През голямото междучасие по-малките деца вземаха тебешир от черната дъска и хукваха да рисуват по асфалта на училищния двор слънца, камиончета, човечета, животни.
Един ден обаче някой написа на оградата на училищния двор някакъв лозунг. Това беше достатъчно да се намеси полковникът. Той преподаваше военно обучение. Имаше мазна коса, залепнала на черепа му като каска, еполети от пърхот и широк четири пръста колан с жълта катарама.
Полковникът мислеше, че неговият предмет е най-важният и се стараеше да закове това свое убеждение като с пирон в главите на учениците. Те влизаха в кабинета по военно под строй, бяха длъжни да отговарят едносрично и да се научат да сглобяват и разглобяват учебния автомат за 11 секунди.
С една дума, полковникът отиде при директора и скоро по класните стаи беше прочетено циркулярно писмо, с което се забраняваше на учителите да ползват тебешири. Нещо повече, наличните тебешири бяха иззети и заключени.
Учебният процес много пострада от това. Черните дъски мълчаха като камъни. Училищният двор без рисунките осиротя и се разкаля.
Но след няколко дни лозунгът пак се появи на оградата. Това вече беше прекалено. Занятията престанаха и започнаха разпитите. Разпитите се провеждаха в кабинета на директора. На тях неизменно присъстваше и полковникът. Те включваха проверка на пръстите на учителите и учениците, както и на джобовете им.
Добре че настъпи срочната ваканция и училището затвори врати.
Но лозунгът започна да се появява на други места в града – върху сградата на кметството, после върху сградата на театъра и на телевизията. Наложи се да се включи полицията. Тежко въоръжени полицаи започнаха да патрулират по улиците на града. Но и това не можа да попречи. Сутрин уличните чистачи намираха думите надраскани върху плочите пред президентството и министерския съвет. Общината впрегна наличните водоноски, пробити от бездействие, да мият паважа, но в интерес на истината те не бяха особено ефективни, защото докато пристигнеха на местоназначението, резервоарът им се изпразваше и те трябваше да се връщат безславно.
А после вече лавината се отприщи. Въпреки свирепия контрол, лозунгът се появяваше по автобуси и билбордове, една вечер гражданите го видяха прожектиран дори върху фасадата на най-високия небостъргач. След това навлезе и в личната сфера. Можеше да се види щампован върху фанелки и якета или татуиран по ръцете на младежите.
Всичко свърши, когато при едно свое телевизионно участие ръководителят на държавата също се появи с фанелка с такъв надпис. Това беше краят. Никой вече не преследваше лозунга и не се вълнуваше от него. Вълната отшумя.
Ваканцията свърши и училището отново отвори врати, но никой не се сещаше да подсети директора и така забраната за тебеширите остана. Полковникът явно си беше намерил добър шампоан и се беше справил с пърхота, защото белите му еполети бяха изчезнали, а чистата му коса хвърчеше край главата му. Той отново заничаше по оградата, но по-скоро по навик, отколкото от грижа за обществения ред. Но си личеше, че настроението му е спаднало, че му е скучно.
И ето, един ден рано сутринта той се приближи до оградата, огледа се, извади парче тебешир от джоба си и започна да пише прилежно, с изплезен език, буквите на лозунга по оградата. Свърши, отдалечи се и огледа работата си. Остана доволен.
Всъщност лозунгът беше безобиден. Той гласеше: „Кой се страхува от дракони?”
