Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.
Тези думи на апостол Тома са причината той да бъде наречен Неверни и с този етикет да остане в съзнанието на много хора. Това са предимно хора, които самите нямат вяра и им е нужен висок авторитет, с който да оправдаят собственото си неверие. Ала неверието на Тома е от коренно различно естество.
Неверието на Тома завършва с думите Господ мой и Бог мой! Тези четири думи, с които той изповядва своята вяра, са колкото лаконични, толкова и категорични. Ние изповядваме вярата си чрез Символа на вярата в много по-големи подробности. На Тома са му достатъчни само четири думи. Както по-рано в Кесария Филипова на Симон Петър не са му нужни много думи – само Ти си Христос, Синът на Живия Бог, но те са достатъчни за първото изповядване, че Иисус е Христос.
Вярата и неверието са двете крайни състояния, които се борят в човека и с които човекът се бори. Борим се не само ние, тази борба виждаме често у самите ученици на Христос. Не неверието, дори маловерието е достатъчно същият Симон Петър да започне да потъва в морето. В мига, в който извиква, Иисус му подава ръка и го избавя. Изпаднали в маловерие или в неверие, едни са избавени, а други потъват и погиват. Ръката на Христос е винаги подадена към нас, но спасението зависи от това дали ние ще протегнем своята ръка да поемем Неговата.
Също толкова драматичен е трогателният поплак през сълзи на бащата на запенящото се момче, хванато от ням дух: вярвам, Господи! помогни на неверието ми. Иисус изгонил нечистия дух и страдащото момче било изцелено. Бащата не бил упрекнат за своето неверие. Той сам чувствал, че вярата му е малка, но любовта към сина му била голяма. Любовта го подтикнала да извика така. Заради любовта, вярата му била възпълнена.
Примерите илюстрират, че неверието и маловерието не са фатални. Когато човек не е застинал в своето неверие или маловерие, Иисус му подава ръка. Колцина имат вяра като канара? Симон, въпреки че получава името Канара, проявява маловерие, а в момент на изпитание дори се отрича от своя Учител. Иисус знае човешката немощ и не иска от нас колосална вяра. Напротив – казва, че дори вяра колкото синапово зърно може да премества планини. Мисля, че Иисус посочва за пример синаповото зърно, а не, да речем, песъчинка, която е също толкова малка, защото то е живо. Вярата трябва да бъде жива. Дори когато е малка, вярата може да нараства, щом е жива като синаповото зърно.
След тези примери да се върнем отново при апостолите в Йерусалимската горница със заключените врати. Вратите били заключени поради страх. Значи вярата и на другите не е била чак толкова силна. А и нали знаем с какво недоверие приели те думите на жените мироносици, които се върнали от гроба с вестта, че Иисус е възкръснал. Всъщност и другите десет ученици повярвали във възкресението, след като видели Иисус възкръснал. Неверието на Тома не е никак по-различно от неверието на другите десет. Ако кажем, че Тома заслужава упрек, задето не приел уверението на другарите си, нима същото не се отнася и за самите тях, задето не се довериха на свидетелството на мироносиците. Затова е по-добре да не упрекваме, а да се замислим.
Вярата е нещо лично и съкровено. Тя е сила и мощ, но в същото време е крехка и чуплива. Тя е съкровище, но това съкровище ние носим в глинени съдове. Вярата е тайна, която не е от този свят. Този свят ние опознаваме със сетивата и разума. А вярата е разкриване на онова, що се не вижда. Но и още нещо – жива представа на онова, за което се надяваме. Затова Иисус дава като единица мярка за вяра синаповото зърно – защото е живо.
Най-трудна е вярата във възкресението. Нямам предвид битовата или традиционната вяра. Човек трябва лично да се срещне с възкръсналия Христос, за да повярва. Тази преломна среща е лична, внезапна и драматична, подобно на срещата на апостол Тома. Още по-драматична е срещата на гонителя Савел, докато яздел към Дамаск – внезапно го огряла светлина от небето и чул Иисус лично да се обръща към него. В този миг се родил Павел. Бил тръгнал от Йерусалим с отлично зрение, а пристигнал в Дамаск сляп. Получил обаче новите очи на вярата, разкриващи онова, що се не вижда. След това обиколил света да благовести за възкръсналия Христос. В атинския ареопаг обаче благовестието му било посрещнато с присмех. Докато говорел за новото учение, атиняни го слушали с интерес, ала като чули за възкресение на мъртви, започнали да му се присмиват.
Възкресението на Христос е едновременно и препъникамъкът, и крайъгълният камък на християнската вяра. И сред коринтяните е имало мнозина, които разсъждавали като атиняните. Тяхното неверие дало повод на апостол Павел да напише най-блестящите думи за Възкресението: Ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви? А щом няма възкресение на мъртви, то и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра.
Това, което Павел изразява с думи, учениците на Христос са усетили със сърцата си – след Неговото разпятие и погребение те забравят, че Той им е обещал да ги направи ловци на човеци и отново се залавят за рибарските мрежи, Лука и Клеопа, несмислени и мудни по сърце крачат към Емаус по някаква си своя работа и тъжни разговарят за надеждата, която доскоро са имали в Иисус, но ето, Той вече трети ден е в гроба. Щом Иисус е в гроба, надеждата също е погребана. Ако Христос не е възкръснал, празна е и вашата вяра. Единствено Възкресението изпълва вярата със съдържание. Възкресението е нейната пълнота и нейната сърцевина.
Апостол Тома е съзнавал това и думите ако не видя… няма да повярвам са изречени по-скоро с болка, че не бил с другите, когато те са видели Възкръсналия, че се е самолишил от най-важното в живота си, че заради този нелеп пропуск с него се е случило нещо невъзвратимо и непоправимо. Изрекъл е тези думи с болка, отчаяние и ярост, бил е толкова гневен на себе си, че уверението на другарите му само още повече го разгневявало. А Христос като сърцеведец е знаел това и когато отново идва след осем дена, се обръща направо към него. На осмия ден Иисус идва специално заради Тома, за да то утеши и да го укрепи да не бъде невярващ, а вярващ, да изпълни неговото отворено сърце с вяра и благодат.
На осмия ден Иисус идва и за всеки един от нас лично, така, както лично отива при Тома. Думите, които е казал на Тома: блажени, които не са видели, и са повярвали, също са отправени лично към всеки един от нас, тъй като всеки един от нас е Тома, разколебан между вярата и безверието, но с копнеж по вярата. А осмият ден е вечността, която се открива единствено през Възкресението. Възторжените думи Господ мой и Бог мой! са несвършващия химн на несвършващия осми ден.
