Хората (ни) обсъждат

Хората (ни) обсъждат
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    12.11.2023
  • Сподели:

Взаимоотношенията на двама души никога не са предмет на разговори само между тях двамата. Питайте Джейн Остин, бабите на мегдана, жълтите вестници, тв сапунките, телефонните разпечатки или просто „дайте ухо“ на коментарите от съседната маса/седалка/опашка…

 

 

 

Хората чувстват, споделят, а киното само се възползва с различна степен на убедителност. Ето три примера за това от програмата на Синелибри 2023. Реално примерите са повече от три, поради фрагментираната структура на „Истории, които не са за разказване“ (реж. Сеск Гай). Като прибавим „Прекрасно лято“ (реж. Лаура Лукети) и „Четирима непораснали възрастни“ (реж. Селма Вилхунен), се получава доста богат материал за сравнения.

Вдъхновена от предпочитаната тематика на Ингмар Бергман, но без да се стреми към психологическата проникновеност на персонажите му, финландската режисьорка Селма Вилхунен дръзко залага на мотива за полиаморията в съвременна градска среда. Екранизация по едноименния роман на Чезаре Павезе, „Прекрасно лято“ е поетична история за съзряването и първите любовни трепети на 17-годишно момиче от село, дошло да си търси късмета в големия град през 30-те години на ХХ век в Италия. Селекцията ситуации на Сеск Гай ни среща с различни герои в плен на собствените си съмнения, заблуди, несигурност и чувство за вина, решени в общо взето комедиен ключ, без претенция за задълбочени анализи, но поучително забавни.

 

„Четирима непораснали възрастни“, реж. Селма Вилхунен

 

„Четирима непораснали възрастни“ тласка ситуацията до ръба на правдоподобността, усложнявайки до крайност съставките на един любовен четириъгълник, в който участват енорийски пастор, съпругата му – член на политическа партия със сериозни кариерни амбиции, транссексуален и непредвидено забременяла любовница… Образът на скромната и свенлива италианска шивачка Джиния получава любопитно измерение, пречупен през взаимоотношения ѝ с чувствената и провокативна Амелия – модел на художници, едновременно мечтана приятелка и обект на сложни чувства, които Джиния не смее да признае дори пред самата себе си – двете лица на модерната жена, с нейните страхове, стремеж за реализация и неконтролируемото ѝ желание за свобода. Персонажите в „Истории, които не са за разказване“ не се познават. Те просто се разминават по улиците на един и същи град. Сюжетите не се преплитат, а основната нишка на разказа е властта на емоциите и повтарящото се чувството за неудобство…

Испанката Лаура например е толкова притеснена, че може би харесва Алекс, че се държи гузно само като говори с него. О, да, Лаура е гадже на Раул… В другия край на същата палитрата Еду знае, че София знае, че той ѝ е изневерил. Но София не казва нищо и това ужасно изнервя Еду… Съпоставена с тях, Джиния звучи като типичната италианка, когато открива, че любимият ѝ художник спи с най-добрата ѝ приятелка Амелия, която от своя страна явно е изпреварила времето със своята либералност. Подобно на финландската депутатка Юлия, когато иска да се запознае с любовницата на мъжа си и великодушно им предлага да останат заедно… Същевременно съпругът ѝ Матиас не е толкова очарован, когато се среща с нейния drag queen Миска. Също като Луис, който се опитва да накара приятеля си Карлос да излезе на среща, за да забрави бившата си жена, а после се чувства гузен, че не е казал на Карлос истината за Сандра…

Три актриси, почти приятелки, се срещат на кастинг в „Истории, които не са за разказване“ и две по две, обсъждайки третата, разкриват злепоставящи тайни за самите себе си… Братът на Джиния не е доволен от общуването ѝ с Амелия и от контактите ѝ с художниците, които се различават от общите им приятели. Родителите на Матиас се интересуват от християнската му отдаденост, от политическата кариера на жена му и от статута им на здраво семейство – не всички във Финландия са широко скроени…

 

„Прекрасно лято“, реж. Лаура Лукети

 

Пред камерата на Лаура Лукети меланхолията на писателя Чезаре Павезе придобива неочаквано феминистки измерения, а вниманието към детайла при обрисуването на женските портрети кара мъжките персонажи да „избледнеят“ в зоната на сивото (и почти елиминира социалния контекст на Торино от 1938 г., което ощетява целостта на филма). Селма Вилхунен също придава леко еснафско измерение на неверния Матиас, гарнирано с чувство за вина, че е отворил „кутията на Пандора“ и сега ще трябва да понесе сълзите не на една, а на две жени. Испанецът Сеск Гай е по-снизходителен към мъжките слабости, било то с прикрития консерватизъм на Луис, с двойните стандарти на Еду, или когато дава възможност на застаряващия писател Андрес да си спести унижението от предстоящата раздяла с доста по-младата си приятелка Барбара…

Хората говорят (и еволюират). В Италия преди стотина години млада жена скандализира с желанието да открие себе си през секса. В Испания в наши дни вече всеки избор изглежда приемлив. Но признайте честно колко още трябва да поживеете, за да дръзнете да се поставите в ситуация като тази от „Четирима непораснали възрастни“? Във френски или италиански вариант това щяха да са предпоставки за комедия, но във финландския отношенията са съвсем сериозни и на моменти трудно балансират по ръба на мелодрамата – истинска изненада в скандинавски емоционален контекст. Дори в миговете на истеричен дисонанс историята не се отказва от реализма на сюжетната логика, усложнява залога, отдава дължимото на всички участници без разлика от пол и социален статус и се движи уверено към непредвидима развръзка, без намек за самоцелно скандализиране.

 

 

 

 

Екатерина Лимончева

 

 

Станете почитател на Класа