„Да бъдем тук. Беседи по радио Свобода“, Александър Шмеман, превод Елена Папучиева, издателство „Омофор“, 2024 г.
Обещах да напиша за новоиздадената книга с беседи по Радио „Свобода“ на отец Александър Шмеман „Да бъдем тук“. Както обикновено става около една нова книга – попадаш на неочаквани неща заради нея. Така се срещнах с многобройните статии и коментари на Сергей Шмеман, които той от години пише предимно в „Ню Йорк Таймс“, но и в други реномирани световни издания. През 1991 г. получава най-престижната награда за журналистика „Пулицър“. Темите, които Серж Шмеман коментира, са в широк спектър – последните са за конфликтите в Близкия Изток и Украйна, но пише също и за изборите в САЩ и в Европа и особено често за политическата ситуация в Русия. Той е специалист по руската тема не само заради произхода си, но и защото е работил като кореспондент на Асошиейтед прес в Москва през 80-те години, а това е периодът, когато Желязната завеса беше толкова трудно пробиваема, че не са му разрешили да посети дори родното село на баба си и дядо си близо до Калуга.
Когато пристига в Москва, Серж Шмеман започва да отразява събитията около академик Андрей Сахаров, който тогава е заточен под милиционерска охрана в забранения за чужденци град Горки. Кремълските власти така и не допускат Шмеман да се срещне със създателя на съветската термоядрена бомба, но години по-късно той пише въвеждащата статия в сборника „Андрей Сахаров: Съвестта на човечеството“. Статията е озаглавена „Моралната яснота на Андрей Сахаров“ и освен един брилянтен портрет на физика правозащитник, представя и цялостна картина на живота в тоталитарната държава през последните години на Брежнев и първите години на Перестройката.
Спирам се толкова подробно на сина на отец Александър Шмеман по две причини. Първата е, че периодът, през който той е кореспондент в Москва, съвпада с периода, когато неговият баща чете своите последни беседи по късовълновата радиостанция, почти до самата си смърт през 1983 г. Баща и син със сигурност са общували и са обменяли идеи и вероятно някои от темите на отец Александър са формулирани под влияние на разговорите със сина му, колкото и различни да са областите, в които двамата работят.
Другата причина е, че докато четох статиите на Серж Шмеман, си дадох сметка колко важно място във формирането на личността му е изиграл неговият баща и изобщо колко важна е семейната среда за моралните и граждански позиции на всеки от нас. Ето защо не е пресилено, когато се казва, че нашите родители живеят чрез нас. Днес чрез Серж Шмеман ние можем да се докоснем до неговия баща.
Отец Александър ни е оставил своя обемист дневник, попълван от 1973 до 1983 г. В него освен размишления относно вярата и църквата, той засяга и теми от културата, политиката, историята, обществото. Същата проблематика виждаме днес и в статиите на неговия син и то погледната през същия ракурс. Отец Александър има брат близнак, Андрей, който го надживява с 25 години. Ако и той беше доживял до същите години, освен че несъмнено щеше да напише още много уникални богословски книги, сигурно щяхме да имаме и коментарите му по актуалните проблеми на съвременния свят. Сега тези теми ги развива неговият син.
Но нека да се върна към книгата с радиобеседите. Те са четени в продължение на три десетилетия – от 1953 до 1983 г. През този период Съветският съюз, освен страна на победилия пролетариат, е и страна на войнстващия атеизъм. Повечето храмове са взривени през 30-те години, когато са избити и хиляди епископи, свещеници и църковни миряни. След войната е времето на тоталното налагане на комунистическия мироглед с основен акцент върху борбата за изкореняване на вярата. Това прави беседите на отец Александър особено актуални и полезни, тъй като религиозна литература не се издава и не може да се купи отникъде. Беседите по радиото са едно от малкото прозорчета, през които се процежда лъч от светлината на евангелската вяра.
Отец Александър не се бори с атеизма чрез банални шаблони и идеологически клишета. Напротив, той противопоставя на клишетата спокойна логика и убедителни аргументи. Като говори за Рождество Христово той казва, че в наши дни празникът придобива особена трогателност, защото „в основата му е залегнал такъв образ, такова разбиране за човека, което яростно се оспорва от напълно противоположно разбиране“. За слушателите от онова време е недвусмислено ясно кой налага противоположното ново разбиране за новия човек – строител на комунизма.
В тази книга отец Александър не е на нивото на другите си богословски трудове, които го поставят на първо място сред съвременните богослови. В радиобеседите си той се обръща към масовия слушател в СССР, индоктриниран в болшевишката идеология и напълно несведущ в елементарните християнски понятия. Много християни си остават такива и до днес, когато книгоиздателствата и интернет предоставят възможност да се образоват, но тогава такава възможност беше напълно изключена. Затова той говори просто, достъпно и разбираемо и при все това богословската му ерудиция и широка култура се усещат във всяка дума.
Беседите му са изчистени от идеология. Никъде не напада комунизма, дори не го споменава. Вместо това говори за материализма. Съветският комунизъм беше свръхматериалистичен. Материализмът беше доктрина, постулат и догма. Затова отец Александър разменя понятията комунизъм и материализъм: „Откъде всъщност човек има някакви „неотменни права“? Нима е нужно да се доказва, че самата идея, заложена в основата на „Декларацията за правата на човека“, е идея с религиозен произход, която извън религиозния контекст рано или късно се оказва пълен абсурд? В материалистичното разбиране за човека, обществото му дава права и същото то може да ги отнеме… Всичко това е изхабено и банално, но това не пречи на опитите да се съедини несъвместимото, т.е. материализмът да се приеме като „научен светоглед“ и наред с това да се допусне защита на „правата на човека“. Инициаторите на тези опити и досега смятат, че милионите унищожени човешки животи са просто недоразумение и трагична грешка и не могат да допуснат, че това неизменно произтича от основния закон на материализма“.
В едно изречение е свален ореолът на „научния светоглед“, който се използваше като похват в борбата срещу вярата, зачеркнато е наложеното в комунистическия блок табу да се говори за защитата на правата на човека, почетени са и милионите унищожени човешки животи от чекистите с горещи сърца и хладен ум. Това са все неща, които беше немислимо да бъдат чути по официалното съветско радио. Защото „в контекста на безбожно-материалистичния светоглед думата „свобода“ няма и не може да има никакъв смисъл… Защото свободно може да бъде само такова общество, което приема като аксиома човешката личност за върховна и абсолютна ценност“.
За мнозина днес е непонятно как е било възможно и защо е било необходимо атеистичната борба в съветското общество да добие такава кървава форма и такива чудовищни мащаби. В следвоенните години в малкото останали неразрушени храмове се извършват богослужения, но църквата вече е поставена под пълен контрол, защото паметта за жестоките репресии е сложила дълбок отпечатък в съзнанието на всички. Затова отец Александър многократно повтаря, че „единствено религиозното възприятие за човека противостои на тоталитаризма“.
В друга своя книга – „Срещи със Солженицин“, Александър Шмеман също разглежда духовния живот в комунистическа Русия, но там подходът му е различен. Като коментира отговора на протойерей Всеволод Шпилер на „Великопостното писмо“ на Солженицин до руския патриарх Пимен от 1972 г, той се връща назад в руската история и като разглежда митотворчеството на Толстой, Достоевски и писателите от Сребърния век, заключава, че много от митовете, които Шпилер нарича „първичен феномен на духовния живот“, се оказват пагубни за Русия. Днес, когато Православната църква в Русия е превърната в придатък на Кремълската пропаганда, сме свидетели на един нов пагубен мит – изобразяването на Сталин с ореол на светец. Неотдавна, при откриването на паметник на Сталин в Псковска област, свещ. Антоний Татаринцев произнесе абсурдните думи, че „благодарение на сталинските репресии църквата се е сдобила с много новомъченици“.
„Умом Россию не понять“, но протопрезвитер Александър Шмеман ни призовава „Да бъдем тук“, за да имаме вярна и обективна картина за нейната история и настояще.
