Разговор с художничката Гергана Минкова, чиято изложба продължава до 17 ноември в софийската галерия „Астри“
Гергана Минкова е едно от разпознаваемите имена сред по-младото поколение художници. Бледи цветове, неясни очертания на къщи, на хълмове, на поля, на разорани ниви – изобразеното в картините ѝ виждаш като през някакъв воал, сякаш пред теб изниква далечен спомен или мечта за съвършенство. Всъщност тук природата е „опитомена“. Тя не е буйна и дива растителност, а е следствие от съприкосновение с човека. Такъв е общо-взето сюжетът на много от нейните картини, които навяват леко чувство на тъга. Характерно за творбите на Гергана Минкова, поне за някои от тях, е, че са сглобени от отделни парчета, съшити със зигзагообразен бод, също като нашите спомени, които препускат от епизод към епизод. Това е станало нейна запазена марка. Пачуъркът на нашата земя…
Гергана Минкова е родена през 1981 г. в Пазарджик, където завършва СПТУ по облекло и текстил. Учи в Частната академия „Жул Паскин“, а от 2000 г. следва в Националната художествена академия, където през 2007 г. завършва като магистър в специалност „Живопис“. Първата ѝ самостоятелна изложба е още като студентка – през 2004 г. в Историческия музей на Панагюрище. Носителка е на Голямата награда за живопис на фондация „Райна Кабаиванска“ и на още десетина престижни награди и номинации в национални конкурси. Участвала е и в много общи и тематични изложби, пленери и симпозиуми в България, Франция, Македония и Италия.
В новата си самостоятелна изложба „Ниви, обработени от небесата“ в галерия „Астри“ Гергана Минкова показва около 20 картини, половината от тях в голям формат.
Кои са вашите учители?
Светлин Русев, Десислава Минчева, Ивайло Мирчев. Това бяха тримата преподаватели в Художествената академията на мен и на още 15 студенти. Към всекиго от нас имаха конкретни насоки и задачи, за да ни запознаят с основите, без които не може.
От малка ли рисувате?
Да, като повечето хора. Когато завърших средно образование, си казах, че това е, които искам да правя, с което искам да се занимавам. Направих съвсем съзнателен избор. Беше трудно, защото не съм завършила художествена гимназия и конкуренцията беше голяма. Тогава в Академията кандидатстваха много талантливи деца. Една година бях записана в частната академия „Жул Паскин”, след това не можех да продължа, защото таксата беше непосилна за родителите ми. Започнах работа в София.
От кого се учите или си „крадете“ по малко?
По-скоро не го правя. Доверявам се на някаква си моя вътрешна интуиция и чувствителност. Това ме води. Когато гледам изложби, те ми въздействат изключително много, усещам как след това се опитвам да наподобя видяното и спирам. Гледам известно време да не рисувам, докато отново не се събера със себе си. Пречи ми, когато се опитвам да наподобявам. Това не е добре за мен.
Как си изработихте ваш специфичен почерк? Това постепенно ли стана?
Да, постепенно. Не е търсено нарочно, за да бъда различна. Стана абсолютно случайно. Когато си бях на село едно лято, бях още студентка и исках да рисувам нещо. Не бях си взела много материали и видях, че баща ми е опънал рамки със зебло за сушене на гъби. Казах си: „Защо да не пробвам? Дали ще успея да опъна зеблото на подрамка“. Съвсем импровизирано си сковах подрамка, подкалосах, направих си грунд и когато усетих материята, самата грапавина много ми допадна. Това беше първоначалният ми подтик. След това реших да зашивам [тези парчета зебло], за да мога да ги опъвам на по-големи формати. Реших да пробвам комбинация лен със зебло. Оттам ми хрумна обединението на земята и небето, ленът е по-лек, като небето. Хрумна ми и идеята за шев, който преминава и ги обединява. Всичко ми действаше като метафора. Абсолютно интуитивно, без предварителна мисъл. Не си представям предварително какво ще има на вече опънатото платно. Осланям се на подготвителните рисунки, които правя на село. Там скицирам постоянно. Даже има места, които повтарям. Ходя пак на същото място и вече го виждам по друг начин. Натрупвам с годините.
Значи село Елшица и природни кътчета са вашият извор на вдъхновение?
Те са свързани с мои минали спомени. Много лични, много нежни, които ме карат да съм самата себе си. Да погледна по моя си начин, както съм гледала като дете. Даже си спомням някакви неща, които баща ми ми е показвал, разказвал и това ми действа много емоционално. Не мога да работя по друг начин, извън личното и без да съм го преживяла.
Любопитно е, че живеете в центъра на София, но не рисувате града, а само селски или природни пейзажи. Градската среда не ви ли вдъхновява?
Не ми въздейства. Не мога да правя нещо, което не нося в себе си. А иначе съм в центъра на София, защото отглеждаме дъщеря ни, която се нуждае от училище. Училището в Елшица, където съм учила до осми клас, отдавна е затворено. Почти няма запазени училища по селата там. Всичко е изоставено и тъжно. Майка ми живее все още в къщата на баба и дядо, поддържа я. Ходим си през лятото, събираме се по празници с роднини. Искам да намеря моето си място, което аз да преоткрия, да не ме дърпа само към миналото, а да тръгна в някаква моя посока.
Хората липсват във вашите картини. Има тук-там силуети. Не ви ли вдъхновяват?
Вдъхновяват ме, доколкото се сливат с пейзажа. По-скоро като силуети. Не че не харесвам да рисувам хора, просто явно не е дошъл моментът.
Без да има директни препратки, пейзажите ви изглеждат много български…
Не съм пътувала много извън България, тук откривам много смисъл да остана. Иначе не намирам пейзажите ми за български. Пресъздавам нещо, което е в мен самата. По-скоро някакво състояние на духа, а той непрекъснато се променя. Използвам по-неутрални цветове, каквито са земните. Те ми носят някаква меланхолия, връзка със земята. Не търся реалистичното, а по-скоро някаква мечта, връзка с мой изгубен рай, в който сякаш няма да се върна. Нещо, което съм преживяла като дете, и носталгията, която ме води. С една простота на живеенето. По най-чистия начин, по който съм виждала света преди натрупванията във времето.
Но не спирате дотук. Виждам, че стилът ви се променя през последните десет години.
Нормално е. Преди десет години родих детето си. Преди това се лутах, не бях много сигурна. След като родих, изпаднах съвсем в безтегловно състояние. Точно шевът ми помогна да се центрирам и той ми показва посоката, в която да тръгна като намерение. Не става бързо, но аз съм си задала темпото да бързам бавно. Не на всяка цена, защото винаги може да се развали една работа. Гледам да обмислям нещата, преди да ги направя.
Сигурно рисувате няколко неща едновременно. Като нарисувате едно, го оставяте да „отлежи“, а през това време се захващате с друго?
Да, защото ако се задълбая в някоя работа, има вероятност да я разваля. И никога не зная. В къщи гледам на картините по един начин, а като отидат в галерията или в друго пространство, получавам съвсем друго усещане. Гледам ги, все едно не съм ги рисувала аз.
Значи вие не рисувате от натура?
Само от скици, които съм си събирала през годините. Рисунката носи много информация. Тя запечатва точно момента, състоянието, мислите, които съм имала тогава. Линията дори ми напомня какво е било настроението ми. Не толкова цветът е водещ, колкото рисунката, която ме насочва.
Когато видите една рисунка, която от години не сте виждали, можете да възстановите настроението си?
Да. Понякога ми се иска да оставя в картината само рисунката. Понякога тя е толкова достатъчна, че когато се нанесат бои, все едно се нарушава онази чистота, която носи.
Тогава за теми въобще да не ви питам?
Нямам предварително зададени теми. Започвам да работя и темата сама идва като усещане. Когато започнах да работя по изложбата в „Астри“, бях опънала и зашила самите работи, една вечер сънувах как разглеждам каталог с картини и в него пишеше: „Нивите, обработени от Бога небеса“. Събудих се и го записах. Остана заглавието „Ниви, обработени от небесата“, защото това е вече заглавието през моя личен поглед. Абсолютно интуитивно.
Колко време подготвяхте тази изложба?
Имах само няколко месеца. През април и май в Бургас имах изложба в галерия „Пролет“. Веднага щом тя свърши, започнах да се подготвям за „Астри”, защото нямах никакво време. Обработката на самите материали изисква много време и много труд. Основите, които зашивам, и композициите, които правя, за да ги опъна на подрамката, изискват да ги обработя с домашен сапун. Платовете също трябва да ги обработя, за да не пускат цвят. След това идва самото опъване, минаване с туткал, грундиране, съхнене, преопъване пак наново. Понякога не става, отново преопъвам. Понякога си мисля, че съм голям инат. Плаче ми се и си казвам – защо го правя толкова сложно.
Това ваша технология ли е?
Тя е по класическа рецепта. Следвам технологията за опъване на платно. Но сама си правя грунда, не е кой знае колко сложно, много художници го правят, но винаги има риск да се напука. Много е деликатно. Докато се стигне до самото рисуване, има техническа част. Обработвам навън в двора, но рисувам вътре, защото шумовете ми пречат и не мога да се концентрирам. Трябва да съм в пълна тишина или около мен да звучи някаква музика, за да мога изобщо да започна нещо да правя. Да ми дойде куражът. Не трябва да има хора около мен, всичко ме разсейва. Затварям се да рисувам. Колкото повече работя, толкова повече ми се изясняват нещата. Но това е само когато се работи всеки ден. В момента, в който прекъсна, нишката се къса. Гледам да не го правя, защото много трудно се започва отново.
Вие сте от по-младите и вече разпознаваеми художници. Смятате ли се за утвърден автор?
Непрекъснато имам съмнения и колебания. Нямам самочувствието, че нещо съм намерила. В постоянно търсене съм. Така че не бих си и помислила, че нещо съм постигнала.
Сравнявате ли се с ваши колеги?
Ако опитам да се сравня, блокирам, започва едно самоотричане. И затова се опитвам да не се сравнявам. Трудно е. Но иначе следя какво се случва, какви изложби се правят. Има много хубави експозиции, страхотни автори. Радвам се, когато някой направи хубава изложба. Когато съм наистина впечатлена, пиша на художника и това ми дава някакъв заряд. И само мога да се уча от тези художници, които за мен са на много, много високо ниво.
Природата ви зарежда, хубавите работи на колегите ви зареждат. Друго какво?
Зарежда ме дъщеря ми. Тя ми показва как по-леко да приемам нещата. Тя ми е като навигатор.