Георги Николов, „Както се отваря небе“, рецензенти Кирил Кадийски, Бойко Ламбовски, изд. „Литературен форум“, 2023 г.
Георги Николов (какво обикновено име за необикновените му търсения и намирания!) не се чете лесно: труден е откъм похвати, тропи, конструкция и мислене. Проникновения и формули, изчерпващи същността метафори, философия, дошла от интуиции и самонаблюдения. Модерно, новаторско структуриране на стихотворенията и поемите.
Вложих всичко от себе си и от досегашния си опит, та оформлението и полиграфията на новата му книга да са съответни на дарбата му. И се намери човекът за това: Капка Кънева. С такава всеотдайност съм подкрепял малцина, талантът не се среща под път и над път. Ето неколцина: Ивайло Иванов, Неделчо Ганев, Маргарит Жеков, а на младини Таньо Клисуров, Борис Христов…
Същността на поезията на Николов е формулирал Румен Денев, също поет: „Най-важната характеристика е нейният космополитизъм. Той постоянно дава нови съчетания, нови смисли и интерпретации на познатите до болка национални литературни и културни феномени. Неговата поезия е глобална в хубавия смисъл на думата, наднича в по-голямото небе, в небето, което обгръща всички места, а не само мястото, където поетът живее телесно“.
След такива думи малко може да се добави.
Например, че: за да постигнеш посоченото, се изисква ерудиция и основно познаване на родната и поне европейската история и литература; глобалната гледна точка е удобна позиция да разлистиш храсталака и горите на времето и да фиксираш повторенията в човешката история и съдба, стигайки чак до архетиповете; неговите аналогии са с преснотата и утринната свежест на първия поглед подир ободрителния сън; и ни удивлява видяното, равнозначно на откритие; да, човекът си е все същият, независимо от епохите, чиито пластове поетът разрязва с остротата на елмаза. Това е само негов си, завоюван терен от книга в книга; негов непатентован патент, оразличаващ го сред събратята по перо. Става. Но ако съумееш да преобърнеш хоризонталата във вертикала. Прави го с лекота. За него може да е сизифовски труд, но за нас сякаш го сторва с малкия си пръст, на prima vista. Артистично, находчиво, изобретателно реди, разваля, играе си, преобръща думите във все нови и по-нови смисли – двете поеми: „Кремация на феникс“ и особено „Нямало едно време в Холивуд“. Сякаш за да продължи и надмине един от похватите на Гео Милев в „Септември“. Но със съвременен език и сюжет и даже с по-богати средства: глава III и глава XVI например от втората поема. Изкуши ли го думата, я като фонетика, я като дошла му изневиделица, или като външно подобие – надделява съблазънта: оправдава я смислово и тя губи случайността си с точно намереното ѝ място и ново предназначение в цялата образно-идейна структура. Той познава родното и световното кино по-добре от професионалните ни кинаджии. Направо е за академик, свидетелстват не само тази поема, но и романите му „Киноманът“, както и отделни сцени от „Пушачът“ – и в двата – замайващо артистична проза и на мен ми се щат още негови изяви в този литературен род.
Николов показва човека в почти всичките му проявления и положения – и като социално животно, и като интимно съкровение, и като телесност и изтънчена душевност. Ще маркирам само някои от циклите: „Римска мозайка“, „Вечеря в дома на пани Гражѝна“, „Мѝриси“. В последния, както и в „Кремация на феникс“, той се занимава с природата на творчеството, с необяснимата същност на поета, която неповторимо (и необяснимо) е изразена в стихотворението „Мириси“, посветено на Румен Денев; „душата“ му, стойността му трудно могат да бъдат уловени, могат само да бъде надушени, защото са надникване в дълбинната бездънност, а знайно е: дарбата няма ни мирис, ни цвят, докосва се с онзи усет, който определяме като божествен.
Пътем ще вметна, че Николов е майстор на поемата, един отритнат от съвременното поетическо изкуство и критиката жанр.
Но освен пластик, той е и мислител, свидетелство са стихотворенията му с библейски сюжети, които тълкува неочаквано и новаторски изненадващо. Въобще мислителят в артиста – той е фин и смайващо грациозен – и артистът в мислителя постоянно се допълват, и ние не можем да ги разлъчим.
Няма как да отмина „Сизиф“, „Цезарово сечение“, „Римска мозайка“, „Емигрантска рапсодия“ и много още, каквито са почти всички стихотворения от цикъла „Прокуждане на мита“, осъвременени древни митове, но и обезвредени от привичния товар, ситуирани в нови измерения и в нови смисли. Четейки ги, неволно изпитваш покаяние, ужас и срам от това в каква жалка драма живеем от векове! Но сякаш да ни отпусне милостиня – поетът ни дава и отдих в последния цикъл „Палитра“, в който искрят с блясъка на слюда прелестни лирически късове.
Впечатлява композицията на книгата, тематичната обособеност на групата стихотворения в цикли, единството на главния мотив и средствата за осъществяването му. Това говори, че поетът знае какво прави. Противно на аматьорския хаос и полуграмотност, характерни за по-голямата част от днешната поезия, превърнала неумението в норма.
Художествеността, другото име на пластичните способности на поета, е на много места из цялата книга, но най-концентрирана е в поемата – защото за мен е поема, макар и по-малка – „Вечеря в дома на пани Гражѝна“. Авторът е достигнал възможната същина на онова, което изразява, опрял е длетото на ваятеля до кокала, след който не може повече, няма накъде. Просто изчерпва феномена!
Той владее еднакво добре и белия, и класическия стих, формата за него не е проблем. Но е различен от норматива и когато пише в рими, в така наречения класически стих; рими, обосновани главно на асонанса, рими приблизителни (подобни на тези на Борис Христов), фонетично нестандартни, а когато ритъмът му се препъва, когато нарушава прозодията, нарушенията (както при римата) са оправдани от новостта на погледа и мисленето. Поглед съвременен, европейски по дух, за което според мен е изиграло роля и краткото му макар студентстване в Полша.
Георги Николов – поетът, който улавя необикновеното в обикновеното. А то е и най-трудното: в нетрайното да провидиш трайното, в незабележимото – забележимото, всичко онова, което свързва човеците от всички времена – минали, сегашни и бъдещи.
Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.