Тази година, между 16 и 28 май, в Кан ще се проведе 76-ото издание на най-престижния кинофестивал в света

Сама по себе си възрастта е впечатляваща, но да не забравяме, че в края на лятото прочутото Биенале във Венеция се готви да чества 80-годишен юбилей! 

И все пак… Тазгодишният Кан се очертава да бъде първият с амбиция да нормализира ритмичността си след близо двегодишната пандемична агония и последвалите битки със стрийминг платформите. Защото, както признават самите организатори, по време на санитарната криза, фестивалът стана жертва на не особено ефикасното ѝ управление, особено що се отнася до стотиците затворени киносалони във Франция.

Днес обаче ситуацията е различна и Кан обещава да стъпи в нов времеви цикъл до 2027 г., когато и той самият ще стане на 80! С други думи, макар и в някаква степен обезсилен, в момента Кан е в добро здраве. Не се даде на глобалните платформи, не се огъна пред сериалите, гледани в домашни условия, отстоя веруюто си „има ли филми в кината, има и публика“ и продължи да брани гледането на кино в салони. Защото, както казва дългогодишният му артистичен директор Тиери Фремо, „Кан представя произведения на изкуството, а по-добро нещо от това все още не е измислено“. 

В същото време, толкова много неща са се случвали през тези 76 години! Произвеждали са се култови високо бюджетни филми с по няколко продължения, формирали са се неповторими творчески фигури с непреходно значение за авторското кино, изграждали са се кариери на актьори, които сме обиквали. Все безценни елементи от филмовата памет, каквито тази година Кан ще приюти максимално, със специално уважение и признателност.

ЮБИЛЯРИТЕ – ДЕНЬОВ, ДЪГЛАС, ФОРД  

Катрин Деньов, безспорната „първа дама“ на френското кино, днес е на прага на своите 80 години. На официалния афиш на фестивала тя е само на 25 години. Снимана е на един от плажовете на Сен Тропе, в кадър от филма на Ален Кавалие „Ударите на сърцето“. Черно-бялата фотография показва безупречно лице, небрежно разрошена коса, нежни ръце и ефирна усмивка, изразяваща удоволствие от мига. Доколкото днешната Катрин Деньов е неоспорим символ на френското и на световното кино, то моментното състояние действа като метафора – радостта от живеенето е безбрежна, ерго киното е безбрежно. Деликатната хубост добавя дух на безличния морски фон… 

Невероятният Майкъл Дъглас днес вече е на 78 години. Свръхизвестен и обичан в Кан, американският притежател на „тъмни страсти“ е познат на фестивала с „Китайски синдром“ на Джеймс Бриджис (1979), „Първичен инстинкт“ на Пол Верховен (1992), „Пропадане“ на Джоуел Шумахер (1993) и „Зад свещника: Моят живот с Либераче“ на Стивън Содърбърг (2013). След Форест Уитакър, Аниес Варда, Жан-Пиер Лео, Джоди Фостър и Мануел де Оливейра той ще стане поредният носител на почетната Златна палма за цялостно творчество. Освен това в Кан се блазнят да напомнят, че легендарният му баща Кърк Дъглас през целия си дълъг живот е бил влюбен във Франция и в киното ѝ.

Днес на 80 години, Харисън Форд, една от най-печелившите американски звезди за всички времена, също ще бъде тържествено честван на Кроазет, както заради самия него, така и заради „Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“. Въпреки напредналата си възраст, той отново влиза в кожата на археолога Индиана Джоунс в поредната и последна част на прочутата филмовата поредица. Стивън Спилбърг не е режисьор, Джордж Лукас не е сценарист, но двамата са изпълнителни продуценти на филма. И това честване си има своя достоен юбилей – случва се 15 години след представянето на първия филм от поредицата „Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп“ (2008) на Стивън Спилбърг. Днес режисьорското място е преотстъпено на Джеймс Манголд, който пък има спомени от Кан още от 1995 г., когато „Петнайсетдневката на режисьорите“ показва дебютния му филм Heavy. Харисън Форд ще се изкачи по прочутата стълба пред зала „Люмиер“ в компанията на Антонио Бандерас и Мадс Микелсен и също ще получи заслужено отличие за цялостен принос.

И ДОСТОЛЕПНИЯТ МАРТИН СКОРСЕЗЕ ОБИЧА КАН

На 17 ноември 2022 г. големият американски режисьор, сценарист и продуцент навърши 80 години. Още тогава на частна прожекция в Ню Йорк той показва на Тиери Фремо последния си филм „Убийците на цветната луна“, по „Убийците от Оклахома и раждането на ФБР“ на Дейвид Гран, обявен за най-добър роман на 2017 г. В него авторът разплита мистерията около убийствата на индианците осейджи в резервата им през 20-те години на миналия век. Модерният уестърн, в който са забъркани едър петролен бизнес, организирана престъпност и набиращото сила Федерално бюро за разследване и в който на всичкото отгоре играят световните звезди Леонардо ди Каприо и Робърт де Ниро, впечатлява Фремо и той веднага го кани за участие в конкурса в Кан. Но желаното „да“ не може да дойде без съгласието на продуцента, а именно глобалната стрийминг платформа AppleOriginalFilms. За щастие в този момент тя желае да започне „съвместна“ работа с Кан и да предостави на фестивала правото да организира предпремиерата на филма още през май. Това обаче може да стане само при условие, че показът на филма започне най-напред в киносалоните и чак след това се тръгне към глобално излъчване по стрийминг платформата AppleTV. Неочаквано чудото се случва – продуцентът се съгласява да работи съвместно с разпространителя Парамаунт. Така се стига до решението филмът на един от най-обичаните ветерани на световното кино най-напред да зарадва именно публиката в Кан. Е, не като участник в официалния конкурс, а извън него, но и без това участие новината е достатъчно престижна. За първи път от години Фремо е доволен и определя като „отличен“ диалога между стрийминг платформата и фестивала. „Кан има нужда от добрите филми на глобалните платформи и ако те ги показват първо в салоните, те се превръщат в кино и стават част от неговата история. А Кан обича именно това.“

Има, разбира се, и още един доволен от постигнатия резултат и това е самият Скорсезе. Връщайки се в Кан, той със сигурност ще си спомни 1976 г., когато неговият „Шофьор на такси“ участва в официалния конкурс, а също и 1986 г., когато „Часове по-късно“ получи Наградата за режисура, и още 1998 г., когато като председател на международното жури предостави Златната палма на „Вечност и ден“ на интелектуалната емблема на гръцкото кино Тео Ангелопулос.

Впрочем Скорсезе е и една от значимите фигури на световното кино, дълбоко ангажирани със запазването и съхраняването на неговата памет. От 1990 г. той ръководи своята TheFilmFoundation и инвестира в реставрацията и дигитализацията на стари филми, чийто брой вече надхвърля 900. Известно е, че филмовите му предпочитания са насочени най-напред към американското кино, което той познава отлично, но и към италианския неореализъм и киното на „черна“ Африка. 

НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЖАН-ЛЮК ГОДАР

На 13 септември 2022 г., на 91-годишна възраст почина най-известният швейцарец в киното, завинаги свързан с френската „Нова вълна“. Сравняван с Айзенщайн, Грифит и Чаплин, не винаги понятен за широката публика, но безкомпромисно верен на самия себе си, Жан-Люк Годар е уникален и непрежалим.

Кой друг фестивал, ако не този в Кан, би почел по-добре паметта на радикалния бунтар, неуспял да опознае „спокойствието на духа“? Годар често критикуваше всичко и всички, в това число и Кан, отказвайки да се „подчинява“ на конвенционалните правила на поведение, налагани според него на държавите от лошите политици, а на киното – от лошата телевизия. Но фестивалът никога не слезе до нивото да се сърди на Годар за една или друга негова остра фраза или заради отказите му да се показва лично пред публиката на Кан. Напротив, правеше всички възможно да защити авторитета и името на Годар от елементарни атаки, далеч от сложността на личността и творчеството на режисьора на „До последен дъх“ (1960), „Лудият Пиеро“ (1965), „Име Кармен“ (1980) и по-късните „Социализъм“ (2010) и „Сбогом на езика“ (2014).

Тази година престижната програма Cannes Classics е посветена на паметта на Годар. За първи път публиката ще види последния му, непоказван и както винаги експериментален, късометражен филм Drôles de guerres („Смешни войни“). Колкото и парадоксално да звучи, и този път, макар и от отвъдното, Годар отново ще защищава безусловната си любов към киното и непримиримостта си към опитите то да бъде „опорочено“. Текстът, който е оставил приживе, би могъл да се резюмира така: Никакво доверие на милиардните диктати на азбуката, за да могат да се освободят неспирните метаморфози и метафори на истинския език чрез връщане към някогашните места за снимки, същевременно отчитайки значението на сегашното време. Или, казано с други думи, това, което има значение за Годар, е само и единствено езикът на киното (разбирай всякакви форми на монтаж) и местата за снимки (разбирай локациите, на които то се раждало). Що се отнася до ролята на настоящето, него Годар възприема по-скоро като повод за отстранение от мимолетността в името на вечното преобразяване на филмовите образи и звуци. За Кан Годар не подлежи на обсъждане. Той просто е обект на понякога преувеличена, но винаги и само безусловна любов.

ТЕЗИ, КОИТО ПОМНЯТ, ЗА ДА НЕ БЪДАТ ЗАБРАВЕНИ

Случайно или не, но тази година в Кан има изключително струпване на някои от най-големите имена в киното. Резултатът е зашеметяващ!

Кенет Лоуч, The Old Oak („Старият дъб“)

През цялата си уникална, близо 60-годишна кариера в киното Лоуч, който на 17 юни 2023 г. ще навърши 87 години, е бил свързан с фестивала в Кан. Негови филми са участвали 15 пъти в официалния конкурс. Има две Златни палми за „Вятърът в ечемичените ниви“ (2006) и „Aз, Даниел Блейк“ (2016). Наред с това три пъти печели Специалната награда на журито и пак три пъти – Наградата на ФИПРЕССИ, а извън Кан – два пъти Наградата на Европейската филмова академия за най-добър филм. Според самия него „Старият дъб“, в който той продължава да защитава бедните и онеправданите в Обединеното кралство, най-вероятно ще бъде последният му игрален филм.  

Марко Белокио и Kidnapped(„Отвлечен“)

Удивителният италианец с една от най-устойчивите кариери в киното, който на 9 ноември 2023 г. ще навърши 84 години и който през 2021 г. получи почетната Златна палма на Кан, отново се представя със сюжет на нивото на собствената му взискателност. Този път той се връща назад във времето, към 1858 г., когато в Еврейския квартал на Болоня едно седемгодишно момче насилствено е отнето от родителите му, за да бъде възпитано като католик. Драмата е провокирана не от друг, а от самия папа.    

Вим Вендерс и Perfect Days („Перфектни дни“)

На 14 август 2023 г. прочутият немски режисьор, който има три номинации за наградата Оскар, Златна палма за „Париж, щата Тексас“ (1984) и Награда за най-добър режисьор за „Криле на желанието“ (1987), ще навърши 78 години. Тази година той се представя в Кан с екстравагантния си „градски“ проект, в който са заснети 17 обществени тоалетни в Токио, превърнати в произведения на изкуството от световно известни архитекти. Освен киното и фотографията Вендерс обожава архитектурата до такава степен, че „в някой друг живот със сигурност би искал да бъде архитект“.

Хирокадзу Корееда и Monster („Чудовище“)

Много обичаният в Кан японски режисьор, който през 2018 г. спечели Златната палма с „Джебчии“, а после беше номиниран за Оскар, ще навърши 61 години на 6 юни 2023 г. След като засне един филм във Франция („Истината“, 2019) и един в Южна Корея („Брокер“, 2022), които обаче не успяха да повторят огромния боксофис на „Джебчии“, най-новият му филм „Чудовище“ го връща отново в родната му Япония. В него Корееда се фокусира върху тревогите на една майка, която се сблъсква челно с учителката на сина си. Режисьорът се е постарал да разкаже историята през погледа на тримата протагонисти. 

Нани Морети и A Brighter Tomorrow („Едно по-светло утре“)

Често невротичният, а напоследък и доста еклектичен италианец Нани Морети ще навърши 70 години на 19 август. Семейната му драма „Стаята на сина“ успя да му осигури Златна палма през 2001 г. и оттогава той все търси точния си авторски тон. В A Brighter Tomorrow изпълнява ролята на застаряващ режисьор, който заедно със съпругата си Паола снима филм през 1956 г. И друг път се е случвало в киното на Морети семейство да се вози в кола и да пее типични италиански песни. За A Brighter Tomorrow обаче се говори, че комбинацията между множеството италиански шлагери и левичарските настроения от 50-те години на миналия век е довела до абсурдна, но привлекателна политическа мелодрама.    

Уес Андерсън и AsteroidCity („Астероиден град“)

В сравнение с другите утвърдени режисьор Уес Андерсън, който на 1 май навърши 54 години, е невъзпитано млад. Единайсетият му игрален филм е Asteroid City, чиято история отново е написана в сътрудничество с Роман Копола. Андерсън, който отдавна има слава не само на интересен кинорежисьор, но и на уникален артист, умее да телепортира зрителите в измислените си светове. Въпросите, които кръжат около новия му филм, са свързани с типа на вероятната научна фантастика, която е създал. Ужасна ли е тя, или пък може би иронична?

Аки Каурисмаки и FallenLeaves(„Паднали листа“)

На 4 април най-известният режисьор на Финландия навърши 66 години. Както самият той споделя, най-новият му филм е четвъртата част на т.нар. „Пролетарска трилогия“, включваща „Сенки в рая“ (1986), „Ариел“ (1988) и „Момичето от кибритената фабрика“ (1990). Двайсетият му игрален филм е вдъхновен от песента „Мъртви листа“ на композитора Жозеф Козма и на поета Жак Превер. Филмът, който е и пето участие на Каурисмаки в официалния конкурс на Кан, е представян от самия него като „мила трагикомедия за двама души, които търсят любовта“. Известният със своята самоирония режисьор допълва: „Въпреки че досега създавах съмнителната си репутация, като правех предимно ненужни филми с насилие, най-накрая, притиснат от всички безсмислени и престъпни войни, написах сценарий за темите, чрез които човечеството може да има бъдеще: копнежа за любов, солидарността, надеждата и уважението към другите хора, природата и към живите или мъртвите“.

Нури Билге Джейлан и AboutDryGrasses („Сухи треви“)

На 26 януари достолепният турски режисьор навърши 64 години. Пет от неговите филми са били избирани за участие в официалния конкурс на Кан, а през 2014 г. „Зимен сън“ получи Златната палма. „Сухи треви“ e деветият игрален филм на режисьора. Сценарият е писан в продължение на две години отново съвместно със съпругата му Ебру Джейлан, а самият филм е сниман през 2021 г. Джейлан се завръща в Анадола, чиято природа обожава. Главният му герой е млад учител, който след четиригодишна задължителна служба в затънтено село очаква да бъде преместен в Истанбул. Обвинен в сексуален тормоз над две ученички, той загубва всякаква надежда, че ще успее да се измъкне от географската и емоционална дупка, в която несправедливо се озовал.

В официалния конкурс на Кан тази година ще се състезават 21 филма. Шест от тях са на режисьорки, което за Кан си е истинско постижение. Как, до колко и с какво ще бъдем изненадани, скоро предстои да разберем.

Павлина Желева