Самостоятелна изложба на Цветелина Максимова, Narrativa Gallery, Велико Търново, 20 септември–13 октомври 2024 г.

Малка и светла галерия, в която влизаш и се откриваш насред вибриращо живописно пространство, отпечатващо се толкова, че сякаш излизаш в друг свят. На стената, на любопитно място в дъното, прочитаме именно онова, което никак не ни информира какво виждаме, нито как да гледаме, и то точно над две врати – това е интересен ключ, мисля си…

Търси, забелязвай, мисли, сътворявай в ума, постигай, дръж в сърцето си, запечатвай в паметта си, поставяй нещата по местата им, въздигни в себе си Твореца! – Сефер Йецира

Колко думи ѝ трябват на живописта? Трябват ли? Как се пишат още думи за онова, което принципно стои отвъд тях.

Мащабна по размер живопис те обгражда – топлина на охри и умбри, процепи от сиени тъмни, простор на сини в индигови дълбочини. Словото не е израз пред такава живопис. Мълчим, след известно време проговарям.

Какво казваш на посетителите за живописта на Цвети Максимова? – питам галеристката. – Нищо, по настояване на авторката.

Всяко платно те тегли отблизо да надникнеш под пластовете велатури, леещи се над деликатни колажи и фини фактури. Тегли и те плъзга по повърхността на платното, после по второто, третото… Гмуркаш се и се изтласкваш в една безвременна цикличност – може да трае часове, а съм още едва пред първата грабнала ме творба. Големите формати те поглъщат, а детайлите те закачат и те подават от един на друг – плъзгаш се безвременно в паралелна вселена, собствената. Леката визуална наративност попива индивидуални разкази.

Цветелина Максимова (род. 1966) е съвременен художник с изключително рядка чувствителност и ярка артистична индивидуалност. Нейните произведения винаги се открояват. Тя е забележимо присъствие в групови експозиции, а индивидуалните ѝ проекти са развити с впечатляваща дълбочина и внимание. Такава е и настоящата самостоятелна изложба с живописни цикли и обекти.

Сред тях са три широкоформатни живописни пана – полиптихи. Ще забележим принципа non finito дори и на конструктивно ниво. Тектониката на платната образува правоъгълни ажури, предвиждайки (допускайки) самата стена в композицията. Отличителен елемент на друга експонирана серия пък е прозрачността на носещата медия – хартия или плексиглас. Любопитно при тази серия е, че там намират израз и авторските експериментални техники с процесите на оксидация и корозия на метала, които Максимова превръща в средства за живопис.

Ажурът, ефирът и прозирът. Тази хамелеонова особеност, напомняща онзи момент, когато произведенията допускат средата в себе си, напасват ѝ се, дори преливат. Както се преливат авторовите импулси с тези, инвестирани от зрителя в общия визуален разказ – от замаха в големите платна, през обектите фрагменти до кавалетните творби.

Търси, забелязвай, мисли, сътворявай в ума…

Показани са повече от три серии произведения с различни медии и техники. По-внимателният поглед например ще открие топлите бликове на ръжда и в големоформатните платна, за които вече стана дума. Връщайки се на мащабната живопис, няма как да не отбележим и спецификата на „стенописта“, което пък само по себе си е отличителен момент в изложбената програма на Narrativa Gallery![1] Специфичната авторова технология и изразна експресия се допълват с известен концептуален елемент – стената е живописвана с варови разтвори и пресечена с една основна линия – авторовия хоризонт, до който опира ръб любопитен обект в топли тонове.

…постигай, дръж в сърцето си, запечатвай в паметта си, поставяй нещата по местата им…

„Трябваше да реша задачата“ – лаконична, но категорична е Максимова! Всяко изложбено решение е индивидуален процес, съобразяващ даденостите и възможностите на пространството с планираните за експонация произведения. В този случай обаче не е точно така. Голяма част от произведенията са подготвени специално за това им пространствено явяване, а варовата живопис с обекта пред нея е онзи пространствено-живописен жест, който съобразява всички други (вече налични) елементи в изложбата.

Трябва да признаем, че спонтанността на артистичния жест на Максимова е винаги в готовност да се изкаже – в последните десетина години като перформативни актове и директни артистични интервенции. Вниманието на артистката е насочено не само към живописната двумерност, но и към ефимерността на жеста, визуалността на тялото, чувствителността на плътта, които забелязваме във фотографските документации и авторските ѝ видеа. Надявам се да видим и тези произведения в обща изложба, а тя ще е съвсем различна, струва ми се.

Друга тема е дългогодишната ѝ практика на художник-иконописец и преподавател. Нека да е с нейните думи: Зографисването е изписване на Словото – това е дисциплина, последователност, смирение и вяра… Като съвременен художник аз съм свободен експериментатор, подхождам с емоция, търсене и страст. Това са паралелни светове, които не смесвам, и подхождам с респект към всеки от тях.

Всъщност остана един фрагмент от цитата на Йецира – последният, но първи – по него сякаш говорим досега.

Цитатът е от „Книга на сътворението“ и е специално избран от изкуствоведката Елица Терзиева – това бе словото за откриването.

С тази самостоятелна изложба авторката ни разкри едва-едва собствената си художествена вселена – за нас, за да общуваме с нея без думи. С интерес следим многопластовата артистичната практика на Цветелина Максимова и навлизаме в тази вселена винаги с обострени сетива. 

[1] Галерия Narrativa дава възможност на артистите да се намесват директно върху стените, да изпълняват авторски стенописи на място и да реализират самостоятелни пространствени решения в цветово отношение. Всяка нова експозиция има индивидуален облик спрямо излагания проект.

Да изложиш обект непосредствено пред живописна работа, макар и такава върху стена, означава да ги гледаш заедно като едно произведение – това е то. Ако този един обект – топъл, мек и нетипичен, е пред монохромната варова стена, то останалите от серията са прибрани в долапа (както се шегува авторката), зад същата тази стена. Тях ги гледаме в тяхно собствено пространство, отзад – безопасно и автономно.

Колко тежи душата на камъка? – питаме се, докато разглеждаме обектите. Това са хартиени обвивки на натурални аморфни форми с плавни извивки, внушаващи едновременно еластична мекота и пропукваща твърдост. Техниката е папиемаше, приложена да задържи душата на речни камъни, които природата ломи в естествени процеси на корозия. Колко здрави са жилите му? – запитах се малко по-късно.

Яница Фендулова