Попаднах преди две седмици на Пласа се торос де Лас Вентас в Мадрид – една от трите най-големи арени в света за борба с бикове. Тавромахията води началото си от бронзовата епоха и присъства във всички древни култури.
Бикоборството сред иберите датира от същите времена, без да е прекъсвано през следващите векове. Днес е запазено като културна ценност основно в Испания и в латиноамериканските страни. Изненада ме твърдението на Лорка, че „бикоборството е най-културният фестивал в света“. Ето че най-накрая и аз успях да присъствам на това зрелище. Коридата като образ на Испания винаги ме е привличала и все не съм намирала смелостта да отида да наблюдавам тази смърт на живо. Но този път любопитството ми надделя и най-накрая се озовах там. На билета пишеше, че посетителите трябва да заемат местата си час преди самото представление. През това време наблюдавахме подготовката на арената.
Пролетният ден беше слънчев и горещ, едната половина на арената е огряна от яркото и ниско следобедно слънце, там посетителите са значително по-малко, другата половина се пада в сянката, затова там са и повечето продадени билети. До мястото ти те отвежда разпоредител и любезно ти подава кожена възглавничка, която да сложиш върху каменната пейка. Между редовете минават продавачи с хладилни чанти с изстудени безалкохолни напитки. Изкарват огромна дървена макара с навит на нея маркуч и един служител започва да полива сухия пясък, с който е покрита арената, но слънцето почти веднага изсушава полетите участъци. После се появява количка, която очертава с бяла боя два концентрични кръга – идеята е, че именно в тях трябва да се случва представлението, което след изнурителното едночасово очакване най-накрая започна.
В шествие един след друг излизат бикоборците на фона на музика от духовия оркестър, настанен в една от ложите на арената. Покланят се театрално на публиката, свалят шапките си, размахват плащовете си. Излизат и конници, които обикалят арената и събират аплодисментите на зрителите. Напрежението и очакването видимо нарастват. Накрая арената се опразва от предварителното пищно шествие, настъпва тишина, след малко в див бяг по един от каменните тунели е пуснат бика. Излизат две или три двойки бандерилерос – това са помощници, които разиграват бика и забиват по две разноцветни бандерили в гърба му. Силното животно се разярява, раздразнено от болката и от плаща, който е непрекъснато пред главата му и който то все не успява да достигне и прободе. Отново музика от духовия оркестър, бандерилеросите се оттеглят, на тяхно място се появяват пикадорите – две двойки конници, които трябва да забият копия в мускулите на врата. Конете са със завързани с превръзка очи, за да не могат да се подплашат от бика, който в пълен бяс тръгва срещу тях, като се стреми да забие рогата си в коремите им. Но не успява да ги нарани. Конете имат своеобразни доспехи или брони и шлемове по телата си. Духовата музика триумфално бележи края на втората част от представлението. Пикадорите се оттеглят в спокоен тръс от арената. Идва ред на матадора, основният изпълнител в коридата. Той излиза сам, той е убиецът на бика. Костюмът му е извезан със златни нишки, за разлика от костюмите на предишните участници, украсени със сребро. Костюмите на бикоборците са уникални произведения на изкуството и съществена част от зрелището. Бикът е с пъстроцветните пръчки, с копията, забити в шията му, по козината на тялото му се виждат кървави струи и петна от засъхнала кръв. Публиката е затаила дъх. При някои от схватките и движенията на матадора с бика избухват възклицания. Само още едно ловко движение и първото копие е забито съвсем близо до гръбнака на бика. Той спира, започва да издава глух, гърлен рев. За първи път като че ли е ранен сериозно, за първи път като че ли изпитва болка. Става така тихо, че могат да се чуят стъпките на матадора по пясъчната арена. Зрителите са като вкаменени, като че ли са престанали дори да дишат. Бикът и бикоборецът спират неподвижни един срещу друг, гледат се очи в очи, готвят се за последна схватка. Матадорът изважда второто копия от дрехата си и го забива съвсем близо до първото. Раненият и изтощен бик прави няколко несигурни крачки, започва да трепери, да издава предсмъртни стонове, след десетина секунди се строполява. Бурни аплаузи. На арената излизат всички участници както и конници, които изтеглят трупа на убития бик, като го влачат. Духовият оркестър е във вихъра си.
Всичко това беше не повече от двайсет минути. Според предварителната информация представлението щеше да трае два часа. Тоест още пет такива ритуални убийства, които нямах нито сили, нито кураж, нито желание да изгледам.
Когато бикът започна да трепери, когато се разбра, че е смъртоносно ранен, избухнах в сълзи. Стараех се това да не си проличи, бързо се промуших между посетителите и почти тичешком излязох от арената. Това зрелище не е за неподготвени.
Дълго си мисля и все още нямам отговор – кое привлича хората към борбата с бикове. Може би това, че тя е метафора на всеки човешки живот – получаваме удари, стрели, копия, дразнения, обиди, сътресения, но и ние като бика на арената, продължаваме да се борим, да не се предаваме до момента, в който матадорът не застане срещу нас и с ловък удар не забие смъртоносното си копие в сърцето ни.
Или до момента, в който кръвта от раните ни не изтече.
Всички спортове са противоборство. Боксовите мачове понякога са кървави като корида. Но в повечето спортове са въведени такива регламенти, че битката да не е кръвопролитна и да не е на живот и смърт. Коридата е смърт на живо. Бикоборството е реликт от времена, предшестващи съвременната цивилизация. В римската древност на зрителите се е предлагало обратното на коридата – зверовете са убивали хората. Публиката по многобройните арени е изпадала в див възторг от кървавото зрелище. Но и тогава, и сега като че ли на арената границата между човешкото и животинското изчезва. В стремежа си да цивилизова битката човечеството е измислило шаха. На шахматната дъска се води битка, в която не се пролива кръв, а се побеждава със стратегия. Но за хората, които се прекланят пред грубата сила и се опияняват от кръвта, са построени гигантски арени.
Театърът също е арена. Понякога драмите, които се разиграват на неговата сцена, също ни разплакват или ни изправят косите. Арена ди Верона е най-известният сред римските амфитеатри, в който може да се проследи развитието на цивилизацията – някога там също са се провеждали кървави зрелища, а днес е сцена за опери и концерти. Гледах кървавото зрелище на мадридската арена, но душата ми копнееше за арената във Верона.
Хосе Ортега-и-Гасет пише: „Който е виждал само лоши борби с бикове – а почти всички те са лоши, – не знае какво точно те представляват“. Сигурно съм имала злата участ да попадна на лоша борба с бикове. А почти всички те са лоши.
