След два епоса за отсъствието, един под формата на експедиция в боливийската джунгла от началото на ХХ век („Изгубеният град Z“, 2016) и друг – в открития космос („Към звездите“, 2019), Джеймс Грей пренася изследването на отношенията баща-син в Куинс, в годината, когато Роналд Рейгън е избран за президент.
„Време за Армагедон“ е най-личното произведение във филмографията на Грей, което все така не изпуска от поглед предпочитаните му теми като семейната и социална предопределеност, правото на свободен избор, еманципацията на индивида и връзката с бащината фигура.
Едновременно пристрастен и изтерзан от своите сюжети и герои, този път режисьорът се нагърбва с автобиографичната задача да се върне в родния квартал и да изследва какво го е накарало като 11-годишно момче да мечтае за кариера на прочут художник и да копнее за социална справедливост. Малкият Пол Граф прекарва учебните часове, рисувайки портрети или супергерои, когато не се опитва по всякакъв начин да забавлява аудиторията. В държавното училище, както и в частното, той се чувства „окован“ и интелектуално подценен, предопределен да избяга от реалността чрез творческия акт и да пре-създаде живота си по свой вкус.
Във „Време за Армагедон“ Джеймс Грей позиционира снимачната си площадка в сърцето на едно еврейско семейство, люшкащо се между спомените за мъчително европейско минало, стремежа за социална реабилитация, надеждите за просперитет, свързани с младото поколение, и безпокойството от набиращия мощ рейгънизъм. Родителските фигури гравитират около Пол, всеки зает с утвърждаване на авторитета и социалния си престиж. Редом с грижовната, амбициозна майка, израснала в заможно семейство, и бащата със скромен произход, съсредоточен върху желанието да се покаже достоен за финансовата независимост и доверието на тъста си, единствено харизматичният дядо, балансиращ мъдро между практичността, щедростта и опита си със страданието, вярва и подкрепя бунтовните артистични пориви на Пол.
Армагедон като „време разделно“, в което всеки сам трябва да води своите битки, но също и като място (от иврит – Хар Мегидо или „хълмът Мегидо“), което всяко следващо поколение от едно семейство (или етнос) трябва да надгражда. Във филма на Джеймс Грей двете измерения на тази битка неочаквано се противопоставят. Ситуацията на „мястото“ е сложна, защото то е изградено и трябва да бъде защитавано в чужда, нерядко враждебна земя. От тази позицията близките се опитват да въздействат на Пол според собствените си представи за успешна обществена реализация, да му осигурят възможност да следва път на финансова сигурност и създаване на подходящи контакти, които ще го издигнат в редиците на „цвета на нацията“ в Страната на неограничените възможности. В същото време семейството не приема ценностите на Републиканската партия и се опитва да възпитава децата в дух на толерантност… Измерението на „битката“ оспорва традициите и защитава свободата на избора, както и отговорността, която всеки трябва да понесе за действията си. Личната „битка“ на Пол отразява социо-културната ситуация в САЩ от началото на 80-те и е примирена с „мястото“ единствено в образа на дядо Арън (в превъзходното изпълнение на Антъни Хопкинс) – своеобразен символ на (духовно) умираща Америка. Настъпва време за Армагедон.
Въпреки постоянно възраждащата се актуалност на междурасовите конфликти, приятелството на Пол с цветнокожия Джони, е интересно преди всичко в контекста на избраното от сюжета време. Двама отхвърлени, изправени пред липсата на толерантност от различно естество, но обединени от желанието си за бягство от консервативното втвърдяване на Американската мечта. Паралелно с противоречията в собственото си семейство, Пол преживява драмата на най-добрия си приятел, отгледан от самотна болна баба, изоставен на безразличието на образователните и социалните институции в щата. Чрез взаимоотношенията между двете момчета Джеймс Грей скицира провала на едно общество, неспособно да еманципира своите граждани и да ги измъкне от мизерията, в която растат, а пропадането в клоаката на детската престъпност изглежда неизбежно – желанието на Пол за справедливост отеква като отчаян вопъл в море от удобна конформистка глухота. „Време за Армагедон“ е може би най-политическият филм на режисьора, апел към една нация, която периодично изпада в ситуация на déjà vu.
В стремежа си да трасира възможно най-добрата съдба за своите потомци, цялото човечество е принесено в жертва на олтара на успеха – това е горчивата равносметка на Джеймс Грей в осмия му пълнометражен филм. Към художественото послание се прибавя и автобиографичният полъх за приобщаването на децата към света на възрастните, с риск да загубят от поглед болезненото минало на своите предци и да преоткрият малко по малко травматичните корени на собствената си идентичност. Противопоставяйки се на авторитета, те трябва ясно да заявят на родителите си, че животът им не се свежда единствено до фантазията за бъдещето, върху която възрастните проектират собствените си разочарования.
