Задочната среща на двама киноветерани (на 90 г.) извън конкурса във Венеция (и в програмата на Синелибри 2023) се преплита любопитно около темата за потенциален апокалипсис, решена в съвсем различен сюжетен и жанров ключ.
Деветдесетгодишната Лилиана Кавани получи Златен лъв за цялостно творчество, а деветдесетгодишният Роман Полански изобщо не е присъствал на тазгодишния фестивал, но филмите им „Редът на времето“ и „Дворецът“ са посрещнати с единодушно неодобрение от критиката. Съвпадението при приема е случайно, изборът на тема – индивидуален, интерес буди „катастрофичното“ настроение у две от легендите на европейското кино (доста своеобразна „равносметка“ в сравнение с тази на американските им колеги Клинт Истуд или Мартин Скорсезе например).
Двайсет години след „Играта на Рипли“ Кавани се завръща зад камерата за екранизацията на едно… есе, заснемайки драма с научно-фантастичен претекст. Четири години след като получи Сезар за режисурата на „Офицер и шпионин“, Полански решава да доразбуни скандала около личността си, превръщайки своя стара идея в черна комедия. На брега на морето в Италия се надяват да не падне огромен астероид, който ще прати хората при динозаврите. Сред склоновете на швейцарските Алпи се опасяват от края на света или поне от сриването на финансовия свят заради т.нар. „Бъг на хилядолетието“ известен като Y2K bug. И в двата случая страхът диктува неудържимото желание на хората „да му отпуснат края“, а художественият резултат е в различна степен неубедителен…
Есето на известния физик Карло Ровели е изходната точка за „Редът на времето“. Следва история „между приятели“, в която дебатирането за физичните феномени бързо се превръща в досадно „лирично отклонение“ за зрителя. На стотина километра южно от Рим десетина души се събират в лятната вила на Елза и Пиетро по случай 50-годишния юбилей на домакинята. Когато физикът Енрико „изплюва камъчето“ за астероида Анаконда, който бързо приближава Земята, всеки от приятелите му, основно интелектуалци, реагира по различен начин. Лека-полека надвисналата катастрофа провокира присъстващите към признания за чувства и вини, към равносметки на личното и съвместно минало.
Далеч от „Меланхолия“ на Ларс фон Триер, филмът на Лилиана Кавани е замислен като разсъждение за времето или неговата липса, но до края не става съвсем ясно кое е по-важно за разказвача: времето като продукт на човешкия дух (защото според физиците то не съществува) или индивидуалните траектории, които го пресичат. Възниква сериозен проблем при сблъсъка между желанието да се разкаже една история и начина, по който тя е представена на екрана. Образите са доста стереотипни, на режисурата ѝ липсва вдъхновение, а сценарият звучи остаряло и назидателно, с банални диалози и схематични персонажи, и не успява да развие потенциално интересните идеи (като тази за монахинята бивш физик) от замисъла на „Редът на времето“.
„Дворецът“, реж. Р. Полански
Както и да го анатемосват френските и англоезичните критици след премиерата на фестивала във Венеция, „Дворецът“ е просто горчива сатира на консуматорското общество, която напълно осъзнава собствения си абсурд. Между откачени и преувеличени образи, банда шумни руски престъпници и компютърногенериран пингвин, новият филм на Роман Полански се надсмива директно, без политизиране или морализаторство, над арогантните самовлюбени богаташи – представителна галерия от измета на света… Лично на мен тази версия на „аристократична“ разюзданост ми допада повече от корабния епизод във филма на Рубен Йостлунд „Идиотският триъгълник“. Защото прелива от фарс и (само)ирония, докато Йостлунд досажда с раздразнителната си дидактика.
В навечерието на 2000 г. в петзвезден алпийски хотел в Гщаад се готвят за посрещането на Нова година. Персоналът начело с управителя Хансуели Копф е безукорен в изобретателността и търпението, с които подхожда към капризите и ексцентричността на „височайшите“ гости, сред които са порноидол в пенсия, бизнесмен мошеник и тайният му син, пластичен хирург, и „пластмасовите“ му пациентки, тексаски милиардер и 60 години по-младата му съпруга, френска маркиза с малкото си куче, руски посланик със свитата си и т.н. Всичко изглежда под контрол, като изключим безпокойството от смяната на хилядолетието и някои частни злополуки…
„Дворецът“, реж. Р. Полански
Брутален и саркастичен, изтъкан от гротескови архетипи, налудничави ситуации и безмилостна мизантропия, „Дворецът“ е въртележка от карикатурни персонажи и решения, поставяща под въпрос „невредимото“ ни преминаване (а и пребиваване) в новото хилядолетие. Филмът се отличава с типичните за киното на Полански мрачна атмосфера и клаустрофобичност, както и с мотивите за алчността, лекомислието и несигурността в съвременното общество – свят, в който хората са готови на всичко, за да успеят и да се чувстват значими. Понякога режисьорът стига твърде далеч, както в иронията, така и в нарушаването на добрия вкус и не се смущава особено от липсата на стил (периодична, а не целенасочена). Предозирането с клишета е сред недостатъците на „Дворецът“, също както и липсата на задълбоченост в образите (въпреки доброто представяне на международния актьорски състав) и разпиляването по различните сюжетни линии, някои от които остават да „висят“ на финала.
Излиза, че апокалипсисът не бива да се подценява, защото това убива фабулата…
