Той не е изобретател, за да реализира хрумването си, ала успява да се извиси над мрака и невежеството, над немотията и простотията, над балканската леност и непредприемчивост и пророчески да го формулира…Лето 1879-о.

 

 

 

Минали са едва три години от Априлското въстание, две от изобретяването на фонографа (механизъм, позволяващ регистрирането и възпроизвеждането на звук) и само една от освобождението на България. Бедният ни народ с мъка се надига от „робската люлка” благодарение на своите най-светли умове. Един от малцината „призвани” е Стефан Стамболов (1854–1895). Същият, който след време ще стане държавник, политик, депутат, председател на парламента, премиер-министър, „диктатор” и „тиранин”…

 

Изобретателят от старопрестолния Търнов

 

Макар че зад гърба си има бурно минало на главен революционен апостол, през пролетта на 1879-а той е само един млад 25-годишен мъж, увлечен по либералните идеи и журналистиката. Тъкмо като пламенен публицист и злободневен сатирик Стамболов се изявява във вестниците, издавани от Петко Славейков в родното и за двамата Велико Търново. Един от тях е хумористичният „Остен”. Там на 30 март 1879 г. бива отпечатан политическият памфлет „Размишленията на един честит българский гражданин”. В него Стефан Стамболов, подписал се с псевдонима Незлоблив поет, изобличава недъзите на следосвобожденското ни общество, загърбило възрожденските идеали и отдало се на печалбарство и самодоволство. Авторовият сарказъм не подминава управляващото съсловие и знатните граждани – „полупияните български нотабили”, народните представители, бюрокрацията – „растящите като гъби след дъжд комисии”, служителите на Темида (която нарича „Сляпа-Баба”) и дори тогавашните медии.

 

 

 

Употребявам понятието „медии”, защото бившият комита не иронизира само жреците на писменото слово – вестникарите, превърнали се в рупори на имащата власт суета, а мечтае за „телефон, на който клонищата да бъдат проведени в дома на всеки български гражданин”, „така щото да мога отведнъж да предам на народа си всичко, що се е набрало в душата ми, за нашето добро сегашно положение, за нашето блестящо бъдеще…”. Пришпорил въображението си, Стамболов прави своята следваща крачка на „изобретател”, добавяйки към гръмкостта на звука и неудържимата стихия на движещия се образ. Като по този начин навлиза дълбоко в абсолютно непознатата тогава зона на аудиовизуалните средства за масова комуникация. Споменавайки „Едисоновия апарат, фонографа”, младият търновчанин изтъква онова негово несъвършенство, което го прави „безполезен и за нищо неспособен”. „Тоя недостатък е, че фонографа не е снабден с един „бързофотограф”, който да възприема и сетне да възпроизвежда всичките движения и жестове на говорящия – с една реч, всичките мимически красоти и прелести на оратора”.

„Представете си, че тоя „бързофотограф” е изнамерен и приложен към фонографа – развива идеята си Стамболов. – Представете си, че аз, честитият български гражданин, стоя и говоря пред него и всичко, което излезе от моите зурлообразни устица, и думите, и гласа, и ударенията, и трептенията, и точките, и запетанието, и многоточието се отпечатват във фонографа, а пък моята фигурка, хубавата ми главица с лисината, като танур [кръгла дъска за пренасяне на тесто] на темето, брадичката ми, мустачките ми, късото ми вратленце, мъничките ми лукави очички, носенцето ми, фрака ми, вратовръзката ми, с една реч цял-целокупен аз се отпечатвам в бьрзофотографа. Аз си издигна ръката и с един благ като мед и ясен като звънец глас изкажа в началото на речта си: „Господа-а-а!!”. И всичко това – и думата ми, и гласът ми, и фигурата ми и полуотворените ми устица, се отпечатва във фонографа и бьрзофотографа и остава навеки вечния да се гледа и поменува от потомството ми”.

Мисълта за „бьрзофотографа” се поражда в главата на българина Стефан Стамболов през пролетта на 1879 г., вероятно по време на работата му върху „Размишленията на един честит българский гражданин” – „ей сега ми дойде на ума”, признава той в памфлета. Изумителното в случая е, че същата идея осенява гениалния американски изобретател Томас Алва Едисон (1847–1931) цели 8 (осем) години по-късно! „През 1887 – споделя в мемоарите си той – се замислих над възможността да конструирам апарат, който да бъде за зрението това, което е фонографът за слуха и който да може да записва и въз­произвежда едновременно звук и движение”.

 

 

 

Вълшебникът от Менло парк

На Чародея от Менло парк (местност в щата Ню Джърси, където още през 1876 г. Едисон изгражда първите си лаборатории) човечеството дължи електрификацията, телеграфическия апарат, циклостила, фонографа (прадядото на грамофона), диктофона, усъвършенстването на телефона… Айнщайн го нарича „най-вели­кия изобретател на всички времена”, учени, творци и политици го величаят, разказите за неговите дръзки нововъведения (твърди се, че патентите му са 1093 на брой!), променили облика на света, отдавна са се превърнали в митове… Най-прочутата рожба на магьосника обаче си остава „живата фотография”.

Този път в началото не е Словото, а Образът. Едисон и неговият шотландски асистент Уилям Кенеди Лори Диксън (1860–1935) заменят мем­браната на фонографа (чието масово производство начева през 1887 г. в градчето Уест Ориндж, Ню Джърси) с фотообектив и постигат отчайващи резултати – върху светлочувствителната хартия, опасваща валяка на „оптическия фонограф”, се появява непрекъсната линия от „размазани” фотографии. Разочарован, Едисон зарязва експериментите и през лятото на 1889 г. отпътува за Европа, където бива посрещнат като монарх. През август посещава Световното изложение в Париж (за което е построена Айфеловата кула) и там вижда електротахископа на Отомар Аншюц (1846–1907), оптическия театър на Емил Рейно (1844–1918), запознава се лично с изобретателя на „фотографическата пушка” и хронофотографическия апарат Етиен-Жул Маре (1830–1904). Когато на 6 октомври Едисон се завръща в Уест Ориндж и посещава фотографическата лаборатория (известна като „Стая № 5”), той вижда през окуляра на усъвършенствания от Диксън апарат движещото се изображение на своя асистент. То му се покланя, сваля шапка и проговаря: „Здравейте, господин Едисон. Щастлив съм да ви видя. Надявам се, че сте доволен от кинефонографа”. „Така на екрана е бил прожектиран първият филм – възкликва историкът на световното кино Жорж Садул, допълвайки: – И този филм е бил звуков”.

 

 

 

Според други изследователи в случая не става дума за „филм”, защото показът е осъществен с помощта на цилиндър. Въпреки противоречията се знае, че „Поздравът на Диксън” („Dickson Greeting”) е заснет и върху целулоидна лента – през 1891 г., а през май е показан пред журналисти с помощта на експериментален кинетоскоп (заглавието е четвъртото поред в производствената листа на „Edison Manufacturing Company”, основана като самостоятелно предприятие през декември 1889 г.).

Упоритостта на шотландеца довежда до появата на първата кинокаме­ра и първата прожекционна машина в историята на човешката цивилизация. По това време двата уреда дори нямат собствени наименования. Снимачният апарат бива наричан ту кинефонограф, ту кинетофонограф, ту кинетограф (такъв се съхранява в музея „Едисон” – датиран 1889–1891, ползващ хоризонтално придвижващ се ¾-инчов филм с едностранна перфорация, разположена в долния му край)! Прожекционният пък бива кръстен кинетоскоп едва при патентоването му през лятото на 1891 г., но словосъчетанието се налага чак след три години, когато започва неговото масово производство и комерсиалната му употреба.

 

 

 

През това време бива окончателно решен и проблемът с филмовата лента (заменила хартиената – с каквато са направени първите опити), която през 1892 г. придобива днешните си характеристики – 35-милиметрова ивица (1,37 инча) от тънък и гъвкав, ала здрав и неизвестен дотогава изкуствен материал, наречен целулоид. Върху едната ѝ страна работниците на Джордж Истман (1854–1932) от фабриката в Рочестър нанасяли фоточувствителната емулсия. Тъкмо този фин слой, пласт, воал (на английски – film) позволявал дълготрайното запечатване на образите. Чието прожектиране станало безпроблемно, защото целулоидът притежавал още едно безценно качество – бил прозрачен. Филмът се навивал на ролки, чиято дължината първоначално била 15 метра (50 фута), които при тогавашната „кинематографична” скорост от 16 кадъра за секунда се прожектирали за около 1 минута.

 

 

 

За да се поддържа ритмичността на това (вече вертикално) движение при преминаването на лентата през кинокамерата или прожекционния апарат, Диксън (според Жорж Садул) въвежда „класическата” перфорация. Разположените от двете страни на всеки отделен кадър по четири отверстия позволявали на филмовата лента да застива за част от секундата пред обектива (кинетограф от 1892 г. с такава „стандартна” перфорация може да бъде видян в музея „Хенри Форд”). Тази дреболия прави революция в изобретяването на движе­щата се фотография. Едно от доказателствата за брилянтния „почерк” на гениалния шотландец е фактът, че вече 120 години форматът на кадъра и лентата, броят и разположението на перфорацията остават непро­менени…

„Черната Мария” от Уест Ориндж

За да се превърне обаче лентата в онова, което днес наричаме филм, трябвали снимачна площадка, павилион, „фабрика за целулоидни сънища”. През декември 1892 г. в Уест Ориндж издига снага първото в света филмово студио – обширна дъсчена барака, облепена с накатранена хартия, кръстена „Черната Мария” (така, „Black Maria”, наричали на жаргон употре­бяваните тогава от нюйоркската по­лиция патрулни карети, с които често превозвали арестанти и престъпници). В него Диксън заснема простички сценки, изпълнявани от малко на брой персонажи („актьори”), които се движели върху черния фон, докато самите те били облечени в бяло. И поради ограничените размери на „студиото”, и поради малките габарити на визьора на кинетоскопа, не било възможно използването на общи планове, масовка (да не говорим за натурни, външни снимки). Въпреки ограниченията Диксън осъществява най-ранните филми в историята на киното – няколкосекундни епизоди, показващи дресирани животни, акробати, танци, борба, бокс, фехтовка… Някои от тях той опитва дори да озвучи – комерсиализацията на кинетофона (комбиниращ картина и тон) започва през 1895 г., но ще трябва да минат още три десетилетия до „звуковата революция” в киното. Тези ранни експерименти по-късно биват включени в „сборника” „Маймунджилъци” („Monkeyshines”). Сред оцелялото от тези ранни години е и известната сце­на с кихащия Фред От (асистента на Диксън), останал със своята „Кихавица” („Sneeze”) завинаги във филмовата летопис. В някои от кадрите може да бъде разпознат сами­ят Диксън – как танцува или свири на цигулка.

„Черната Мария” от Уест Ориндж

 

 

В началото на 1894 г. студиото е преустроено, но въпреки това в него през зимата продължавало да бъде ужасно студено, а през лятото – нетърпимо горещо. Не ще да е била лесна и работата с тромавите апарати – новоконструираната през 1895 г. камера тежала почти 900 кг. Превъзмогвайки несгодите, Уилям Диксън, Фред От и привлеченият през 1890 оператор и режисьор Уилям Хайсе заснемат до края на 1896 г. в „Черната Мария” цели 183 филма. Общият брой пък на заглавията, произведени до свършека на ХІХ век от „кинетографския отдел” на компанията „Едисон”, е 936 (поне толкова са описани от Чарлс Мъсър в неговата анотирана филмография „Edison Motion Pictures, 1890–1900”). Студиото бива реставрирано през 1953 г. – то и днес е туристическа атракция, но с вече утихващи функции.

 

 

 

Така се поставя началото на филмовата индустрия, чиято задача е да захранва с колкото се може повече нова продукция ненаситната ламя, наречена кинетоскоп – неголяма кутия, в която лентата се задвижва след пуска­нето на монета в отверстието. Първата публична изява на апарата е на 9 май 1893 г. в Бруклинския институт за изкуства и науки. Отново в Ню Йорк – на „Бродуей” № 1155, но след близо година – на 14 април 1894 г., се състои и комерсиалният дебют на „пип-хол” машината, чиито „репродукции” наводняват планетата – все през 1894 г. се откриват зали в Чикаго (с 10 апарата), Сан Франциско, Лондон (на „Оксфорд стрийт” – първата извън Щатите)… До края на столетието Едисон произвежда 973 кинетоскопа, продавайки всеки от тях по 300 долара!

 

 

 

Братята от Лион

 

В края на септември 1894 г. един от тези апарати бива купен в Париж за 6000 франка от френския фотограф и производител на фотоматериали Антоан Люмиер (1840–1911), чиито синове Огюст (1862–1954) и Луи (1864–1948) ловко и изобретателно превръщат в кинематограф. Тъкмо датата на тяхната прожекция от 16/28 декември 1895 г. в парижкото „Гран кафе” мнозина киноисторици приемат за рождения ден на седмото изкуство.

Осъзнал недостатъка на кинетоскопа, позволяващ гледането на филма само от един зрител, макар че по време на своите експерименти осъществява и покази върху платно, Едисон пуска на пазара (през 1895 г.) прожекционен апарат, наречен витаскоп (vitascope). Диксън, разделил се със своя бос и създал собствена компания, отвръща на удара с мутоскопа и биографа (също състоящи се от камера и проек­тор). Шотландецът основава и свое студио – „Биограф”, което се превръща в основен производител на филми, инкубатор за бъдещи кинозвезди и прототип на сетнешните холивудски компании.

 

 

 

Оказва се, че и гениите грешат. Дори когато оценяват собствените си изобретения – за Едисон прожек­ционният апарат бил безперспективен, а в кинетоскопа виждал само обикновена играч­ка, предназначена за децата, които обаче бързо щели да се отегчат (според него) от предлаганите постни зрелища. Не така мисли Стамболов, жадуващ да позволи на колкото се може повече хора да „участват” в сеансите с бьрзофотографа. Самоироничен, като всяка здравомислеща личност, той мечтае „целия свят” да се радва на неговите слова и образ, обявява се за „интересен субект”, който „заслужава да се слуша и гледа [с помощта на бьрзофотографа] не само от българското потомство, но и от цялото человечество”. В този ред на мисли (отнасящи се за бъдещето на изобретението) българинът не без основание се пита „неволно”: „кой е по-велик от двама ни – Едисона и мене – той ли, що е измислил чудесния апарат, или аз, който намислих да направя едно такова полезно и всеобщо приложение с него? За решението на тоя спорен въпрос аз мисля скоро да се отнеса до Парижката академия и от там да искам справедливост и награда”.

„Като си помисля какво силно впечатление и удовлетворение ще мога да направя чрез речта си и фигурката си върху потомството си – продължава играта на волната си мисъл Стамболов, – как то ще ме обича и почита, как от благодарност към мене ще да ми издигне паметник и ще ме слави и прославлява… устата ми се препълнят със слюнки, мускулите ми захващат да се сокращават и мене ми се скача, играе, пее. С една дума блаженството ми е пълно – и конец. Тая картина така плени моето възвишено въображение, щото аз вече не на шега съм си задал въпроса да измисля гореспоменатия бързофотограф и да го приложа към Едисоновия фонограф. Щом открия това, аз ще поискам привилегия от всичките съществующи правителства, докато съм жив, само аз да имам правото да се ползувам от него”.

Уж насмешливи, а всъщност пророчески слова, доказващи, че техният автор е предчувствал както всемогъществото на бъдещата медия (киното), така и способността на това неродено още техническо изобретение не само да фиксира, но и да запазва движещите се изображения през годините, превръщайки се по този начин в своеобразна машина на времето.

 

Братовчедите на „бързофотографа”

Дори само заради изковаването на термина „бързофотограф” името на Стефан Стамболов трябва да бъде изсечено със златни букви в храма на Десетата муза, да бъде вписано (и то съвсем заслужено) в летописа на седмото изкуство. Редом с имената на стотиците пионери от цял свят, допринесли с труда си за сътворяването на най-значимия социокултурен факт в историята на людската цивилизация.

Словосъчетанието бива заимствано (след цяло десетилетие) от германеца Отомар Аншюц и руснака В. А. Дебюк, които създават „прожекционни машини” с различни конструкции, ала с еднакво наименование – тахископ (от гръцките думи „тахи” – бърз, бързо, и „скопео” – гледам, разглеждам). Кръстниците на тези уреди – „Schnellseher” (1887) и „быстросмотр” (1892) – обогатяват „именната система” на чудноватите изобретения, ползваща предимно гръко-римска лексика: телеграф, телефон, фонограф, кинетограф, кинетоскоп, витаскоп/вайтаскоп (по английскому), мутоскоп, биограф/байограф, кинематограф (обикновено на „граф” завършват записващите устройства, които днес наричаме кинокамери, а на „скоп” – проекционните апарати). Към адашите на бързофотографа може да причислим още хронофотографическата пушка („хронос” – време), конструирана през 1882 г. от физиолога Етиен-Жул Маре, както и неговия хронофотограф, с който той осъществява през 1888 г. първите си движещи се изображения, показани (но не и прожектирани) във френската Академия на науките (чийто член Маре е бил тогава).

 

 

 

Разбира се, идеята за записването и съхраняването на анимираните образи, породена от копнежа за „сграбчването” на мигове от заобикалящия ни свят, е древна като човечеството. Но нашенецът Стамболов смогва да я улови, съумява да я осмисли, дръзва да я огласи (макар и да ѝ надява хумористични одежди, навярно стреснат от нейната сериозност). Той не е изобретател, за да реализира на практика хрумването си, ала успява да се извиси над мрака и невежеството, над немотията и простотията, над балканската леност и непредприемчивост и пророчески да го формулира… Превръщайки се по този начин в прорицател на кинематографичната ера!

За да бъде съсечен (навярно от „благодарност”). Пред мястото, където днес в София се извисява сградата на Националната академия за театрално и филмово изкуство. На 6 юли 1895 г. – половин години и десет дни преди историческата прожекция на братя Люмиер в Париж, когато бива положено началото на новата кинематографична ера, сред предтечите на която се оказва и той – честитият и великият българский гражданин Стефан Стамболов.

 

 

 

Петър Кърджилов е писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)“ (2018) и др.