В „Калвино музика/мозайка“ сякаш се реализира мисловна кореспонденция през времето и пространството между един български композитор и един европейски поет като проява на вътрешна духовна връзка между двама творци, почти връстници.
Когато честваме днес 100-годишнината на Итало Калвино и в навечерието на 100-годишнината на Георги Тутев през 2024 г., бих искала да привлека отново вниманието към тази късна творба на композитора, вписан сред представителните фигури на българския музикален авангард редом с Лазар Николов, Константин Илиев, Иван Спасов, Васил Казанджиев…
Един от най-убедителните примери в музиката на Георги Тутев за онази специфична негова отвореност на съзнанието, широта и „европейскост“ на творческия му светоглед е предпоследният му опус – „КАЛВИНОМОУЗАИКА“, с подзаглавие Музика кончертанте за камерен ансамбъл (осем инструмента – флейта, обой, кларинет, тромбон, ударни, цигулка, виола и солиращо виолончело). Тази изискана, тънко изградена творба е инспирирана от атмосферата и самата структура на книгата на Итало Калвино „Невидимите градове“[1], с която композиторът се запознава в немския ѝ превод. И всъщност това е първото насочване на аудиторията у нас към знаменития роман, години преди неговото превеждане на български. Но освен интригуващата и малко енигматична алитерация в заглавието, нищо в творбата не показва явно влияние на извънмузикална образност. Написана е през есента на 1987 г. по поръчка на Западногерманското радио – Кьолн, световната премиера е била на „Дни за нова камерна музика“ във Витен („Wittener Tage für neue Kammermusik”) на 23 април 1988 г. от Колегиум „Класика и съвременност“[2] под диригентството на Венцеслав Николов, който изпълнява и партията на солиращото виолончело в интермедиите „Емболимон“.
Названието на творбата иска да покаже, че формалният принцип, върху който тя е изградена, е заимстван от романа на италианския писател Итало Калвино „Невидимите градове“. Замисленият характер на музикалното произведение има общи черти с философската същност на романа. Програмна връзка между литературния текст и музиката не е търсена – пише авторът в анотация към концертно изпълнение в София през 1990 г. Той дълго избира заглавието на творбата, колебае се между Calvinivision, Calvinvisibile, Calvinocitta и други варианти, докато накрая се избистря играта на разменящи се букви в напластените Музика – Мозайка.
Самият роман е изумителен със своята поетична философия и езикова красота и пищност. Разказите на Марко Поло (подобно на неговото оригинално „Описание на света“) пред Кублай хан за градовете в безмерната му империя, през които той преминава, изграждат един ониричен свят, преплитащ минало и бъдеще, въображаемо пространство и алюзия за реалност, потъване в интровертно изживяно чувство и абстрактни философски съждения. Като например: И всичко това, за да можеМарко Поло да обясни или да си представи, че обяснява, или пък Великият хан да си представи, че Марко му обяснява, или, най-накрая, Марко да успее да обясни на самия себе си, че онова, което търси, е винаги нещо пред него, и дори да се касае за някакво минало, то е минало, което се променя постепенно, докато той напредва по пътя си, защото миналото на пътника се мени в зависимост от изминатия маршрут, но не става дума за близкото минало, към което всеки изминал ден прибавя нов ден, а за най-далечното минало. Стигайки до нов град, пътникът открива едно свое минало, което не е знаел, че има – различието от това, което вече не си и не обладаваш, те чака на прага на чуждите и необладани места[3].
Романът „Невидимите градове“ е стройно конструиран в 9 части, разделени на 55 глави с 55 града, с 11 заглавия, всяко от които се повтаря петкратно в строга структура: в първа и девета част са по 10 заглавия, в останалите от втора до осма – по 5, като номерацията на повторенията им в средните седем части върви последователно надолу (5–4–3–2–1) и във всяка следваща част накрая се появява за първи път едно ново заглавие. И тази ритмичност поражда асоциации за музикална пулсация и като цяло сякаш следва принципите на изграждане на многочастна музикалнодраматургична конструкция. Това „скрито“ присъствие на закони и форми на музиката в романа вероятно е благодарение и на постоянните близки контакти на Калвино с Лучано Берио, а неговите опери Vera Storia (1982) и Un Re in Ascolto (1984) са по либрета на Калвино.
ИТАЛО КАЛВИНО – „НЕВИДИМИТЕ ГРАДОВЕ“
I
Градовете и паметта. 1 – Диомира
Градовете и паметта. 2 – Изидора
Градовете и желанието. 1– Доротея
Градовете и паметта. 3 – Заира
Градовете и желанието. 2 – Анастазия
Градовете и знаците. 1 – Тамара
Градовете и паметта. 4 – Зора
Градовете и желанието. 3 – Деспина
Градовете и знаците. 2 – Зирма
Леките градове. 1 – Изаура…
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
II
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
Градовете и паметта. 5 – Маурилия
Градовете и желанието. 4 – Федора
Градовете и знаците. 3 – Зое
Леките градове. 2 – Зенобия
Градовете и размените. 1 – Еуфемия
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
III
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
Градовете и желанието. 5 – Зобеида
Градовете и знаците. 4 – Ипация
Леките градове. 3 – Армила
Градовете и размените. 2 – Хлое
Градовете и очите. 1 – Валдрада
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
IV
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
Градовете и знаците. 5 – Оливия
Леките градове. 4 – Софрония
Градовете и размените. 3 – Еутропия
Градовете и очите. 2 – Земруде
Градовете и името. 1– Аглаура
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
V
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
Леките градове. 5 – Отавия
Градовете и размените. 4 – Ерзилия
Градовете и очите. 3 – Баучи
Градовете и името. 2– Леандра
Градовете и мъртвите. 1– Мелания
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
VI
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
Градовете и размените. 5 – Змералдина
Градовете и очите. 4 – Филиде
Градовете и името. 3 – Пира
Градовете и мъртвите. 2 – Аделма
Градовете и небето. 1 – Евдосия
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
VII
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
Градовете и очите. 5 – Мориана
Градовете и името. 4 – Клариса
Градовете и мъртвите. 3 – Еуспазия
Градовете и небето. 2 – Берсабеа
Непрекъснатите градове. 1 – Леония
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
VIII
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
Градовете и името. 5 – Ирена
Градовете и мъртвите. 4 – Арджия
Градовете и небето. 3 – Текла
Непрекъснатите градове. 2 – Труде
Скритите градове. 1 – Олинда
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
IX
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
Градовете и мъртвите. 5 – Лаудомия
Градовете и небето. 4 – Перинция
Непрекъснатите градове. 3 – Прокопия
Скритите градове. 2 – Раиса
Градовете и небето. 5 – Андрия
Непрекъснатите градове. 4 – Чечилия
Скритите градове. 3 – Марозия
Непрекъснатите градове. 5 – Пентезилея
Скритите градове. 4 – Теодора
Скритите градове. 5 – Береника
/диалог на Марко Поло и Кублай хан/
Във всяка глава се споменава мимоходом елемент (или асоциация) от заглавието на предишната и така, с цялата си пъстра разноликост, образите на тези градове се свързват, подобно плочките на мозайка, в едно имагинерно цяло – в съзнанието на Марко Поло. Всяка от 9-те части започва и завършва с обвитите в иреалност разговори на Марко Поло и Кублай хан – низ от философски размисли, докосващи скритата иманентна същина на представи, състояния, въображаеми явления, сънища… Така тази рамка затваря, обособява отделните части и същевременно ги споява в консеквентния поток на повествованието. Между изобретателно намерените или измислени женски имена на градовете също има буквени и звукови връзки. А в самия текст Калвино като че ли илюстрира принципа на музикално тематично развитие – почти работа със серия в додекафонна композиция: Кублай хан бе забелязал, че всичките градове на Марко Поло си приличат, сякаш за да премине от един в друг, му е било нужно не да пътува, а само да размести някои елементи. Сега след всеки град, който Марко Поло му описваше, мисълта на Великия хан поемаше за своя сметка и след като раздробяваше града на късове, възстановяваше го по друг начин, замествайки, измествайки, разполагайки в обратен ред съставните му части[4].
Със също такава конструктивна яснота е изградена „Калвиномоузаика“ – в шест части, свързани с виолончелови интермедии, наречени Емболимон (като интермедиите в древногръцкия театър), и обградени от Пролог и Епилог. Челото е своеобразният протагонист – подобно на Марко Поло, а обрамчващите интермедии, както диалозите в романа, имат структурираща, но и своеобразно коментираща функция. Затова в зависимост от „събитията“ в отделните части солистичната роля на виолончелото е или напълно самостоятелна, или във взаимодействие със солиращите цигулка и виола.
Prologos
I. L’istesso Tempo
Embolimon1
II. Adagio, Moderato, Adagio
Embolimon2
III. Allegretto
Embolimon 3
IV. Allegretto giusto
V. 9/16, 3/16, 5/16, 7/16… (всеки такт е в различен неравноделен размер)
Embolimon 4
VI. Lento, Vivo, Lento
Epilogos
По същия начин, както в романа, елемент от всяка една част присъства в предишната и прониква в следващата част и тези меандри съединяват „плочките“ на мозайката в единно консеквентно протичане. Основният тематичен материал – серията в различните ѝ пермутации, ясно се откроява последователно в отделните, сякаш персонифицирани инструменти, получаващи на моменти солистична, водеща роля. И въпреки че авторът подчертава, че програмна връзка не е търсена, колористичната звукова картина, богатото разнообразие на темброви комбинации, ритмичната и полиметрична игра, с отзвук и от фолклорен идиом, сякаш все пак напомнят цветистите описания на градовете в многобагрената литературна мозайка.
Така „вторичната“ музикална творба не илюстрира, не следва, а обема в себе си „първичната“ литературна основа, поема структурния модел и вътрешната философска и емоционална субстанция, но не я пре-творява, а дистанцирайки се от каквато и да е тривиална видима обвързаност с първообраза, съ-творява свой собствен нов образен свят. И в „Калвино музика/мозайка“ сякаш се реализира мисловна кореспонденция през времето и пространството между един български композитор и един европейски поет като проява на вътрешна духовна връзка между двама творци, почти връстници, в холистичния поток на идеи в съвременното креативно съзнание.
А самият финал на книгата на Калвино особено подхожда на личността и живота на Георги Тутев:
Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителството ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.
Такъв беше светогледът, отстояваната кауза, социалната и творческа мисия на Георги Тутев – да разтваря пътища за не-ада.
Бел. авт. Тази творба бе засегната и в доклада ми „Георги Тутев – светоглед и музика“ на „Академични пролетни четения“ (28.04.2023) в НМА „Проф. Панчо Владигеров“.
[1] Italo Calvino (1923–1985) – Le Citta invisibili, 1972. Издание на немски Die unsichtbaren Städte. S. Fischer Verlag, 1977. Българско издание, превод Божан Христов, ИК „Колибри“, 2018.
[2] Изпълнителите са били Георги Спасов (флейта), Христо Късметски (обой), Пантелей Пантелеев (кларинет), Костадин Бакърджиев (тромбон), Добри Палиев (ударни), Павел Арефиев (цигулка), Стефан Попов (виола), Георгита Бояджиева (виолончело).
[3] Итало Калвино, Невидимите градове, изд. Колибри, 2018, с. 21–22.
[4] Итало Калвино, Невидимите градове, изд. Колибри, 2018, с. 31.