Писмата на Дора Габе до Боян Пенев
In Memoriam. 40 години от кончината на Дора Габе (16 август 1886–16 февруари 1983)
Нито една минута незапълнена с раздяла…
Много тайни има в моя живот.
Не мога да ги разгадая…
Страдам единствено
да не би да съм изгубила духа си.
Дора Габе, 13 януари 1979 г.
Митът за двете „вечни съперници“ – Дора Габе и Елисавета Багряна – е част от софийските литературни легенди, но е силно преувеличен. Двете големи поетеси всъщност са се подкрепяли в битието си на „сами жени на път“… Трябва да ги мислим във висотата и благородството на техните отношения. Интелектуално приятелство, което ще остане като мит в историята на нашите литературни нрави. Другото са измишльотини на воайори на чуждото битие, които тъпчат всичко в калта, в която най-вероятно те самите живеят…
Всъщност Багряна се свързва с Боян Пенев, когато двамата с Дора вече не живеят заедно. Тя няма никаква вина за раздялата им. Но съвсем не е „легенда“, че връзката между Дора Габе и Боян Пенев е много дълбока, на високо културно ниво. „Верният им образ е само в една неразделна връзка“ – пише Стефан Памуков[1].
Прави му чест, че е обнародвал части от писмата им, предоставени му от самата Дора Габе – като жест на зачитане на духовната им висота. Но това става едва през 1989 г. Авторите на книгата за Багряна не са знаели за тези писма, тогава не са били известни. Преживях ги в диалога им доста по-късно, когато архивите станаха достъпни[2]. Поразена бях от дълбоката искреност, от мъдростта и психоаналитичните проникновения и глъбини на Дора Габе. Никой смъртен не може да бъде категоричен за неща, които докосват интимни тайни – съкровени до съкрушение.
Ранните писма на Боян Пенев до съвсем младата Дора са като литературни произведения – психологически есета. Тя била като хипнотизирана от тези писма. Такава дълбока изповедност, такова пълно разтваряне на душата пред друг човек: Дето не си ти, за мен е все чужбина; Теб те няма и аз не зная живея ли, или отдавна съм умрял; Вън от теб, вън от любовта ми за мен няма никакви радости и никакви страдания…
f
Но това са светли думи, очакващи споделената любов. Те не са тъй разтърсващи, както думите на Дора при многократните тежки раздели. Това е чувство – отвъд любовта – затова е тъй дълбоко. Страданието и несподелеността са заредени с много по-дълбок смисъл. Прощалните писма на Дора Г. са дълбоко трагични, но дори те са изпълнени с много светлина. 15. Х. 1920 г.: „И в най-ужасната атмосфера между нас чувствах душата си прояснена и колкото повече страдах, толкова повече светлина ме изпълняше“.
Съвсем млада, около 30-годишна, тя прави стъписваща психоанализа на сложната душевност на Боян Пенев и на техните твърде комплицирани отношения. Познавайки добре тъмните бездни на неговата меланхолия, като най-близък човек, тя се превръща в негов личен психотерапевт: „Меланхолията, която носиш в себе си, не оставяй да се превърне в болест! Не се заравяй съзнателно жив, ти, който носиш в природата си зародиша на толкова хубави работи. Детската радост, която си загубил, пак ще се върне, защото не се губи това, което е основа на душата ти, а тя е детска – твоята душа – и чиста, и хубава, но затова си и често като дете слаб, като дете неразумен, а понякога и упорен и жесток“.
Щедра и мъдра душа, Дора намира сили да надмогне тежките емоционални травми, които ѝ причинява Боян Пенев със своята по-особена чувствителност, очите ѝ се отварят за дълбокия смисъл на страданието. Виена, 2.01.1918 г.: „Не намирам, че животът е да бъде човек щастлив, и нито е затова страшен, защото страдаме. Чрез мъката си аз отърсих от себе си това, което в натурата ми не беше мое – отвориха ми се очите за много тъжни, но хубави работи. Животът ми изглежда по-труден, но с повече смисъл. Сякаш сега разбрах, че той е един кръст и съзнателно го понесох – смисълът му и резултатите от това, което сама мога да създам за себе си и за другите, ми дава радост“.
Независимо от това, че той ѝ причинява тежки душевни травми, Дора надмогва личните си страдания, опитва се да го избави от тежкото чувство за вина: „Защо предполагаш, че те съдят и ти прощават за някакви грехове? Ти нямаш грях и не се самоизмъчвай!… Това, което беше, е всичко, само не грях и престъпление. Грозотата идеше от външния вид на нещата и от недоразуменията…“
Мъдрата Дора успява да постигне невъзможното – да съхрани доверието и близостта между тях дори след тежката раздяла – отвъд любовта. Въпреки всичко. Виена, 2.01.1918 г.: „Моята голяма печалба от нашата катастрофа и най-голямата ми радост ще бъдат, ако един ден, но даже и сега, станем много близки. Бяхме лоши съпрузи – може би условията на живота и нашите различни натури да са виновни за това – какво може да ни пречи да бъдем интимни приятели. Когато четох писмото ти и сълзите ми капеха по него, в сърцето ми растеше радост от това, че ти без страх откриваш душата си пред мен. Всяка твоя дума и всяко твое чувство намират кът в сърцето ми“.
Но красотата и извисеността на думите не може да излекува смъртно наранената взаимност. Кой е по-раненият и кой по-раняващият от двамата?… В дълбоко отчаяние Дора стига до ръба – до мисъл за самоубийство. Когато горчивата чаша прелее, тя удавя страха. „Когато се озовеш отвъд страха, тогава е най-страшно. Нищо не е в състояние да те спре да прекрачиш и най-запретения праг, и отвъдния…“[3]
И в този момент на трагично самообречение Дора Габе, съвсем млада тогава, съхранява своята изключителна мъдрост. Отвъд страха, в голямата мъка се раждат големите прозрения: по билото на болката – бял блясък, както пише Блага.
Към близките: „Не винете Бояна. Приемете го за свой… Да знаете, че всеки упрек към него, всяка дума за него ще ме боли и в гроба. Това е последното ми желание, изпълнете го… Смъртта е радост за мен – не ме жалете! Аз съм по-щастлива от вас“.
Към Бела: „Белочка, скъпа, прости ми! Да знаеш с каква радост умирам. Не се сърди на него – не е той виновен, той всичко направи, да го видиш само как се старае, но аз вече съм неспособна за живот… Бъди ти силна – ти, хубава, светла, чиста. Умирам с пълно от обич сърце… Погребете ме някак незабелязано“.
Не съм убедена, че раждането на сина на Боян от Олга Милетич е основната причина за раздялата[4]. Дора Габе е имала силата да понесе много негови увлечения. Не само измените на Боян са ги разделили. Трагичната развръзка по чудо се е разминала, навярно с помощта на Бела[5]. Под ключ остава една пареща тайна, обвързваща и разделяща две родни сестри. Внучката Ани, дъщеря на Катя Казанджиева-Суружон, намира тези писма едва след смъртта на Дора Габе в архива ѝ [6]. Архивите крият неизповедими тайни…
Три пъти се разделят и три пъти се връщат един към друг, това е фиксирано в писмата. Със сигурност разделите са били повече… Не можем да се надяваме, че нещата от живота ще продължат по друг начин. Тя е обречената в тази връзка. Да продължава е равно на самоубийство. Решението е нейно и този път е категорично.
Третата раздяла. По всичко се вижда, че ще бъде и последна. 15 октомври 1920 г.: Писмо за раздяла, а изпълнено с толкова обич. В това е трагизмът наистина: те се обичат, но не могат да живеят заедно. Тя е тази, която е по-наранената. Може би затова е и по-силна. Тя е тази, която води борбата за спасение един от друг. Но и по-уязвима от двамата: невъзможно е да замени дълбоката взаимност с едно леко и повърхностно докосване: „На теб е леко, защото ти малко влагаш, а аз – всичко. Аз не мога иначе, това е природата ми“.
Единственото спасение е пълната раздяла: да не се срещат никога, и по никакъв начин. Няма друг изход: „Душик, Душик, няма ли да се спасим ние с тебе един от друг! Толкова пъти си дохождал до пълното убеждение, че животът ти с мене е кошмар – колко пъти аз се борих, както и сега, разруших в душата си всичко и когато лежа уморена като труп, а ти си самотен и ограбен, и безпомощен, ето ни пак един срещу друг – като призраци“.
Не ми е известно дали Дора е намерила сили да изпрати това прощално писмо. Но то е написано. Който иска да опознае Боян Пенев, да чете писмата на Дора Габе. Невероятно психологическо проникновение в неговите полюси и противоречия:
„Душата ти като светкавица се пречупва и за един миг може да си на противоположния край от онова, което ти е било най-близко – нека е тъй. Ако ти разбираше, че това е, защото не си беден и не живееш с едно чувство и желание, а целият свят се пречупва в тебе и че затова си и тъмен, и черен, и грозен, и най-хубав, и най-нежен, и най-силен и детски слаб и безпомощен – щеше да отърсиш от себе си всички временни грижи и радости и да си над тях. А за да не страдат от твоите пречупвания другите, трябва да си сам. Тогава всичките радости на живота ще са твои, докато ги изчерпиш и захвърлиш, но не за да си разочарован и болен отпосле, а да ги надживееш и отминеш… Аз ще те гледам отстрани, и ще те разбирам, и ще съм ти близка. Дали сме разделени, или заедно, за мене няма значение – никога не можеш да ми бъдеш чужд и безразличен, а аз само когато не съм при тебе, не съм ти враг.“
Каквото и да твърди Дора, вижда се, че тя го обича: „и тъмен, и черен, и грозен, и най-хубав, и най-нежен, и най-силен и детски слаб и безпомощен“… Такъв, какъвто е. Няма значение дали са разделени, или са заедно: Никога моето светло чувство към тебе не се мени… Когато и да ме потърсиш, аз ще съм все същата – пише тя. Илюзия: времето е безпощаден убиец.
Но Боян не може да живее без свободата си. Катастрофите са предизвестени и неизбежни: „А ти – такъв, какъвто си, ти не можеш всякога да си близък. И затова трябва да не живеем заедно. Аз не бих понесла още веднъж същите катастрофи, а когато сме разделени, те няма да дойдат и ние няма да сме чужди един на друг“.
Да се разделят, това е единственият начин да останат приятели. Силите ѝ се изчерпват. Трябва да се спасява сама. Агонията приключва през май 1923 г.: „Аз всичко ще направя, за да се отдалеча и отчуждя от тебе… Това е и неизбежно и необходимо, и аз си го налагам… Сега аз ще ти кажа да считаш, че съм умряла и да живееш извън мене. Това няма да ти бъде трудно, защото ти и без това извън мене живееш“.
Но въпреки смъртта на чувствата, близостта остава. Варшава, 19 януари 1922 г.: „Музика мога само с теб да слушам. Там се докосвам до теб и тъй реално го чувствам, че не понасям присъствието на никой познат… Във всичко, което чувствам като красота и в което се прераждам, аз се приближавам до теб – повече те чувствам и разбирам… И сега виждам, че само така, разделени, далеч един от друг – само така ще се докосваме един до друг с онова, което наистина трябва да е същност на нашата обич. Ти не можеш да не ме обичаш – това го разбрах на концерта, сама сред цял чужд град – когато те усещах до себе си“.
Тъй близо бе до мен, че аз не можех да те видя – написала е Блага. Изтръгнала се от ежедневните наслоения и горчивини, Дора се доближава до неговата същност. Мъдро поставя отношенията им на онази обща плоскост, на която те могат да бъдат заедно, която ги прави дълбоко родствени един на друг. Онова, което ги разделя, изчезва, хармонията е без думи – до дъното на душата… Другото остава встрани и вече няма значение.
Невероятно дълбока и извисена философия на живота. Боян Пенев е оценил високата етика на нейното поведение. Осъзнава и поема вината си. Такъв е характерът му, той е извор на всичките му мъчения: „Едно само мога – да измъчвам себе си и другите – както измъчвам теб. Ти си по-добра от мен и ще ми простиш“.
Но прошката на непростимото не е променила никого. Тъкмо обратното: Наоколо бликат и падат звезди – не искам да се опомня и не мисля за никоя бездна – пише в еуфория Боян в писмо до Мара Белчева. След отказа на Олга Милетич да се върне с детето при него, той изпада в нов пристъп на гнетителна тежка меланхолия:
„Тая досада се таи в мен като някоя отровна змия. Все онова проклето непреодолимо желание – да говоря жестоки истини, да късам безразсъдно, една по една, връзките си със света, да не крия никога презрението си и любовта си. Единственото ми удоволствие е, че всичко понасям сам, съвсем сам. Околните, близките мислят, че ме виждат и разбират. Нищо не виждат. Всеки е зает със себе си – и ако дава, прави го, за да получи. […] А тия, които ме познават донейде, не са тук. И кой знае кога ще ги видя и какво ще остане от мен, докато се срещнем. Струва ми се, че съм умрял вече в тоя ужасен град. Излизам понякога от гроба си, минувам край църквата – безстрашен вампир… все един и същи път. Времето се мени, но картините му не са много разнообразни. На всяка стъпка трупове и смрад. Искаш да викаш – гласът ти се е схванал, да бягаш – накъде и как? Връщаш се и лягаш в прогнилия си ковчег“ [7].
Изтерзан от драмите, които той сам предизвиква, професорът жадува спокойствие и хармония. Особено след годината, изпълнена с изнурителна борба за душата на Маруся Каспрович (1924), съпруга на поета Ян Каспрович и приятелка на Дора. През това време Боян редовно пише и на Дора. Изповядва се пред нея като пред най-близка, но едва ли осъзнава колко дълбоко я наранява с изповедите си. Всички писма от Полша през 1924 г. завършват така: Целувам те, твой Боян.
БОЯН. Варшава, 11 февруари 1924 г.: „Трябва ми близост и сърдечност – и за тая сърдечност съм готов да дам твърде много от себе си – и давам, и слава Богу, душата ми не е оскъдна. Маруся ми казваше, че отведнъж много съм давал. Може и тъй да е… Едно необикновено чисто същество, бих казал – изключителна жена…
Но за един истински празник в живота си, готов съм да преживея сто разочарования. Аз не ще погубя нито С. [Стела Янева], нито Маруся, – и никоя жена не съм погубвал. И не вярвам някоя жена да съжалява, че ме е срещнала. – Някоя жена, която ме е чувствала наистина близък…
Ничия душа не съм опустошавал – напротив, давал съм всекиму толкова, колкото може да носи. И ако страда след това – това страдание не е безплодно и безизходно… С Маруся ще останем винаги добри приятели, както и със С. Те не са толкова слаби и безпомощни, колкото мислиш. Не са – защото душата им не е пуста. Имат достатъчно воля – да творят своя живот…
Маруся може да дойде до един по-съдържателен вътрешен живот и да си отвори очите за много неща, за които досега е била сляпа – без да се отдаде на безплоден трагизъм. Всъщност – в себе си тя крие твърде много енергия – и ако може да понася най-грубата проза – то е не защото сънува, а защото притежава необикновена духовна сила.“
И това писмо завършва както обикновено: Целувам те, твой Боян.
1923–1924 г. След раздялата с Дора, Боян Пенев пристига във Варшава, поканен да чете цикъл лекции по славянски литератури. Стела Янева, талантлива театрална критичка, приятелка на Дора, е една от многото интелектуалки, покорени от неговото обаяние и интелигентност. В архива си Стела Янева е пазела много интересни писма от Боян Пенев, но след смъртта ѝ наследниците изхвърлят този толкова ценен архив на улицата.
ДОРА. „Казвах на Стела: Пази се от Боян, ще те увлече и след това ще те остави. Той е като някакъв демон. – Не ме послуша Стела, а беше ми жал за нея, защото бе много добра. Първият ѝ съпруг почина, вторият – Протич – бе тиранин и я измъчи. Надяваше се на третия – дипломат, а той излезе много прост човек. Но Стела нямаше сили да се разведе с него – и така се загуби“ [8].
БОЯН. Варшава, 11 февруари 1924 г.: „А С. [Стела Янева] е една истинска българка: изглежда безпомощна и слаба, мълчалива, затворена в себе си, – а е преодоляла вече, на тая възраст толкова трудности – без да бъде сломена. Въпреки всичко, таи в себе си твърде много бодрост и жизнерадост – и не бих казал, че душата ѝ е отровена и апатична. Мислиш, че сънува в своята безпомощност – а тя гледа, вижда, и разбира всичко – и си мълчи – тая корава, жилава българска душа… Тя няма талант да прави трагедии от неща, които са за преодоляване, не се афектира (уви – то свидетелства за отсъствие на въображение) и има смелост да се вглежда във всяка действителност и да мери силите си с нея“.
Още при първата среща на Боян и Стела става дума за Багряна. Славчето Славейкова ѝ разказва за някаква нова поетеса, много даровита. Тъкмо Дора е в зенита си. „И аз предавам на Боян думите на Славчето: – Появила се е млада поетеса, щяла да захлупи Дора. – А той се извърна настрана и промърмори ядосан: – Глупости! – Пък после… как става в живота“ [9].
Известно е от книгата за Багряна, че Боян Пенев за пръв път споменава името Елизабета Б. в едно писмо от Полша до Лилиев в Мюнхен. Това става малко преди настъпващата 1924 г. по повод на стихотворението „Майчина песен“[10]. Това твърдение на самата Багряна не е съвсем точно, архивите го коригират. Багряна не е знаела, че още преди това в едно писмо на Боян до Славчето Славейкова, като светъл лъч в мрачната бездна на раздялата му с Дора просветва името Елизабета Б.: – Нови преводи на Ахматова – ще помисли професорът, разгръщайки последната книжка (8) на сп. „Златорог“ за 1923 г.
Аз живея далеч от света
и сънят ми е кротък и девствен.
Не достигат до мойта врата
ни тревожни, ни радостни вести.
Сама. 1923[11]
– Не, не, тази е друга, различна е от Ахматова! Необяснимо-радостна, очакваща… И тези придихания, тези синкопи между думите, изпълнени с толкова вълнение и страст! Трябва да я взема като пример за цезурата в курса по стихосложение…
До заглавието ПЕСНИ предизвикателно стои неизвестно име – Е. Багряна: – Ново име. Коя ще да е тя? Дали не е една бивша студентка, която писа миналата година, че била „Амазонка“… Веднага след моята статия за одухотворената радост у Бетовена в „Златорог“[12]. Амазонка, че и „сама“! – Сама. Прочее, все още ли е сама Лиза Белчева?…
– Имаше една Елизабета Б… Странно и смирено име, така писа Душечка в женския вестник. Много я въздигаше Душечка! Цял подлистник, възторжено. Голяма вихрушка вдигна… Била трепетно обещание… Да, странно и смирено име – Елизабета Б. Не, не е същата. Тази – Е. Багряна – огън и пламък! А пък вътре – сънят ми е кротък и девствен…
– Кой говори така? Една жена? Една българка? – пита се зачуден Боян Пенев също като Константин Константинов. – Какъв е този неистов устрем – да се разкрие – пред всички! Без сантименти. Тогава издрасках подлистника с подигравки, май пак съм прекалил, както винаги. А сега… Я виж ти! – Каква е тая жена, не е като другите…
Дори Багряна би се изненадала, че само след една година – на 1 декември 1923 г., като светъл лъч в мрачните гробовни настроения на раздялата с Дора просветва нейното име: – Дали сънят ѝ е все тъй кротък и девствен? – пита се Боян за Лиза Белчева в едно писмо до Славчето Славейкова.
БОЯН. Краков, 1 дек. 1923 г.: „Много здраве на Лиза Белчева. Попитай я, все така ли е сънят ѝ кротък и девствен [подчертано от Б.П.] – рано ли затваря вратата – пали ли свещ – разговаря ли с някого?“ [13]
Боян Пенев се завръща в София почти след година, на 3 ноември 1924 г. Само след месец, пред Коледата на 1924 г. – тя не е, тя не е вече същата: – Ти – Лиза – не приличаш на никого от тях – ти си съвсем друга. Наистина ли си съвсем друга? – ще повтаря удивен Боян Пенев в едно много известно писмо до нея от март 1925 г. Взряна в миналото, след половин век, на преклонни години поетесата ще напише:
И не знам как, внезапно и неочаквано
ти тогава в мен се взря.
И не знам каква ме видя, но веднага
безпрекословно ме повика.
В първа книжка на „Златорог“ за 1925 г. техните две имена се появяват отново – едновременно и едно до друго[14]. Литературните бракове се сключват на небето… А тук – под знака на Златорога и с благослова на Вл. Василев.
Безпрекословно повикана, Багряна напуска семейството си. В трагичния ден на атентата в църквата „Св. Крал“ – 16 април 1925 г. По чудо остава жива. Кой си ти, на моя път застанал?… Разбира се, Боян е все същият: „Човек чувства, че дава само тогава, когато обича, а обича само тогава, когато намира някаква необикновена стойност в любимия, стойност тайнствена, неизразима – отражение на собствената си душа в чуждата“[15]. – Нищо ново и различно от обикновения мъжки егоизъм, изразен тук с по-възвишени думи, който търси само отражение на себе си в другия.
Трагичната вина на Боян Пенев към самия себе си, проницателно отбелязана в едно изречение само – точно като диагноза, като присъда – изчерпваща психологическа формула, от Константин Константинов – летописец и психограф на времето и хората. От тази негова „собствена вина“ произтича цялата трагика около Боян Пенев:
„Като че неговото призвание бе отхвърлило всичко,
което би могло да попречи на осъществяването му“[16].
Който иска да опознае Боян Пенев, нека прочете прощалните писма на Дора Габе. Те говорят за една много силна и дълбока връзка между тях дори след раздялата. Съвсем млада, около 30-годишна, тя прави стъписваща психоанализа на техните отношения. Невероятно психологическо проникновение в неговите полюси и противоречия. Както е написала Блага, отвъд любовта – е пак любов.
След това прощално писмо – отвъд любовта – възможно ли е някой да има каквито и да било претенции за „собственост“ над паметта на Боян Пенев. Дора Габе го е застраховала за себе си – завинаги! Както, прочее, е направила с гробницата му, откупила е мястото до него[17]…
Но може ли един мъж да бъде влюбен в жената, която го познава тъй дълбоко, до неподозираните му дълбочини… Две силни индивидуалности не могат да живеят заедно: „Всеки 2–3 месеца се влюбваше. Идваше и ми разказваше за любовта си“ – споделя Дора с Петър Динеков.
Да понесе такова „доверие“ не е по силите на всеки смъртен. Но Дора добре разбира природата му и жертвоготовно заявява: „На него му трябваше едно ново чувство, което да го освежи и да го измъкне от тази меланхолия. Един ден така, съвсем откровено ми каза: – Разбери, че си ми най-близкият човек. Твоята съдба за мене е моя съдба. Но понякога става така, че ми трябва нещо ново. Сигурно, казва, от баща си го имам… Аз го разбирах, много добре го разбирах. Той не беше литератор само от книгите, а и натурата му беше такава. Нашето решение беше да живеем отделно, но да си останем близки“[18].
Разбирането е голяма висота, то стои отвъд любовта. Дора Габе твърди, че до края си остават близки: Думите,думите… Думите ни разделиха… Но пак думите са ги свързвали, а думите свързват завинаги:
Да бяхме цял живот един до друг
мълчали заедно,
не биха думите посмяли
да ни разделят.
На 14 април 1969 г. поетесата е направила разтърсващо с висотата и благородството си признание, записано отново от удивения летописец, Петър Динеков – признание за другатажена в живота на съпруга си: „В последните години се увлече в Багряна. Това чувство бе крайно – Багряна не бе обикновена жена“.
Не е случайно, че Багряна не само е отишла да се сбогува с Дора Габе, но дори е стояла на почетна стража, когато гробницата на Боян Пенев се отваря и в нея тържествено внасят тленните останки на Дора Габе. Динеков е бил респектиран от този жест на почит и уважение към тъй наречената „съперница“[19]…
ДОРА. „Те имаха нещо общо, устремиха се един към друг с нещо, което и двамата имаха… Не искам да го назова… Но то ги сближаваше“ [20]. Не е трудно да се отгатне онова, което Дора не иска да назове. Самият Боян Пенев е разпознал и назовал това общо, много преди да познава Багряна – в писмо до Мара Белчева: оня сляп фанатизъм на страстта, толкова присъщ и на двамата, който ги сближава.
Описан в негово писмо до Мара Белчева с невероятен романтичен образ: „За себе си много бих могъл да ти кажа. Какво не преживях и какво не видях! Животът жестоко ме шиба, но аз съм непоправим. Той мисли, че ме побеждава, а аз се возя на неговата златна колесница с луди коне, понякога зашеметен, понякога сепнат – наоколо бликат и падат звезди – не искам да се опомня и не мисля за никоя бездна“ [21].
Не е случайно, че първият автограф на Боян Пенев за Багряна е положен върху „Анхели“ на Юлиуш Словацки – „поемата на милосърдието“ в превод на Дора Габе с негов предговор, цяла студия от 61 страници. Връзката между тях е останала жива, но тя не е в плитчините на бита, а дълбоко в духовното: „Целият ми кръгозор – умствен и духовен, е свързан с Боян Пенев“ – казва Дора Габе в документалния филм на Весела Зарева „С отворени очи“, 1976 г.
На Лиза за рождения ѝ ден.
БОЯН ПЕНЕВ. 29.04.1925 г.
Катя Зографова интерпретира този автограф като недоизказано посвещение, като „урок по професионално уважение и човешка толерантност, преподаден от професора на поетесите – „съпернички“[22]. Не бих ги нарекла „съпернички“, това принизява тяхната драма, придава ѝ шлагерна интонация. Такава интерпретация на жеста е възможна, но Лиза не е дорасла още за „съперничка“ на Дора Габе, утвърдена вече поетеса и преводачка. Лиза е все още в началото си, макар и стремително.
А може би по този начин Боян Пенев ги противопоставя и провокира: Ето, слагам в нозете ти бившата любима, „мрътвата навеки“? Ти я победи?… А може да означава и друго – професорски жест: „Ето, учи се!“ Съществува реплика на Дора, от която се вижда, че действително професорът се е опитвал да ги противопостави като преводачки: „Боян написа статията срещу моите преводи на „Кримски сонети“, за да ме противопостави на Лиза. Нейният сонет дава пример за сонет съвършен. Порицава мене, хвали Лиза“ [23]. Още на следващия ден преводачката не е закъсняла да подари книгата на проф. Шишманов с автограф, в който те двамата са отново заедно:
За проф. Шишманов
От преводачката
и от уводача –
София, 30.IV.1925.
„Нима ще делим един мъртвец?“ – този въпрос задава Лиза над пресния му гроб, събрал двете заедно: „мъчително и неотвратимо“. Тъкмо общата загуба ги сближава. И общата съдба на две сами жени на път, но жени с голямо призвание – поезията. На двете тепърва предстои да се борят за паметта на Боян Пенев – заедно.
Авторите на книгата за Багряна са намерили най-вярната интерпретация на отношенията между двете прими на българската поезия: „Раната по скъпия за двете човек е още прясна в тях и може би ги свързва мъчително и неотвратимо за цял живот. А може би светлата памет на Боян Пенев ги съпътства навсякъде и ги отърсва от дребнаво съперничество, за да ги извиси в едно интелектуално приятелство, което ще остане в историята на нашите литературни нрави – въпреки злите езици, въпреки личните придирки, въпреки всичко.“ [24]
За основанията на това действително приятелство – въпреки злите езици, свидетелства спомен на Блага Димитрова, която скоро след Девети посещава събрание на СБП в Софийския университет: Първото разочарование от идеала, каза Блага… На това събрание Людмил Стоянов ехидно бърза да си отмъсти на мъртвия критик заради неговата статия „Литературният плут…“, обвинявайки го в „идеологически грешки“ пост мортем. А легендата за проф. Боян Пенев е още жива, духът му още витае из аудиториите на Университета. Блага не вярва на ушите си:
„Обърнах очи към поетесата. Бледна, смутена, тя седеше на предния ред, навела глава. Първа стана Дора Габе да защити името му. След нея някак неловко се изправи Багряна на катедрата и със задавен глас се опита да смекчи нападките на Людмил Стоянов, без да влиза в пререкания – по-скоро да зададе няколко въпроса в недоумение. Всички много добре разбираха гнева на Людмил Стоянов: цели две десетилетия той бе чакал този час, за да отмъсти на Боян Пенев, който го бе дълбоко засегнал в статията си памфлет „Литературният плут“ в сп. „Златорог“, прекалено жестока, впрочем. … Людмил Стоянов отвърна с подигравка, че разбира застъпничеството на съпругата и на любовницата, но това не оправдава големите идейни заблуди на Боян Пенев в литературата, буржоазния му вкус и т.н.“[25]
Интересно е как – доста по-късно, един друг критик – Борис Делчев, описва тези неподозирани дълбочини на Боян-Пеневата „феноменология на духа“. Изграден от антиномии: „дълбоко противоречив и конфликтен характер, един от „мъчните“ хора в българската литература: – твърд и сантиментален, суров и нежен, обективен и пристрастен, човек на голямата култура и на литературната догма, на мисловността и емоцията, който издига във върховна добродетел силната личност, а проявява слабост и не успява да овладее собствените си спонтанни реакции“ [26].
Защо ли ми се натрапва двойният портрет на художничката Бистра Винарова, съпругата на Симеон Радев. Портретът (на един млад мъж) се нарича „Двама“ и е от 20-те години. Един човек, раздвоен в две същности. Портретът на Боян Пенев, който Дора Габе рисува пред Петър Динеков, невероятно напомня този експресионистичен портрет. Пушкинското му лице има два профила – различни: дори очите му са различни – едното кафяво, другото леко зеленикаво; едното око меланхолно, а другото весело, жизнено… Имало раздвоение и в характера му – както в лицето.
Раздвоен и в призванието си. „В лекциите си не съм аз. Трябваше да стана композитор. Литературният път не бе моят път“ – казвал на Дора. Без да е учил специално, свири на пиано. И когато е разстроен, и когато е влюбен. Искал непременно да бъде сам. Това е изповед, никой да не чува изповедта му. Пращал Дора на разходка, а тя се скривала в съседната стая и слушала. Импровизациите му били нещо свръхестествено: „Имаш чувството, че слушаш гениален композитор“ [27].
Напълно е възможно двойният портрет на Бистра Винарова да е внушен от споделени разговори с Дора. Точно по това време тя преосмисля живота си и сама взема тежкото решение, че трябва да се разделят, ако искат да запазят добрите отношения помежду си: „Тежко беше да се живее с него. Той беше болен – болен от гениалност“ – признава Дора Габе в края на живота си. [28]
А приятелят му Вл. Василев, който го обожава, в едно писмо го нарича „свръхчовек“… Същото е казала Дора Габе и на Михаил Кремен, когато той я разпитва за премиерата на драмата „В полите на Витоша“. Записът е от 50-те години, намерих го в необозримия архив на Кремен[29].
ДОРА: „Цяла нощ не спахме. Той не можа да ми прости цял живот. Самият Яворов, успехът му, всичко ми събуди чувствата – и Боян усещаше това… Жестокостта при отричане на пиесата идваше оттам. – Когато нападаше, той не можеше да пише другояче.“
БОЯН: „Много ми е тежко, че ще трябва да дам отрицателен доклад. След като внимателно проучих пиесата, тя не ми хареса. Много се боря със себе си, но аз не бива да лъжа.“
КРЕМЕН: „Значи Боян нея вечер бил грабнат от успеха на пиесата, но тъй като не можал да прости на жена си, че „обичала повече Яворов“, че се вълнувала от успехите му и го предпочитала, та не могла да отговори на Бояновите „Обичаш ли ме? Обичаш ли ме?“ – за мен беше вече несъмнено: Боян написа жлъчната си критика за Яворовата пиеса не само заради Мина, но всъщност и заради Дора“.
ДОРА: „През периода 1908 до 1921 година няма нищо съществено. Аз бях само съпруга на моя мъж. Грижих се за него много. Пътувахме из чужбина. 1920 започнах да печатам преводи в „Златорог“. През това време много превеждах. Статии писах. Например в онова стихотворение „Може би пропуснатото мое щастие ме гони“. Всичко това са все реминисценции, всичко това е Яворов. Това е биография“ [30].
Интерпретацията на Кремен е доста близо до истината. Пиетета си към Яворов признава и самата Дора в анкетата със Сарандев: „Като правех сравнение с всички други хора, всички ми се виждаха нищожни, буквално нищожни“[31].
Не е споделила със Сарандев, че когато Яворов ослепява, искала да се раздели с Боян Пенев и да отиде да помага на слепия поет: „Бях решила да направя това, но той ме изпревари – самоуби се“ [32] – записано от Пенчо Данчев на 18 април 1960 г. Датата на записа е твърде ранна и не можем да мислим, че това са по-късни наслоявания в паметта на Дора Габе. Това е самата истина.
Това тя не е успяла да направи, но е изпълнила един човешки дълг: дълга на мъртвата Лора. В трагичната утрин на 17 октомври 1914 г. тъкмо тя – мрътвата навеки, отива да измие тялото на Яворов и да го изпрати за смъртта. Този съкрушителен жест на пиета пред страданието на поета е останал съкровен и несподелен цял живот. За него свидетелства единствено братът на Яворов пред проф. Михаил Арнаудов: „Всичко беше свършено. Дойде Дора (Пенева), дойде и майка ѝ (г-жа Габе), преоблякохме го“ [33].
Стойността на описаните преживявания, мисли и чувства, се издига още повече от тяхната автентичност, която е безспорна. Дора Габе е автор на първата българска психоаналитична епистоларна литература.
Писмата ѝ от този период – и цялата автентична история на отношенията им с Боян Пенев, разгледана като културологичен текст, стои по-високо дори от стиховете ѝ в края на живота, с тяхната изкристализирала умъдреност – по-високо от всичко онова, което е написала и превела Изидора Пейсах, мъдрата Израилева щерка, известна като Дора Габе.
Защото поведенческите жестове също са „текст“. А тук те са скрепени с автентични епистоларни реплики, които ги обговарят и анализират. Превръщат се в мит на духовния живот. Връзката между двамата действително има висока литературно-историческа и културологична стойност.
Писмата на Дора Габе до Боян Пенев са образци, блестящи шедьоври на психоаналитичната проза. Още по-силна и значима, защото е документална. Тези писма са най-значимото, с което Дора Габе ще остане в зенита на българската литература, и – на българската духовност.
Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с литературна история, текстология, архиви. Автор е на три книги, разкриващи живота и личността на Владимир Василев, известния редактор на сп. „Златорог“: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“; „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма”; „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си”. Съставител на две книги по дневниците на Петър Динеков „Записки от „прехода“ (2020). Работата ѝ основно e съсредоточена върху живота и творчеството на Блага Димитрова. Редактор на мемоарната книга „Блага – така я помним”. Изследва архивите на академик Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов, Михаил Кремен и др.
–––––––––––––––––––
[1] Памуков, Стефан. Поглед към неизвестното. Пловдив, Хр. Г. Данов: 1989, с. 123.
[2] Писмата се цитират предимно по оригиналите, запазени в архива на Дора Габе: ЦДА, ф. 1771, оп.1, а.е. 807, сравнени с публикуваните части от Стефан Памуков и Здравко Дафинов: Боян Пенев. Документална хроника, Родина: 2002. В цитатите на Здравко Дафинов тук има доста неточности.
[3] Димитрова, Блага. Глухарчето, роман. Нов Златорог: 1996, с. 32.
[4] Около 10 ноември 1922 г. в Мюнхен Олга Милетич ражда сина на Боян Пенев. Въпреки неговото настояване, тя не намира сили да се раздели със съпруга си. Никола Балабанов признава детето. След Девети отиват в Америка и остават там. Владимир умира или се самоубива по-късно, на същата възраст като Боян Пенев.
[5] Бела Казанджиева (1893–6 януари 1979) – по-малка сестра на Дора Габе и съпруга на проф. Спиридон Казанджиев. Датата на смъртта ѝ е записана от Блага, летописец на мъртвите.
[6] Прощални писма на Дора Габе до близките ѝ – ЦДА, ф. 1771, опис 2, а.е. 19. Съдържа 9 листа.
[7] Писмо до Светослава Славейкова от 2 декември 1922 // БИА, ф. 229. опис 2, а.е. 213.
[8] Динеков, Петър. Неиздадени дневници: запис от 1 септември 1972 г.
[9] Димитрова, Блага и Й. Василев. Дни черни и бели, Е. Багряна – наблюдения и разговори. Наука и изкуство: 1975, с. 216.
[10] Димитрова, Блага и Й. Василев. Дни черни и бели, с. 83.
[11] По-късно това стихотворение носи заглавие „На дача“, трето стих. от цикъла „На дача“.
[12] След статията на Б. Пенев следва цикълът на Багряна „Юг“ (включва стих. Юг, Амазонка и Песен на предачките) // Кн. 9. на „Златорог“ за ноември 1922 г.
[13] Писмо до Светослава Славейкова от Полша, 1923 г. // БИА, ф. 229, опис 2, а.е. 213, л. 16–23.
[14] Златорог, кн. 1 за 1925. Багряна излиза с цикъл стихове „Вечната и святата“, а Боян Пенев със статия за Сенкевич.
[15] Цит. по Калина Бахнева. За нищото и нещото. По повод на истината за/на Боян Пенев, Фигури на автора. Юбилеен сборник в чест на 60-год. на проф. Боян Биолчев. УИ, 2002, с. 326–356.
[16] Константинов, К. Път през годините, Бълг. писател: 1966, с. 331–332.
[17] Динеков, Петър. Неиздадени дневници, 21 февруари 1983, понеделник, а.е. 198.
[18] Сарандев, Иван. Дора Габе. Анкета, Наука и изкуство:1986, с. 49.
[19] Динеков, Петър. Неиздадени дневници. 21 февруари 1983, понеделник, а.е. 198.
[20] Динеков, Петър. Неиздадени дневници. 12 август 198, сряда, а.е. 182.
[21] Цит. по Стефан Памуков, Поглед към неизвестното, с. 172.
[22] Зографова, Катя. Играещата със стихиите. Изток-Запад, 2013, с. 196.
[23] Записано от Блага: 6 април 1975, неделя сутрин от 10 ч.
[24] Димитрова, Блага и Йордан Василев. Дни черни и бели, с. 289.
[25] Димитрова, Блага. Отсам и отвъд. Силуети на приятели, Котар-88:1992, с. 62.
[26] Делчев, Борис. В късни часове. Миниатюри, фрагменти, профили, Хермес: 2009, с.75
[27] Динеков, Петър. Неиздадени дневници: 1 септември 1972, петък, а.е. 95.
[28] Динеков, Петър. Неиздадени дневници: 24 юни 1977, петък, а.е. 147.
[29] Михаил Кремен, БИА – ф. 651, а.е. 8, л.1015.
[30] Сарандев, Иван. Дора Габе, с. 33.
[31] Сарандев, Иван. Дора Габе, с. 29.
[32] Данчев, Пенчо. Полемични записки. Захарий Стоянов: 2015, с. 118.
[33] Арнаудов, Михаил. Яворов – личност, творчество, съдба.Биографическа и психологическа анкета. Бълг. писател: 1970, с. 293. Същото в: Спомени за Яворов. УИ: 1989, с. 370.
