Антония Апостолова разговаря с Александър Секулов
Не зная дали Александър Секулов ще се съгласи с мен (ще го попитам), но подозирам, че има различни провинции. Някои от тях са в края на света, от други светът започва; някои бележат затварянето на хоризонта, но в други дишат стихиите на природата, в която романтизмът открива творческия гений; някои са бежански лагери, други – дом. Има благодатни провинции, но и такива, които те ограбват. Има и литературни провинции. И за една от тях крайно несправедливо понякога се мисли и жанрът на фрагмента, свързван едва ли не с нещо странично, с почивка и отклонение от „основното“ творчество на един автор. Като че едва ли не когато вече е написал всичко голямо и няма какво друго да прави, един творец може да седне и да събере разпръснатите си пред годините мисли за какво ли не.
Каква заблуда – подобни сборници са всъщност най-дългите, най-всеобемните в един творчески път. Така и „Възхвала на провинцията“ е книга, която авторът вероятно е започнал още с осъзнаването си като такъв (даже много преди това) и може да дописва през целия си съзидателен живот. Тя събира есеистични етюди, тематични или случайни размисли, поетично-философски наблюдения, житейски заключения, изящни афоризми или просто кратки ударни остроумия. В нея Александър Секулов е и ироничен (какъвто по думите му от един друг разговор той заяви, че винаги е, във всяка своя книга), и витиеват, и конкретен, и чувствителен, и малко тъжен, но и „бял“, както определя онова, от което като че ли традиционно бяга българската литература. Той е и поет, какъвто е по „закваска“ – как иначе би взел злободневни, груби заглавия от медиите, за да ги превърне в лирични метафори и метафизични притчи за човешкото състояние.
Не всичко в тази книга е лицеприятно, много диагнози на автора минават през съжалението, може би дори тъгата. Но дори привидно тежките му изводи за българското са лишени от онова надменно интелектуално „гнусене“, което понякога виждаме, лишени са от осъдителност, която да го извежда извън „осъжданите“. Напротив, в това сякаш има специфично очарование, изключителност. В крайна сметка, Александър Секулов може да си позволи да сравни писането на книги с варенето на ракия – а то си е точно това.
Преминаваме към въпросите с надеждата за изчерпателност от някого, способен да прикове огромен смисъл в няколкодумен фрагмент: „Титаник“ може да е потънал, но е бил красив, нали?“…
Добре, нека задам въпроса, който обещах в началото: какво е провинцията за вас? Има ли много видове и ако да, за кой/кои от тях говорите?
Значенията на тази дума са безкрайни и преплетени като лабиринт. Червената нишка, която може да те измъкне от него, не е логиката, а поезията. От всеки лабиринт може да излезеш само и единствено чрез метафора. Ако приемем, че основната съставляваща характеристика на всяка провинция е отдалечеността от центъра, то тогава възниква въпросът къде се намира този център. Днес ние вече знаем, че вселената е безкрайна, демек живеем в свят без столица. И нещата вървят! В нашия земен случай даже не вървим, а летим из космоса. Не би било лошо всяка сутрин да се събуждаме с чувството, че летим, не мислите ли? Нямам обяснение защо не го правим.
Отплеснах се, връщам се към отговора. В логиката на казаното дотук излиза, че щом няма столица, няма и провинция. Тоест – всичко е провинция. Със сърцето си вярвам, че всеки човек е провинция на Господ. И поради тази причина мото на книгата е цитат от стихотворението „Горяща къща“. Изкушавам се да го цитирам цялото, но ще се огранича с един куплет от него:
Живее сигурно в спокоен край,
събужда се редовно, без близки и родини.
Писма не пише, не ги очаква, знае,
че Господ слиза често в далечните провинции.
Можем да разгледаме връзката „столица – провинция“ и през друга двойка: видимо и невидимо. Столичното е видимо, провинциалното – не, или пък – трудно видимо. Отделен въпрос е какво и колко е необходимо, за да се постигне тази ефимерна, фалшива видимост на литературната среда: правителствени и неправителствени финанси, университетски и преподавателски мрежи, държавни центрове, медийни батареи, идеологически сапьорни роти, държавни, общински, градски, селски и европейски наградни фондове… Всички те осигуряват необходимата артилерийска подготовка преди из социалните медии да нахлуят всеотдайните пехотинци – това пушечно месо на литературната армия!
Но времето в литературата има своя основна характеристика: подрежда книгите по способността им да създават и живеят в бъдещето. Може да умреш отритнат и отхвърлен на брега на една река като Иван Методиев, а след това да се превърнеш в абсолютен канон на националната лирическа традиция. Може да си бил столично видим, а времето да те превърне в незначителна песъчинка в пресъхнал поток. Казвам го за онези, които непредпазливо вярват, че столичните пагони на литературните им шинели правят впечатление комуто и да било.
Какви са основанията на провинцията (като вашия Пловдив) да гледа снизходително над столицата?
Как иначе да гледаш към нещо, което не съществува, а претендира? Шегувам се… Или пък не го забелязваш… Което вече не е шега. Моето скромно усещане, е че през вековете Пловдив не особено се е интересувал какво става на север. Градът е изкушен, привлечен, опиянен от светлината и топлината на юга. Полегнал e на хълбок насред Тракия, опрял е гръб в Балкана и протяга боси стъпала към Егея. Връщам се на въпроса: смятам, че столиците се опитват да гледа снизходително към вечните градове, а те не им обръщат особено внимание. Столиците са тържество на пространството, вечните градове – на времето.
Казвате, че българинът, или изобщо балканецът, бърка свободата с освобождението. Каква разлика правите? Фикс-идея ли ни е оцеляването?
Накратко: освобождаваме се „от нещо“, но сме свободни „за нещо“. По-силнички, уви, сме в първото, затова националната ни памет с лекота сакрализира въстаниците, а упорито игнорира строителите. От Ботевото „Силно да любим и мразим“ сме усвоили предимно втората част. Като млад силната адаптивност на националния характер ме дразнеше, но с годините започнах да оценявам по-нюансирано този жилав, опортюнистичен дух на българина. И съответно да се замислям върху великия финал на „Бай Ганьо“: „Европейци сме, но не чак дотам“. Да не вземе това българско „не чак дотам“ да се окаже спасителна котва в един доста летлив, че и лековат свят? Да не се окаже, че животът на дъното на блатото и оцеляването чрез дишане през тръстикови стебла, докато мине някой заблуден кръстоносец, витяз или бей, за да го нападнем и оберем, е някакво перпетуум мобиле на българското съществуване? Не твърдя, питам се…
В контекста на българското какво е „герой“? И какво би ви се искало да бъде?
Като млад за герой мислех единствено Ботев. В съзнанието ми той продължава да е връх. С годините обаче започнах да виждам и целия Балкан, наречен Вазов. Вазов е постоянно изумление за мен, което расте. Творчеството му е огромният айсберг, който праща корабите на временното ни битие на дъното. Но не за да ни убие, а да ни върне желание и гордост за живот. Без него понятия като родина, народ, вяра, памет, самостоятелност ще бъдат успешно заличени. В неговото слово се опираме, когато искаме да опазим българското битие. Вазов е проходът Шипка, който не може да бъде превзет, и в това е неограниченото ни щастие. През неговите думи възкръсваме в собствената си памет. Чрез него се превръщаме в народ. Ако това не е геройство, не знам друго какво е.
В книгата като че ли имате нужда да си противоречите (или съвсем не е противоречие?). Казвате например, че „българинът забравя рязко, внезапно, напълно и завинаги“, но и че „нашият човек пие не за да забрави, а за да си спомни“… Ще се разпадне ли идеята за българина, ако разреши противоречията си? И как се справяме с паметта?
Фрагментите като литературен жанр позволяват да се видят криволиците и противоречията в мисловното пътуване на един автор, вид кардиограма са. Що се отнася до идеята за българина, то тя ще се обогатява с всяко ново противоречие, с всяка нова амплитуда между доброто и злото, между ума и безумието, между отровата и ракията, между любовта и омразата, между раната и белега. Българският народ, както всеки друг на земята, трябва да обогатява представата за себе си със смирение и гордост, да се бори да разшири диапазона на вътрешните си противоречия, да се харесва многолик и многоизмерен. А това става единствено когато поддържа паметта си пъргава, в непрестанна услуга на сложното си съвременно битие. Работещата памет е фар в морето на настоящето.
Наблюденията, които правите, са способни да докарат много повече протестиращи пред театъра, отколкото тези на колегата Бърнард Шоу. Вие сте човек на театъра – какъв е прочитът ви на случилото се?
От лятото на 2011 г., когато проучвах гръцките бунтове за романа си „Господ слиза в Атина“, разбрах „съвместната драматургия“ на площадния театър и престанах да се интересувам от него.
Кога бъдещето е „безпричинно“, както го определяте някъде?
Бликащата радост от съществуването увеличава общото човешко време, което хората разпределят между себе си. Вярвам, че живеейки, ние увеличаваме песъчинките в големия космически часовник. Извинявам се, ако звуча неясно и мъгливо.
Ако трябва да изберете една дума, поради която се случват големите, определящите, метафизичните събития в българската история, коя би била тя?
Вазов, както винаги, е намерил вечната формула на българското действие: „Пиянството на един народ“. Вършим нещата в краткотрайно упоение, с дълготраен махмурлук.
Твърдите, че победите уморяват. Защо те – а провалите?
Да се стремиш към провала в изкуството, означава да поемаш все по-големи рискове, да предизвикваш навиците си, да проверяваш дали все още успяваш да се учиш, да остриш любопитството и занаята си. Моят добър приятел, художникът Атанас Хранов, обича да казва: „Ние все някога ще се провалим. Няма да е сега!“. Победата е път към вътрешен разпад, отслабване на имунната система. Повреда на вестибуларния апарат. Вертиго на егото. Вертего, ако позволите нова дума. Често пъти от това няма спасение, но не пречи да се опитваме да държим съзнанието си будно за тази опасност.
Отреждате не на друго изкуство, а именно на поезията високата роля да ни пренесе през вечността. Защо точно тя?
Българската поезия е метафизичната реализация на народа ни. В нея са скрити тайни и изумление, достойни и съизмерими с останалите изкуства по света.
Ако определяте поезията като „ненакърнимо мълчание“, то бъбриви ли са днес родните ни поети? И можете ли да откроите видими тенденции в съвременните „поетични продукти“?
Мога. Има поезия на анекдота. Поезия на регистратурата. Поезия на списъка. Поезия на розовия захарен памук. Поезия на шербет-умилението. Поезия вместо дисертация. Поезия на социалната поза. Епидермална поезия. Поезия за многократна употреба. Пропагандна поезия. Минималистична поезия, склонна към изчезване както на обекта, така и на субекта. На всички тези поезии им липсва глас, мощ и мащаб.
Успокоителното е, че във всеки литературен период съотношението между истинска поезия и ерзац-поезиите винаги е едно и също. Още по-успокоително е, че литературната история слага всичко и всекиго на мястото му. Осветяването на едни литературни тенденции в България и затъмняването на други след 1989 г. продължи да се върши по административно-команден път и има за цел, както и преди, доволен еснафлък под прокъсан чул от идеологически възторг.
А чувствате ли се част от едно конкретно поколение в литературата ни, от група, която ѝ дава лице?
Чувствам се част от приятелски кръг, направил значителна пауза в творческото си развитие, но отказал да се предаде и завърнал се достойно в литературния живот. Преди две години на премиерата на книгата на Костадин Костадинов „Ловецът на пеперуди“ („Хермес“) изброих имената в този приятелски кръг и го назовах шеговито „поколението, което отказа да умре“. Художественото значение на този кръг е все по-видимо.
В онази реч назовавате болезнени истини за състоянието на литературните ни среди – най-малкото за „взаимоспомагателната литературна дружинка“. Повечето от нас правим подобни горчиви констатации без споменаването на имена. От какво се пазим?
От калта.
Говорите и за нещо много важно: превръщането на автора в по-важен от самата му книга, в събитийно-рекламен шут… Буквално вчера четох един много подобен цитат от Антъни Хоровиц, който показва, че това не е само наш проблем, а глобален ефект от влиянието на социалните мрежи: „Познавам писатели, които всъщност вече изобщо не пишат; те просто пътуват и живеят от едно събитие до следващото“. Но каква ще е съдбата на една книга, ако авторът днес остава извън тази матрица?
Настоявам книгата да се разглежда без биографията на автора. Авторът няма никакво значение, книгата е единствено важна. Поради тази причина няма добри книги с лоша съдба. По един или друг начин, добрата съдба на добрите книги се сбъдва. По едно или друго време. Писателят няма никого другиго за събеседник освен времето. Понятието за масов литературен и търговски успех се появи отскоро и поради избухването на социалните мрежи се обезцени още по-скоро. Не бива да се отрича обаче, че социалните мрежи дадоха възможност на доста автори успешно да бягат от меките литературни диктатури по света.
Съвсем неметафоричен въпрос. Повечето от писателите, които пишат извън столицата, като че биват стереотипно подценявани, белязани от щампата на регионалността. Авторите на „Хермес“ като вас, Краси Димовски и др. са абсолютното изключение. Оставяйки това настрана обаче, има ли „провинциално“ писане извън географския смисъл, в лошата конотация на тази дума?
В името на правдата трябва да допълня списъка, без претенция за изчерпателност: Керана Ангелова, Кръстю Раленков, Галин Никифоров, Недялко Славов, Людмил Станев, Ники Комедвенска, Камелия Кондова, Иван Станков, Йордан Велчев, Красимира Зафирова, Румен Денев, Мая Дългъчева, Мария Донева, Валери Станков… Да не би пък да има сериозен анализ на книгите на колеги, направили силен търговски бум през последните години? Мога дълго да изброявам значими български писатели, които, слава Богу, не живеят в София. Грях е чрез премълчаване да се вадят от литературния контекст. Шинелът на българската литература трябва всекидневно да се съшива, е не да се разпарчетосва. Иначе, количествено, най-много „провинциално писане“ в злата, парвенюшка употреба на думата се произвежда на жълтите павета, но пък чрез него успешно се изпълняват слугинско-пропагандни задачи, пък и се преживява с някой друг лев в суровия столичен климат.
Твърдите също, че грозното, страшното и тъжното са по-лесни за експлоатиране и литературата ни рядко е бяла, благоговейна през живота, сродена със светлината. Плаши ли ни красивото?
Красивото изисква идеал, ум, труд, смирение. Вяра! И чувство за хумор! Ако всичко това ни плаши… Обърнете внимание каква щастлива съдба имат книгите с мека ирония, книги, разказващи истории уж частни, уж без особени претенции… „Одисей“, „Дон Кихот“, „Швейк“, „Златният телец“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, по парадоксален начин бих добавил „Бесове“, „Майстора и Маргарита“, „Алексис Зорбас“, „Пипи Дългото чорапче“, „Алиса“, „По пътя“, „Закуска в „Тифани“, „Бай Ганьо“, „Чичовци“, текстове на Стратиев, Радичков, Георги Данаилов, Свобода Бъчварова, Вера Мутафчиева, Георги Мишев… „Бялата литература“, както я наричам, вдъхва кураж за живот, възвръща авантюрата да си жив, изправя гръбнака, разширява дробовете, кара очите да светят, мислите да летят, опиянява сетивата. Казано накратко: бялата литература кара читателя да се ражда отново и отново.
На този фон изтъквате преобладаващата трезвост на българския литературен герой и неумението му за любов, за изкуството на любовта, за жертвата в името на любовта. Имаме все пак Яворов… „Отсрамва“ ли ни той?
Ние все гледаме чрез фигурата на някой поет да запушим пробойните на българския кораб! Да го вдигнем като знаме, пък да се млатим с дръжката. Да ни отсрами като индулгенция, пък да продължим да живеем мърляво. Интелигенцията не е сноп насмолени кълчища, с които предпазваме кораба да не потъне. Като ни потрябва някой да втикнем в темела, та да не падне зданието, търсим все някой интелигент да бутнем напред… Строим паметници не за да ни сочат пътя, а за да се скрием зад тях.
Остаряват ли авторите – и ако да, как и кога?
Авторът се ражда със стара душа и пътува към младостта на езика.
