Някога, много, много някога, още в дебрите на комунистическото мракобесие писах: „Ако Нютон не беше открил телескопа и закона за гравитацията, ако Айнщайн не беше открил теорията на относителността, несъмнено щеше да ги открие впоследствие, с по-късна дата някой от техните многобройни ученици и последователи – рано или късно тези закономерности щяха да бъдат извлечени от природата и формулирани като научни принципи.
Ако обаче аз не бях написал „Синеокият слепец”, и след безброй епохи едва ли някой друг щеше да го напише, едва ли друг, незнаен потомък щеше да подреди милионите думи на романа ми в точно същата последователност, в която аз съм го сторил”. Никой друг нямаше да съчини и симфониите на Моцарт такива, каквито той ги е съчинил, никой нямаше дори само да ги изсвири така, както той ги е изсвирил, никой няма да изиграе и Хамлет, както Висоцки го изигра на театралната сцена. Никой, никой от антични времена до ден днешен нямаше да пресъздаде шедьоврите на древните и нови майстори на словото и на формата, на тона, на драмата и на баграта. При цялата му гениалност, Архимед е повторим – неповторим е Омир, неповторим е Фидий, Леонардо е неповторим, неповторими за разлика от научността, от изследователската каузалност, са творческите гении в изкуствата или най-много във философията и в хуманитаристиката.
Зная, съзнавам колко е нелепо един автор да цитира сам себе си – надявам се обаче, че размислите, които възнамерявам да споделя, ще оправдаят началната ми несъобразност. С казаното аз исках само да илюстрирам неповторимостта, уникалността и феноменалността на творческото начало, неговата необикновеност, радикалността му, безпримерната му индивидуалност и неподражаемост. Като писах споменатия роман, в който дума по дума търсих границата между повторимото и неповторимото, аз вярвах непоколебимо, че откривам една извечна и нерушима максима, а изневиделица днешното ни време взе, че я разруши пред смаяните ми очи. Как стана това ли? Стана просто, леко и възмутително, с такава възмутителна простота и лекота стана, че направо ме срина – и то така, че и досега не мога да се опомня. И този ми текст е несръчен опит да се върна към старото си равновесие, с което десетилетия наред държах перото, да си възстановя кое-що погубеното без време самочувствие на самобитен писател.
И така, преди седмица-две ми гостува един безценен приятел, който за разлика от мен е вещ в тази пуста компютърна материя. Като започнах да му разкривам с нафукани думи колко неповторимо, колко неимоверно е, за разлика от точните науки, хуманитарното творческо кредо и колко недостижим, неповторим и неподражаем съм аз като автор с неимоверна собствена индивидуалност, той ме прекъсна: „Янлъш си. Вече си достигнат и задминат – вече можеш да бъдеш повтарян и преповтарян в сюжетите си многократно, безброй пъти дори”. „От кого?” – учудих се аз. „От изкуствения интелект”. За изкуствения интелект (моят е естествен) само бях подочул оттук-оттам кое-що, но си мислех, че той може само папагалски да повтаря елементарни думи и елементарни жестове – дотам се простираха според мен границите на изкуствената му интелигентност. „Елементарният си ти – коригира ме моят гост. – Ако заръчаш на изкуствения интелект да напише есе в стила Димитър Бочев, той ще го стори начаса – и то едно към едно.” „Едно към едно?!” „Точно. Така че и ти ще разпознаеш безпогрешно себе си в текста, и читателите ти ще те разпознаят безпогрешно.” „Е, значи ще ме изплагиатства” – не се давах аз. „Не, няма да те изплагиатства – той не е крадльо, той е честен човек.” „Чак пък човек!…” „И още как – повече човек и повече творец и от теб! Така че той няма да те препише – само ще те пресътвори. Нещата ще се развият като в „От Дявола до Кибернета” на любимия ти Добри Жотев – и даже още по-драматично.” „Още по-драматично?” „Да, далеч по-драматично. Защото за разлика от класическия кибернет съвременният изкуствен интелект не е съвсем изкуствен – той притежава и чувства.” Бях позабравил Жотев, но така изтръпнах, че си го припомних начаса:
Среща с Кибернета
Изправи се срещу ми Кибернета
и най-безстрастно поздрави:
„Салуте, аз съм твойто бъдеще!”
Ръкувахме се – бъдеще и минало –
и бъдещето разговор подхвана:
„Известно ми е, че си ме направил
с човешкия си ум.
Нали и ти си като мене –
една прекрасна мислеща машина.
След което в строфите на Жотев човекът побеждава Кибернета чрез собствената си човешка слабост, защото за разлика от него човекът има чувства. Така слабостта човешка се оказва победоносна сила, а тази му победа ме радва – доколкото съм част от човешкия род, тя е и моя. Питам се обаче, дали в моя личен двубой с изкуствения интелект аз в качеството си на човек и автор ще го победя. Защото за разлика от биологичния си първообраз (сапиенсът) изкуственият интелект явно като мен има и чувства. Иначе как ще пише есетата ми – те са прочувствени! Така че моята кауза е обречена – за разлика от каузата на изкуствения интелект. Който явно, пресъздавайки ме литературно, ще ме надвие, ще разгроми моята неповторимост и ще въведе на нейно място своята повторимост. Не ми се ще, съвсем не ми се ще да ме надвие – предпочитам да го надвия аз, човешкото да надвие кибернетичното предпочитам. Но едва ли ще стане – моята битка изглежда обречена. За разлика от неговата победна битка, от битката на новия, осъвременен и обогатен и с чувственост Кибернет. Предстои ми значи още една загуба – загуба, за която аз не съм готов. В моите очи Кибернета бе демоничен като персонаж на Мери Шели, като творение на Виктор Франкенщайн грозен и зъл беше. Себеизграждайки се с мъчителни усилия дума по дума, идея по идея, премеждие след премеждие като уникум, аз цял един немалък вече живот се готвех за победа над него, а ето че той поражение ми е подготвял със същата методичност. Въпреки това аз няма да се предам – от малък обичам да се изправям срещу обречености. И колкото по-несъмнена е тяхната обреченост, толкова по-отявлена е моята воля за битка. А това е битка за себесъхранението ми – не обичам и не разрешавам да ме преписват. И да ме пренаписват не обичам – дори когато го правят творчески – сътворен веднъж от Твореца, аз съм си и себетворец. Ето защо предпочитам изобщо да не ме четат, отколкото да ме четат преписан и пренаписан многократно. Ще ми се да вярвам, че в този смисъл Кибернета едва ли ще ме надвие. Сигурно е обаче, че ще се воюва на живот и смърт – или Той, или Аз. И този ми инат е последната искрица надежда, която още ме крепи върху лицето на земята.
