Един американски рапсод

Един американски рапсод
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    02.10.2023
  • Сподели:

„Сбогом, и стой на студено“, Робърт Фрост, превод Зорница Христова, редактор Александър Шурбанов, издателство „Жанет 45“, 2023 г.

 

 

Първата ми среща с поезията на Робърт Фрост се случи чрез Борхес. Четях „Това изкуство на поезията“ и забелязах, че книгата започва и свършва с цитат на Фрост. Първата глава – „Метафората“ (ако не броим уводната, „Загадката на поезията“), говореше за силата на повторенията и затова как стихът and miles to go before a sleep, изписан два пъти, в два последователни реда, може да означава две съвършено различни неща. Във финалната си лекция „Кредото на поета“ Борхес се възхищава от „Запознат с нощта“ и от това, че някъде срещу небето е часовник, възвестяващ времето; нито точно, ни неточно (clock against the sky, proclaimed the time was neiher wrong nor right). „Стиховете му са толкова съвършени“, уверява аржентинецът, че още тогава си наложих да изчета лириката на Робърт Фрост. Щом Хорхе Луис Борхес го изисква, значи си струва…

 

 

Така в ръцете ми се озова „Сбогом и стой на студено“. Още първото[1] стихотворение „Предупреждение“ (донякъде) обясняваше защо малко след избухването на Първата световна война Фрост е назначен за професор по поезия, и то не къде да е, а в Харвард. И защо, както навремето седем града са се препирали кому принадлежи Омир, така и тук, седем университета все още са в спор за един американски рапсод и затова чий поет е Робърт Лий Фрост. Защото след Харвард следват Мичиган, Йейл, Амхърст, Уесли, Плимут…

 

Разбира се, говорейки за стиховете в българското издание, ние говорим за превод, а както казва и самият Фрост, поезията е онова, което в превода изчезва. Затова може би добре би било (форматът на книгата го позволява) изданието да е двуезично. Не защото се съмняваме в таланта на преводача (Зорница Христова), а защото уважението към читателя изисква едното му око да е взряно в оригинала. Може би ще прозвучи като интелектуален каприз, но както е невъзможно да оцениш шахматист, който играе срещу самия себе си, така е невъзможно да оцениш един поетичен превод, ако оригиналът не ти е под ръка. Още повече че място в книгата има. (Което мнозина биха приели като упрек към илюстратора.) Така или иначе, изданието е повече от луксозно и заедно с книгите на Дилън Томас, Едуард Къмингс, Томас Елиът и Лорънс Фърлингети то е част от чудесната бутикова поредица на издателство „Жанет“. Ето защо си позволявам да препоръчам нещо, което вярвам, ще направи тази поредица още по-чудесна и още по-бутикова.  

Може би, понеже Робърт Фрост е колкото поет, толкова и професор по поезия, не би било излишно в книгата да има и малко повече бележки под черта. Вероятно преводачът, издателят или все едно кой трябва до обясни неща, които не са самопонятни и без чието знание рецепцията на подобен род поезия е немислима. Защо римите звучат така простодушно? Защото (както в морския шах) вариантите им са ограничени и бързо се изчерпват? Или защото авторът имитира детска наивност? А може би търси диалог с други автори, примерно с Емили Дикинсън? Случаен ли е фактът, че когато две години след смъртта ѝ, през 1890 г. излиза книгата ѝ, шестнайсетгодшният Робърт прави литературния си прощъпулник? Или всичко е заигравка с езика на първите заселници? Нали именно те искат да превърнат Христовите думи „бъдете като децата“ в буквалност? Но не е невъзможно поетическата наивност да е тройно опосредствана. Защото Хоторн и Мелвил също пародират онзи илюзорно чист език (и светоглед) на първите американци. Предполагам, че по тази причина зеленият цвят, който доминира в илюстрациите на Люба Халева, трябва да ни покаже, че в стихостроенето на Робърт Фрост участва и Уолт Уитман и че, докато четем „Сбогом и стой на студено“, ние стъпваме и по други стръкчета трева; нещо повече, по зелен килим (както биха се изразили футболните коментатори). Предполагам, че онези които – заради привидната ѝ простота – биха сравнили подобна поезия с английска ливада, ще признаят, че освен поливане и косене, за да се получи нещо толкова просто, са необходими много труд и поне 300 години.

Давам си сметка за възражението, че Робърт Фрост е все пак американски, а не английски поет. Донякъде е така, но не бива да се забравя, че през 1912 г. той продава фермата си в Ню Хемпшър и заминава за Англия и че именно там пише и издава първите си две стихосбирки „Момчешко завещание“ (1913 г.) и „На север от Бостън“ (1914 г.). От което, разбира се, не следва, че в Англия тревата е по-зелена. Може би е по-езерна и свежият въздух от поезията на Уърдсуърт и Колридж би ѝ дал повече виталност и повече устойчивост. Ала това би направило разговора далеч по-сложен, защото въпросът е не в отделните стръкчета трева, а в изкуството на ландшафтната архитектура, където всяка случайност е внимателно обмислена. Като в онази „Немара“ (стр. 38), където с вид на пакостливи херувими, понякога край пътя с теб седим и се стараем да не сме унили. Защото в нас – очевидно – са се заблудили.

Но това не прави срещата ни с Робърт Фрост по-лесна. Най-малкото, защото и той не пее, даже щом запял е („Мушитрънчето“, стр. 71). Той е пътят, по който никога няма да тръгнем. И за да бъде още по-ясно защо твърдя, че стихосбирката има нужда от бележки под черта, ще добавя, че „Пътят, по който няма да тръгна“ (на стр. 74) е едно от най-известните произведения на Фрост. То е част от „Mountain interval“ (1916) и е написано, след като странникът се връща от Англия и става професор по поезия в Харвард. Звучи манифестно, но какъв точно е манифестът?! Струва ми се, че захвърлен между рисунките на Люба Халева, той (заедно с още няколко неща) се губи.

 

Николай Петков

 

 

–––––––––––––––––––––––

[1] Първо не само в настоящето издание, но и по време на написване, 1897 г.

Станете почитател на Класа