Нощес много чуден сън сънувах… уж двамата с тате пазарим от някакъв татарин един буен кон. Хубав кон!… А татаринът иска майка си и баща си.[1]
Сутринта бащата на Яско го загледа. Яско тъкмо се беше обръснал предишния ден за пръв път със специално наточената на воденичния камък кама и лицето му светеше като калайдисано.
– Утре ще ходим да ти купуваме кон – каза баща му. – Приготви се.
В тяхното семейство на почит беше мълчанието. Говореха с къси изречения, не даваха израз на чувствата си. Но по-късно през деня Яско отиде до реката, легна на стръмния бряг под голямата върба, после скочи и се преметна три пъти през глава. Това беше най-голямата му мечта – да си има кон. Както всички момчета, и той се беше научил да язди съвсем малък, беше яздил коня на баща си, беше водил на паша табуна на селото и там, в полето, на воля си бяха устройвали състезания с другите момчета. Но ето, сега вече той самият щеше да си има кон – и щеше самичък да се грижи за него, да го пои, да го храни и да препуска с него. Как щеше да го кръсти ли? И това беше решил отдавна. Конят му щеше да се казва Вихрогон.
На другия ден потеглиха рано, в зори. Чакаше ги дълъг път. Баща му беше впрегнал в двуколката техния кон Подкова, един истински труженик, който беше свикнал да върши всяка работа бавно и спокойно и сега недоволно предеше с уши, когато стопанинът му го докосваше с края на камшика, за да му напомня да бързат.
Стигнаха татарското селище по пладне. Баща му спря с двуколката пред една къща, явно знаеше кого да търси, връчи камшика и юздите на Яско и бутна разхлабената портичка. След малко излезе с един нисък и набит мъж с лисича шапка. Застанаха пред портата, дръпнаха по цигара. И после мъжът махна с ръка, давайки им знак да обиколят двора и да излязат от долната му страна.
Яско веднага зърна своя кон в заграденото пространство. Той беше, нямаше как да го сбърка. Кожата му беше като мрамор, на черни и бели петна, а гривата и опашката му бяха бели.
Баща му мръдна брадичката си и Яско разбра, че трябва да влезе в заграденото пространство и да се метне на кончето.
Той беше готов за такова нещо. Момчетата от тяхното село от малки се учеха да се мятат на непознати коне без седло и да ги подчиняват. Той развърза от пояса си здравото конопено въже, рипна над оградата дори без да се засили и пристъпи към коня. Той се понесе като на шега към другия край. Но Яско бавно започна да затваря кръга и да се приближава към него. Накрая кончето трябваше да профучи на метър от него, ако искаше да се отскубне. Яско направи лъжливо движение наляво и кончето се спусна от дясната му страна. Яско сграбчи гривата му и се метна върху него. Това беше. Надяна предварително приготвения от въжето клуп върху муцуната му. След десет минути уверено го водеше където си поиска. Наперено приближи към баща си и онзи мъж. И чу високите им викове. Никога не беше виждал баща си такъв. Веднага му светна – не могат да се разберат за цената. И тук стана нещо. Баща му се обърна към него и направи онзи знак с глава, който беше добре известен и на двамата. Знакът означаваше Яско да прескочи с кончето оградата и да препусне към селото им. А баща му някак щеше да се оправи.
На Яско не му трябваше втора покана. Той залепна за шията на своя Вихрогон, прелетя над оградата и в луд галоп се спусна по пътя.
Тук дядо Яско се събужда. Този сън се появява неизменно призори. Дядо Яско обича този сън, защото в него е млад, гъвкав и най-важното, язди своя любим кон Вихрогон. Препуска с него като вятър, полето отстрани се е превърнало в две жълти черти. Но изведнъж го удря като брадва въпросът – а какво ще се случи сега с баща му?
И се събужда. Сяда в леглото, търка сълзящите си очи, иска да разпръсне мъглата в тях. Чак не вярва, че преди малко в съня е виждал толкова добре, толкова бистро, толкова надалеч.
