Имах котка. Казваше се Зара. Живя двайсет години или, за да бъда съвсем точен, деветнайсет. Взех я така. Бях ходил при един съсед, Илия, майстор на карбуратори на лада, по онова време имах лада. Неговата котка беше родила котенца, едното беше чисто черно.
Хареса ми и го замъкнах вкъщи. Но жена ми се възпротиви – котки не ща, каза, и се наложи да го върна. Малко след това обаче, една вечер, изпод дюшемето в хола изскочи едно мишле. Кой го знае откъде се беше довлякло, сигурно по стълбите от мазето. И вече нямаше как. Трябваше да си вземем котка. Прегледах обявите във вестника, спрях се на една. Адресът беше в близост до семинарията. Отидох, посрещна ме някаква приветлива жена, показа ми двете малки котенца, мъжкото и женското. Избрах мъжкото, беше по-едро, по-шарено, с бели и черни петна. Занесох го с колата вкъщи, поживя с нас ден-два, но за беда, избяга. Отново се върнах на същия адрес. Казах, мъжкото коте избяга, ще взема женското. Взех го. И… то се превърна в нашата Зара.
Наталия Гончарова, „Котки“, 1913 г.
Беше много игриво коте, сякаш всеки ден палеше огънче в хола, на което ние се греехме. Но порасна. Красива, дългокосместа, с египетски очи. Порода норвежка горска. Хора, разбиращи от котки, ни казаха, че непременно трябва да роди. Обадих се на един приятел в „Хаджи Димитър”, беше ми се хвалил със своя котарак-красавец, също дългокосмест, с маниери на актьор, играещ само роли на крале. Закарах Зара и я оставих за една седмица. После приятелят ми сподели, че неговият котарак прекарал тази една седмица със Зара горе на гардероба. Изобщо не се сетили да слязат долу. Та се налагало той да се катери на стол, за да им оставя паничките с храната и водата.
Бързо се разбра, че Зара е бременна. Двата месеца, или колкото там е времето при котките, изтекоха бързо. Случи се през една събота. Жена ми беше дежурна в болницата, където работеше, децата бяха отишли на зелено училище и аз бях сам. Зара се скри под леглото. По едно време се наведох и надникнах. И ги видях. Едно по едно, много внимателно ги извадих на светлото. Котенцата бяха пет.
За няколко дена закрепнаха. Бяха много различни. Имаше чисто сиво като гранит, имаше черно, имаше бяло, с черни петна. Точно по това време най-сетне бях започнал работа в един вестник след дълъг период на безработица, нали разбирате, опитвах се да направя добро впечатление, прибирах се капнал от умора късно вечер и сънят не ми стигаше. Но ето че към три сутринта Зара и котенцата започваха своите игри и пътят на игрите им минаваше задължително през моето легло. Към шест се налагаше да ставам, защото карах децата на училище, надигах се с размътена глава, изгълтвах на терасата две чаши кафе с десетина цигари и се опитвах да се настроя за предизвикателствата на новия ден. Освен това децата на Зара така и не си създадоха хигиенни навици, при всичките ѝ усилия да ги запознае с щайгичката с пясък в банята. Затова лека-полека ги раздадохме, едното дори го занесохме в един манастир. Бяхме го кръстили Захари и епископът, който често гостуваше в манастира, направи забележка, че не трябва котки да се кръщават с имена на светци. Но Захари се приобщи бързо към останалите манастирски котки и нерядко го виждахме, когато се отбивахме там.
Втората сватба на Зара беше в Орландовци, имах един колега, на когото дъщеричката беше на инвалидна количка, и в желанието си да я разнообрази той беше превърнал дворчето на къщичката им в истински зоокът – имаше костенурка, хамстери, зайчета. Имаше, разбира се, и котарак, едър, чисто черен и лъскав като антрацит. Медения си месец Зара изкара в специално скована за целта и облечена с мрежа клетка два на един.
Новите ѝ котенца също бяха пет. Този път, поучена от предишния си неуспех, Зара успя да ги възпита прекрасно и няколко пъти през деня те се отправяха в образцова нишка към щайгичката в банята. А тя вдигаше глава и ни гледаше в очите, дали сме доволни.
Едното котараче кръстихме Мунчо и го закарахме на село. Оставихме го на тъста ми, без да храним особени надежди, че ще се радва на специални грижи. След година той се беше превърнал в огромен навъсен котарак, тежък най-малко десет кила. Живееше навън, но привечер пристигаше, за да хапне. Тъст ми му обелваше едно твърдо сварено яйце, сетне котаракът се изтягаше до печката за няколко часа, но в полунощ се надигаше. Тупваше с тежката си лапа два пъти по вратата, дядото му отваряше и той изчезваше в черната нощ. Белезите по муцуната му се увеличаваха, спокойно мога да кажа, че беше като един котешки Майк Тайсън, едното му ухо висеше разкъсано, но и с просто око можеше да се види, че черните котенца в селото също забележимо са се увеличили.
Но някой като че ли му завидя и се чу, че го застреляли. Така се чу.
Имаше още едно котараче, нарекохме го Дейвид. С цвят на слонова кост. Него пък подарихме на мой приятел, болен от шизофрения, лекарите му бяха препоръчали да си вземе котка. След десет дена се обади притеснен и помоли да си го вземем обратно. Отидох. Оказа се, че майка му не можела да търпи котки и през цялото време го държали в банята. Дейвид беше страшно отслабнал, не можеше да стои на краката си. Срещата му със Зара беше трогателна. Тя го изчака да се нахрани и сетне започна да го ближе. Да го лекува, може би е по-вярно да се каже. След седмица-две той си възвърна формата, закрепна. Намерихме му добър стопанин на село и го закарахме.
Мога часове наред да описвам чудесата на Зара – как лежеше върху гърдите ми, когато боледувах от грип, или върху гърба ми, когато ме беше сковал кръстът. Веднъж се наложи да викам ветеринарен лекар. Той пристигна, прегледа я, назначи някакви лекарства. Аз го попитах: Докторе, котките имат ли душа? Той се засмя с половин усмивка. Е, това е малко пресилено, отвърна.
Годините вървяха една след друга, Зара остаряваше, накрая започна да забравя, че е яла и след пет минути отново искаше да яде. Дни преди да почине, спря да се храни, задницата ѝ се парализира. Погребах я в двора, сложих отгоре на гробчето един камък. И сега, докато пуша на терасата, всеки път виждам този камък и се сещам за нея. Имам чувството, че с нея животът беше по-лесен, защото тя като че ли буквално ни беше осиновила и както можеше, по своя си начин, се грижеше за нас. Нещо повече – имам чувството, че ако бях направил запис на нейното мъркане и ако имах уредба, която да го усили до планетарни размери, светът щеше да бъде едно по-спокойно, по-кротко, по-добро място.
Но аз не направих запис. Нямах и такава уредба.
Съжалявам. Много съжалявам.