Не само тази рецензия – самата книга сякаш не би могла да носи друго заглавие, когато има за свой предмет фигурата на Богомил Райнов, без съмнение една от най-странните в българската култура: силна, ярка, непобираща се в никое определение.
Поет (един от силното поколение на 40-те: Вутимски, Вапцаров, Ал. Геров, Ив. Пейчев, Валери Петров), белетрист, естетик и изкуствовед, теоретик на културата, мемоарист, есеист, дори езотерик, оставил класически заглавия във всички жанрове, в които работи.
И същевременно брутален идеологически функционер. Зловеща сянка в догматичния период на ранния социализъм, пък и дълго след това. „Сивият кардинал” на властта и пряк екзекутор на не една писателска биография. Винаги готовият извършител на мокри поръчки… И един от най-интелигентните, европейски форматирани интелектуалци, незаобиколима фигура в процеса на десталинизация през 60-те с повестта „Пътища за никъде” и част от „парижката” си проза. Не по-малко и като сценарист на поне два класически филма: „Инспекторът и нощта” (1963, Рангел Вълчанов), „Бялата стая” (1968, Методи Андонов).
И същевременно дори през този период на размразяване (и след това) – най-догматичен клеймител на буржоазното изкуство. Отрицател на буржоазната масова култура, сам оставил ни най-високи образци в нейни соц версии: на „черния роман” с поредицата „Три срещи с инспектора” (българският Чандлър) и на шпионския с поредицата за Емил Боев (българският Джеймс Бонд), неизгубила стойността си и днес, въпреки прещракването на идеологическата конюнктура, доколкото идеологията тук е само жанрова опаковка на нещо друго, по-голямо и по-важно: в който и жанр да работи, Райнов си остава ненадминат стилист на българската проза. В годините на недоимък и стерилитет неговите творби, независимо дали шпионската поредица, „парижките” новели или социологически есета като „В сянката на града”, разтваряха (тук споделям собствения си юношески опит) широк прозорец към една друга, непостижима и пъстра, по своему екзотична реалност на нощни барове, локали и кабарета, стриптийз и проституция, която очароваше въпреки цинизма на представянето си (както всичко у Райнов); или по-скоро – тъкмо затова… Ако имаше рόден „масов автор” (и в двете значения на думата), съизмерим със „западните”, преводните, това беше той – не само с шпионските си романи, а буквално с всичко излизащо изпод перото му в който и да е жанр: книгите му не стигаха изобщо до книжарските рафтове, разпродаваха се „под щанда”, както гласеше едно много актуално тогава, напълно забравено днес клише.
Фигура, парадоксално разнолика и единна, цялостна. Брутален идеологически корифей и същевременно изтънчен скептик, обладаващ патологично умение да не се очарова от нищо (ранното му стихотворение за любовта е ненадминато в цинизма си). Човек, възприел цинизма като екзистенциална позиция, но и като практическо поведение. Ловък и безскрупулен играч, безмилостен хищник, оставил след себе си бездна от ненавист, декларирана в ред мемоарни свидетелства, и същевременно имащ своите високи ценители в лицето на критик като Светлозар Игов.
Цялата тази мрачна и талантлива, разнопластова, необхватна фигура се опитва да обхване книгата на Антоанета Алипиева. Имайки предвид непосилността на начинанието, можем да го определим като общо взето успешно. Подходът е прост и същевременно ефикасен: снаждане на глави, всяка от тях посветена на отделни страни от личността и творчеството на героя. Книгата е изградена като кубистична структура от отделни ракурси, които в засрещането си образуват цялост.
Едно от забележителните неща в нея е снимката на корицата: това комай е единствената усмихната снимка на Б. Райнов (поне единствената, която аз съм виждал); и същевременно ако се вгледаме по-внимателно, веднага разпознаваме усмивката на вълка, на самотния, безмилостен хищник.
Антоанета Алипиева е сред изтъкнатите изследователи на съвременната българска литература, автор на важни изследвания върху дневника като жанр и лириката през втората половина на ХХ век. Напоследък се насочва към изграждане на цялостни портрети, предишната ѝ книга е за Вера Мутафчиева – пръв по рода си опит за цялостно изследване на друга труднообхватна писателска фигура. В подхода си Алипиева съчетава биографичната фактология с литературоведския анализ – по-скоро лежерен, минимално необходим, отколкото ерудитски обременителен.
Книгата е снабдена с пълна библиография на Б. Райнов.
