Детелина Камео (Детелина Иванова) е единствената жена глиптик в България, а талантът ѝ отрежда място сред световните имена в глиптиката. Родена е през 1976 г. в Нови пазар. Магистър е по социални дейности. През 2007 г. започва да учи глиптика в ателието на Борислав Рангелов. През 2018 г. специализира гравиране на инталия при Чавдар Чушев в София и в Лос Анджелис. Има множество участия в международни и национални изложения. Ателието ѝ се намира в полите на Витоша в София.
Разкажи ми за пътя си до камъните.
В живота ми винаги е имало творчество, винаги съм правила нещо с ръцете си – мартеници, коледни украси, плетене, разсаждане на екзотични цветя, рисувах по малко, но с излизането ми от образователната система дойде и залагането на сигурното – нормалната работа от 9 до 5. Пътят ми до камъните беше криволичещ, мина покрай много ненарисувани картини и непреживени приключения, като водата в реката лъкатуших покрай камъните.
Любовта ми към глиптиката беше постепенна, бавно разгръщаща се, но стабилна. Пречеше ми само това, че не вярвах, че мога един ден да създавам толкова красиви гравюри, каквито виждах в музеите. Затова и въпреки че камъкът е твърд и си тежи на мястото, в моите очи той беше с несигурни очертания, като в мъгла. Един ден спрях, огледах се и напуснах работа, постоях няколко месеца в нищото и хванах камъка. Тогава осъзнах колко ми е липсвало създаването на нещо с ръцете ми. Вече 16 години вървим заедно по нелекия, но красив път на глиптиката.
Глиптиката дава или отнема от камъка? На теб какво ти дава и какво ти отнема?
Глиптиката дава, отнемайки, камъкът става по друг начин красив, като в живота – придобиваме спокойствие и хармония, когато се освобождаваме от зависимости, ограничения, предразсъдъци.
На мен тя ми дава възможността да правя хората по-добри, без да преувеличавам. Когато човек се докосне до нещо красиво, особено когато и той е участвал в създаването му, поне за миг се откъсва от зъбците на бита, от проблеми и злободневни теми и… благоговейно се усмихва. А да усмихна човек е като да го приближа малко повече до детската чистота, до Бога. Тези мигове на обмен са малките, но важни стъпки, които ни доближават един към друг.
Какво ми отнема глиптиката? Отнема ми възможността да се отегча от живота.
Как изглеждат ръцете на човек, който се занимава с глиптика?
Изглеждат различно. Определено не изглеждат като ръце на жена, груби са, често с наранявания по тях, а маникюра го оставих за друг живот.
Има ли трудни камъни?
Има, да – сапфир, рубин, нефрит… Има тънкости за справяне с тях, като с трудни хора и ситуации. Но пък и удовлетворението след тях е по-голямо.
Говориш ли си с камъка, докато работиш? Какво му казваш?
Мълчим си, около нас има достатъчно шум. Ръцете ми му казват каквото имам да му кажа
Какво предпочиташ повече – острота на детайла или мекота на детайла? Защо?
Обичам мекотата в детайлите и живота като цяло, но нямаше как да ги постигна, без да премина през радостта от постигането на острота, характер, лице. Лесно е да пришлайфам ръбчета само, след като вече съм изградила обем и достатъчно изразена детайлност. Всичко постигам с уважение и респект към камъка, което с пълна сила важи и за живота. Трябваше да се смиря и дори да допусна, че може би невинаги ще се получи.
Имаш ли любим камък? С кой камък би се оприличила и защо?
Любимите ми камъни са твърдите, защото предразполагат към детайлност. Меките са много красиви сами по себе си, но при работа по-скоро се замазват и не може да се постигне добра детайлност, мелодични са. Твърдите бих оприличила на джаз, не са за всеки. Обичам халцедона, карнеола, лазурита, хелиотропа, глиптиката ги обича.
Себе си виждам като речен камък, вечно променяща се от преминаващите покрай мен води – хора и случки, заобляйки неравностите и смалявайки ме.
Кой човек е скъпоценен и кой полускъпоценен?
Всички хора са ценни и нужни, дори и тези, които сме готови да замеряме с камъни и които са причинили много болка и мъка през вековете. Оглеждаме своите сенки в тях и само приемането на всичко във всеки ще ни доведе до онази любов, която отдавна сме забравили, че съществува. Скъпоценен е човекът, който открива и осъществява своето призвание в служене на другите и на божественото.
Занаят или изкуство е глиптиката?
Изкуството стана много широко понятие, всеки влага своето разбиране за него, като с онези важни думички Любов, Свобода, Духовност. Когато класиците, чието творчество приемаме днес за изкуство, са изливали вдъхновението си върху платното или камъка, не са го правили със съзнанието, че правят изкуство, не са познавали това понятие. Поколенията след тях са го определили като такова. Според мен изкуството се нуждае от проверката на времето. Днес се възхищаваме на античните гравюри в музеите и ги наричаме изкуство.
Глиптиката може да бъде и занаят, и изкуство, зависи кой я прави и кой я гледа. Доколкото гравираните камъни обслужват естетическите нужди на хората, които ги носят – да, можем да кажем, че глиптиката е изкуство, но за да стане изкуство, тя задължително преминава през занаята, за да се усвои технологията, пластиката на формите, анатомия, стилистика.
На какво те научиха камъните?
Научиха ме на търпение, на твърдост, на мекота, на непривързване, на тишина.
