че ще им дам източниците, където има негови записи – в БНР и „Балкантон“, в Кукления театър и Младежкия; мюзикълите на Сашо Владигеров, Първоаприлските концерти… И както си говорехме, изведнъж Иван Андонов ми каза: „Изключваме те от инициативния комитет! Защото първо – заекваш, второ – не можеш да ходиш, и трето – не можеш да пишеш! Всичко остава в нашите ръце“. Главно Андрей изнесе тежестта на гърба си. Ходи по фондации, отиде в „Отворено общество“, които не спонсорират такива неща, но щом чули името, веднага дали парите за да се издаде дискът, Пощенска банка, Добри Манев, Огнян Борисов, който е фотограф в САЩ, дойде да жени дъщеря си тук и също даде пари, Ути Бъчваров даде… Както казва Андрей, „щом кажех името му, всички врати се отваряха“…
Когато Андрей и Рашко решиха да повторят презентацията, която е като латерна магика, Рашко даде безвъзмездно салона на Сатирата, защото Младежкият има само едно фоайе (тогава дългогодишният ремонт на опожарената сграда на бул. „Дондуков“ все още не е завършен, а сцената на Студентския дом, където временно играе трупата, също е изпепелена, б.а.). И като си отворил тефтера, единствената свободна дата била 8 декември, годишнината от смъртта на Николай. Направихме панихидата на Никулден и беше тържествено, само роднини, но църквата беше препълнена заради празника, сияйна, с голяма маса с хляб, риба, свещи. Ние имахме само хляб, вино и жито – единствена панихида в този ден… Николай много обичаше предаването „Аз съм и пътят, и истината, и животът…“ по БНТ. Много религиозни текстове четеше. Почти нищо не му плащаха, затова им каза: „По-добре не ми плащайте, само заради религията ще ги чета“. А то взеха, че спряха предаването. На кого пречеше тази религия?! Само пет минути продължаваше…
Вярващ човек ли беше?
Вярващ!
И обичаше да имате гости, нали? Тук май е било като Аврамов дом?
Даа. Кой паднал, кой се разболял – винаги тук. Тук се лекуваха. Играеше се на много игри: на градове и държави, на велики личности… Той и Боян бяха най-силните. Играехме и на стихове… Николай пишеше и забележителни, много смешни писма от морето – до приятели, но с измислен подател. Семейство Попиканови например… Не „Отиваме у Николай“, а „Отиваме при Домна и при Николай“ – така се идваше тук. Дванайсет ключа от дома ни имаха различни хора. Майка ми правеше салата в специални легени и готвеше направо в казан, всички ядяха тук. Имаше една пощенска раздавачка, Дафинка. Веднъж един от нашите приятели дошъл, нас ни нямало, само Боян си лежал на миндерчето. Влязъл човекът, навел се направо над тенджерата и започнал да яде. Тогава влязла и Дафинка, а той ѝ казал: „Друго няма, другарко. Ако искате да ядете, отворете хладилника и си изпържете яйца“. (Смее се.) Но Дафинка му отвърнала: „Аз съм раздавачка и идвам при Боян да разпределим пенсиите, че ако сбъркам, ще ме изпъдят от работа“… Сега живее в някакво село, пенсионерка е, но като почина Николай, три пъти дойде, донесе вино за деветте дни, за четиресетте… И все плаче.
Като актьор той имаше благо излъчване, добро – такъв ли беше наистина?
Много благ! Но както казва Андрей Аврамов, Николай имаше цяла палитра, не палитра – дъга от всички човешки качества: и благост, и суровост, и мекота, и справедливост, и без-ком-про-мис-ност! Сега искам (снишава глас) да ви разкажа едно нещо, за което се сетих снощи, като гледах предаване за Христо Явашев – Кристо и ставаше дума за компромисите. Николай е играл два пъти Ленин, нямаше начин да откаже. Първо в Русе, в операта на Хренников. И накрая станал скандал – Ленин трябва ли да се поклони, или не (смее се). Представяте ли си, всички артисти излизат, покланят се, а само той, Ленин, стои мирно. Така сме се смели! После във „В името на революцията“ в Младежкия театър го разпределиха пак да играе Ленин. Не можеш да откажеш. Спектакълът траеше три часа, а Николай имаше участие в началото и в края. Три часа обаче преди това го гримираха за ролята. И какво мислите правеше той, докато чакаше да си каже репликите на финала?! Взимаше дългите поли, с които репетираха, и играеше цигански танци с грима на Ленин. Беше си направил един кът (смее се) и като се умореше да танцува, заставаше там и казваше: „Хайде сега се покланяйте!“. (Смее се.) Тогава някой го наклепа. Вика го директорът и му казва: „Докладваха ми какво правиш! Моля, не прави това, защото ще загази целият театър!“.
И той спря ли?
(Поглежда шеговито.) Не спря! И знаете ли какво още правеше? По време на представление се показваше зад кулисите на играещите на сцената актьори, правеше им физиономии и те едва се удържаха да не се разсмеят… Такъв беше.
Задължително ли е актьорът да се отдава сто процента на ролята?
При мен беше така. При Николай имаше мярка.
Упрекваше ли ви понякога в професионален план?
Николай винаги ме викаше на репетиции и люти спорове ставаха у дома. Не приемаше забележките ми. Но на другия ден, като отивах пак да гледам, се оказваше, че въпреки съпротивата си, беше се съобразил. Направи шест режисьорски постановки, в които имаше роли за мен, но не ме покани, за да не кажат: „Взе жена си“. Преведе „Амадеус“, „Всички мои синове“, „Стъклената менажерия“ – на 30 години научи английски. А в „Изток – Запад“ играе на френски… Но не го знаеше. И пееше на френски, но езика не беше учил…
Със сигурност той много ви липса. А театърът?
През 1991 г. се разболях, а ме пенсионираха през 1992 г. по мое желание. Заекваща, не можеща да ходи, с изкуствена става и трепереща… всяко излизане на сцената за мен беше ад. Така играх крал Джон, но никой не разбра каква мъка бе за мен. И казах: „Не! Под равнището си няма да падна“. Не се сравнявам с никого. Само със себе си.
Вярно ли е, че Николай Бинев дълго е търсил пиеса, за да играете заедно?
Да. Накрая намери „Фокус-мокус“, но я изиграха с Венетка Зюмбюлева. Двамата с Николай репетирахме, преди режисьорът Младен Киселов да замине за САЩ, но аз вече заеквах и много плачех, че не мога да спазвам ритъма. И се отказах… Аз ще си запаля една цигара. (Взема от кутията, поставя цигаре и пали.)
Той как гледаше на вашите цигари?
Пушеше страшно много! И не ги отказа. А беше диабетик и това беше ужасно за него.
Сега се въвеждат ограничения – чухте ли за тях?
Аз не излизам навън и няма да пострадам (смее се)!
Вие играхте в много филми и спектакли за най-малките. Как ви изглеждат децата днес в сравнение с публиката по ваше време?
Трябва да ви кажа, че има деца в гимназията, които още не са ходили на театър. И не четат книги… Не знам, но тая цивилизация има и добра, но и много лоша страна. За мен първият грях, който човечеството е направило, са финикийските знаци. А сега ги издигат в култ и се гордеят с това. Разврат!
Защо според вас днес почти няма нови филми и пиеси за деца?
Не мога да си обясня, не мога. Всичко е хукнало да печели пари…
Завиждате ли им на младите днес?
Не, напротив. Едно време, като гледах театър, си казвах: „Ех, този момент как бих го направила аз!“. А сега, като ги гледам, се чудя как го правят! (Смее се.) Мечтаех да умра на сцената и мислех, че така ще бъде. А то… сама се отказах.
Имате ли сега мечти?
(Мълчи няколко секунди.) Мечтата ми е да не се залежавам. И сега обременявам приятели и роднини, но моят ужас е да не легна на легло. Мечтая Господ да ме помилва и да умра в съня си. За това мечтая. И мечтая да се оправят нещата. Пред прозорците ми са контейнерите с боклук – знаете ли колко интелигентни хора бъркат вътре?! Това не мога да понасям… И инвестициите чакаме да дойдат, защото в България имало квалифицирани работници на ниска цена – това е робство!
В този миг се чу звънецът на входната врата. „Това е Андрей“, сякаш искаше да подскочи Домна и сама да му отвори. Режисьорът влезе, прегърна я извинително – беше я оставил твърде дълго да дава сама това интервю, а толкова обичаше Николай, толкова много можеше да разказва за него… Домна го помоли да разкаже случката с „проклетия Николай“. На Аврамов, разбира се, не му беше необходима нова покана:
„Това, за проклетията, ми се е запечатало много силно, защото никак не се връзва с образа, който всички му признаваха на Николай. Цитирам всъщност негови думи: „Аз бях много проклето момченце, обаче еволюирах!“. Тоест беше станал по-толерантен, по-търпим към околните. Аз също преживях с него тежък период от близо десет години, през които продължихме да се обичаме, но не се срещахме. Всичко започна от репетициите на „Параграф 22“, когато в старанието си да обединя за общата работа най-маститите артисти на Младежкия театър с най-младите, най-буйните – общо двайсет и пет души, бях станал по-агресивен. А това Николай не понасяше. Той никога не крещеше. При него нещата звучаха така: „Би ли бил така добър“, „Мисля, че така е по-добре“… Това сложи някаква преграда между нас за години напред – той проклет и аз проклет. А и не бях спазил неговия принцип: „Една жена, един театър за цял живот!“. Разведох се с първата си съпруга, смених театъра. За мое най-голямо щастие, Николай подаде ръка. Дойде на две мои премиери, разцелува ме и това беше знак, на който не можеш да кажеш: „Извинявай, ти се държа несправедливо“… Беше взискателен и към приятелите си, и към себе си. От този случай аз много научих. Огледах се през неговите очи. Той трудно прощаваше дори малките предателства. Но слава богу, беше еволюирал (смее се), беше проявил снизходителност, толерантност и търпимост към греховете и слабостите на околните, защото всички бяхме изтъкани от това“…
* * *
Когато си отиде Николай Бинев, от редакцията звъннахме на Илка Зафирова, двамата си партнираха в спектакъла „Джин и медени питки“. С три изречения тя направи най-интересния портрет на актьора: „Всеки човек е уникален, но Николай Бинев носеше нещо изключително. Неповторим бе със своята чувствителност, интелигентност, сарказъм, надменност дори. Жалко, че младите не го опознаха в целия му блясък“. Бих добавила жалко, че не опознаха и единствената Домна в българския театър и кино. Неповторима.
Няма ги вече Николай Бинев и Домна Ганева. Той си отиде на 8 декември 2003, а тя – на 30 декември 2012. Бяха една от най-удивителните артистични двойки у нас. Мястото, оставено след тях, все още е празно.
